Иван Есенски

Албум е паметта и сега е разтворен на онази привечер с бледата Керванджийка в индиговото небе, със сладникавия мирис на водорасли и разпененото от бриза море досами нозете ни.

И грее пълноликата луна, и скалите са ни наобиколили като някакви лакирани от прибоя чернокожи гиганти.

И е август. И с Христо Фотев имаме още три бутилки „Мелник 13″. И два солени паламуда от запасите на барба Никос…

Пием внимателно - на дъното има половин пръст белезникава утайка с вкус на мокър тебешир, но виното е превъзходно.

- Няма да минат - констатирам омаломощен между две глътки, - те са през ноември и са минали преди десетина години. Следващият им перихелий е чак след двайсет и три.

Разположили сме се на голямата колкото резен диня пясъчна ивица между скалите. Зад гърба ни, опънати в редици на коловете, съхнат кърпените мрежи на барба Никос.

Белее изтеглената на пясъка лодка - старецът й вика по руски „шлюпка”; шлюпката носи гръцкото име „Митилини”, изписано с красиви тъмносини букви на двата борда и отзад на кърмата.

Варосана в бяло е и просторната му едноетажна къща, кацнала като пеперуда на височината - вратите и рамките на прозорците са в циганско синьо.

Христо седи неподвижно със затворени очи в позата на будисткия лотос.

- А Митилини - продължавам лекцията, - е родното място на Алкей, поетът-войн, който пие виното си, облегнат на своето копие. Не урбулешката като нас тук…

- Перихелий… Няма начин - щом са минали заради един белетрист, длъжни са да минат и заради двама поети. Не се отплесвай, а чети!

Докато чакаме леонидите от разказа на Славчо Чернишев, не си губим времето, а проверяваме хекзаметъра на Илиадата: Христо със затворени очи (защото Омир е бил сляп) слуша прибоя и брои наум хронос-протосите, а аз озвучавам експеримента:

Пей за гнева на Ахила, сина Пелеев, богиньо -
гибелний гняв, що докара мъки безброй на ахейци,
що във Аида изпрати много души на юнаци…

- Точно! - въздъхва с облекчение Фотев. - Първият удар на вълните пада на цезурата. Как не съм се сетил по-рано… А виж, Иван Пейчев се е сетил! Затова и морето му е море, и ракията - ракия…

Солена и гъста тишина цари край нас. Шуми само безкрайният черноморски хекзаметър - брат-близнак на йонийския, с който е мерил дължината на стиховете си слепият певец. Сумракът бавно ни загръща с тюления си шал.

С лек тътен през погледите ни преминава последната „Ракета” за Созопол - електрическите гирлянди на илюминаторите се изнизват в настъпващата нощ.

Такива блажени мигове създават илюзията, че си вечен, че смъртта не се отнася за теб, че ако не подир минута, то поне утре ще те събуди някакво непременно щастие, някакво неподозирано чудо, ново приятелство, дългоочакваната вечна любов…

Седем години след тази подарена вечер, пак в Бургас, се разделиха пътищата ни с жената, с която не трябваше да се срещаме - тя си тръгна за Пловдив, а ние с Христо поехме нагоре към пеперудения дом на барба Никос: двама изтрезнели корабокрушенци, изхвърлени на пясъчния резен от измамно нежния тайфун на любовта. Всеки ураган започва с въздишката на едно глухарче…

Беше първи септември. Виното горчеше, за леонидите бяхме забравили, а Керванджийката изобщо не се появи.

Цяла нощ морето
изхвърля корабокрушенци
на брега.
Спасителна команда няма.

Не съм чел нищо по-възвишено за Иван Пейчев от есето на Христо Фотев, писано през есента на 1968 година.

И нищо по-хубаво за Христо Фотев от послеписа на Румен Леонидов, писан година-две след като го изпратихме в оня непоносимо горещ софийски следобед.

Румен го титулува „Хермелиновият Христо”.

В моя хекзаметър той е без дизайнерски наметки - единствените кралски регалии са силициевите светулки на песъчинките по кожата му.

На изветрелия от очакване пясък остана и прощалния полъх на онази въздишка:

Ний повече не сме необходими на пейзажа…