Мира Дочева

***

Ще препусна към залеза натам, накъдето
изчезва в жар и пламъци бързотечното лято.
Аз ще тичам и няма как дори да погледна,
че изтича през пръстите на живота ми пясъка…

Ще се взирам напред там, където е светло
и ухае неземно на трева и смокини.
А кръвта ми ще галопира лудо във вените,
сякаш стадо коне от там ще премине.

Ще пристигна задъхана,уморена от бързане.
Ще приседна на камък на кръстопът незнаен
да дочакам и теб, и онова ново разсъмване,
което пазим в дълбока тайна.

***

Така е тихо - оглушавам!
А нещо звънко прозвънява,
докосва ме и осъзнавам -
крило на птица профучава -

излита, вдига се, изчезва,
около мен разпръсква нежност -
звъни в пространството изящно
и сякаш казва ми: прекрасно!

Ще излетя и аз навънка
и като клон ще се разлистя;
в гнездата птичи ще надникна,
докато с изгрева притихна.

***

Изпращам ти едно лале червено -
за младостта и вихрените дни;
за страстите, запалени във мене,
и туй, което се изпепели.

Избирам шарено лале за дните,
изминали във радост и тъга,
за всичките ни мигове честити
и затова, че Господ ни събра .

А жълтото, в което има слънце,
и осветява земния ми път -
сме аз и ти - мънички като зрънце,
души, които заедно вървят.

Сега остава бялото - красиво
и светещо във нашите коси.
Сребреят те, но виждам, още живо
е огънчето, дето ни сближи!