За сборника с разкази „Муска от небе” (2023) на Стоян Чобанов

Елена Алекова

Стоян Чобанов разбира от вълшебства. И сам е вълшебник. И уж разказва. Ама и играе. И уж за други говори. А ти виждаш него. Той играе. Себе си играе, макар уж за други да разказва, ама е той. И не можеш да разбереш дали играе, дали е самият той - такъв, какъвто е, когато не играе, или не е той… Объркана работа. С други думи - работа Стоян-Чобанова, вълшебна.

Сигурно някой от вас сега си казва: „Какви ги говори тая… Това няма нищо общо с литературата…”. Има! И то много! „Муска от небе”, излязла в края на миналата година, е прекрасна книга, именно защото е написана, докато авторът й играе, само дето не е сигурно кого точно - дали себе си, дали някои други… Убедих се в това, когато ме помоли да му стана редактор. И аз - колко му е - се съгласих. Нали уж това ми е професията. Чета го аз, нищо не виждам, което да се редактира. Тук-таме - някое грешче, нещо сбъркано. Ама, да речеш, нещо сериозно - няма!

И ето че веднъж се случи неразбория някаква между нас. Нищо и никаква, ама неразбория. И беше такава, че трябваше двамата заедно да работим… Право да ви кажа, тя комай нарочно се случи, за да се съберем и осъзнаем онуй - за играта и литературата. Само дето ние с него тогава още не се досещахме, че е нарочно… И ето ни - на нож!… Чак искри хвърчат! Той - Овен. Ама и аз. Той си пада и малко змей, та оттук са искрите!… Га че чувам да си казвате наум, че това, за змея, е приумица. Тогава прочетете „Змейова невеста”, разказа му, и ще разберете, че не е. И понеже знам, че сега няма как да проверите, ще се позова на него, на автора, де. Нали сам в края на историята за змейовата невеста си признава……

„А знаете ли защо ви разказах всичко това. Ами за да ви кажа, че и аз съм от това потекло - змейското.

Моята прапрапрабаба е била хубавата девойка, за която се оженил змеят. На нея викали Змеицата”.

И тъй, спорим ние, горещим се - чак искри хвърчат… По едно време змеят си тръгва, целият врящ и кипящ, не ще и дума да чуе… И аз вря и кипя, ама бързо ми минава… Опитвам се да се свържа с него - напразно! Тогава му написах: „Прави каквото искаш, бъди какъвто си, но ела да довършим работата. Иначе губи авторът. Губи книгата. Губи литературата. Две плюс две е равно на четири”. Четири е сборът в случая. Иначе невинаги е четири. Понякога е повече, понякога - по-малко… Зависи… (Така би казал Стоян Чобанов!)

А че той щеше да загуби, щеше… И че щеше да загуби книгата му и даже литературата - в кърпа вързано… Друго на ръка, че щяхме всички да загубим… И вие също…

Слава богу, че Стоян Чобанов дойде и довършихме наченатото.

Върна се той и чете, ама не чете, а играе. Като актьор. (Ако не знаете, Стоян Чобанов е актьор по професия, писател - по призвание…) Аз следя дали всичко по текста е както трябва… И уж по принцип съм разборлив редактор, ама дотогава за неговите работи не бях - омагьосваше ме някак, докато сама го чета, този пусти Стоян, Алтън Стоян, златна му уста… и бях скована, направо парализирана като редактор. Чак като заигра, се осъзнах. Събудих се, демек. За вас лъжа. За мен истина. Уж нямах почти никакви редакторски забележки, ама Стоян Чобанов като заигра, по-добре взех да виждам къде някоя думица изскача неправомерно, къде неочаквано пропада, кое криво, кое право, къде мисълта да се поспре за малко, къде - за повече… И интересното е, че и той виждаше същото… Та работата ни потръгна… И да ви кажа право: не аз или той - играта сама редактираше. Ние просто внимавахме да не изпуснем нещо… Внезапно - за вас лъжа, за мен истина! - както Стоян Чобанов играеше, играта изчезна… Загуби се нанякъде, вдън горите тилилейски потъна… И разказите гаче оживяха… Честен кръст! Уж играта в тях се загуби, а те… те станаха живи… Самото съвършенство…

Те това и е майсторията. Никога не се чувства. Ала прави нещата съвършени.

Стоян Чобанов може да направи съвършена всяка история. И може да направи вълшебно всичко - и най-обикновеното нещо. Просто така. Иде му отръки. Дори съм го виждала да прави дъжд и дъждът да става. Невероятно, нали! Прочетете разказа му „Човекът, който правеше дъжда”, за да разберете откъде се е научил.

* * *

Има при Стоян Чобанов една, да го кажем, тънкостчица ли, подадине ли… може и да е нещо друго, за което думата не ми идва сега. Разказва той, разказва… сладко, „вкусно”, увлекателно - мед чак капе от устата му! Пък току се понесе нанякъде с оназ фантазия и няма как да го хванеш. Ей тъй, от нищо може да те хвърли насред Нищото, без дори да се усетиш… Сигурно не ми вярвате, ама ще ви цитирам пак - този път нещо от разказа му „Небе”:

„Бяхме излезли с моя приятел Петко на излет. Вървим си ние из природата и си говорим разни неща. По едно време Петко силно се развика, ама много силно.

- Какво стана? - попитах.

- Ами н?… - запъна се той. - Виж, няма го небето, небето е изчезнало.

Поглеждам нагоре и се вглеждам много внимателно, както ми каза той, и наистина - няма небе. Да имаше поне някакъв цвят, а то… нищо. Петко, нали е художник, каза:

- Нищото няма цвят.

Просто бяхме потресени от случилото се. Всичко друго съм очаквал да няма, ама небе - не”.

И ето, стоиш насред Нищото и се чудиш: „Абе дали това, което този човек разказва, е истина? Някак много невероятно ми изглежда! Да му вярвам ли, да не му ли вярвам?”. Ама не смееш да се произнесеш окончателно. Защото… Хем ти се струва, че историята е невероятна. Хем накрая той така я извърта, че няма как да не е истинска. Дали заради майсторията му или защото някак те е и теб вкарал в нея и няма измъкване, не знаеш. И уж като герой в неговата невероятна история си невероятен и ти, ама и съвсем ти е ясно, че си истински, и даже ако се усъмниш, че си истински, винаги може да се ощипеш на някое място и да удостовериш, че не сънуваш. Тъй че няма как да не признаеш, че колкото и невероятна да изглежда историята му, тя все пак е истинска, защото ощипването, поне засега, е най-изкусният способ за удостоверяване, че не сънуваш…

То и най-близките не му вярвали напълно, ама все имали и едно наум… Да вземем например дядо му… Или самия него, автора, де… - Стоян Чобанов… Тъй и сам си признава в „Дядова приказка”, без ни най-малко някой да го насилва, относно една история:

„Когато разказах това на дядо, той никак не ми повярва, защото твърдеше, че през цялото време съм си бил в леглото. Но изглежда му хареса историята, защото после овчарите, колчем седнеха около огъня на лаф моабет, той винаги им разказваше тази приказка.

Мина много време и аз вече не си спомням дали това е било истина или не…”.

А че невероятното е истинско и чудото е възможно, може да го докаже като никой друг Стоян Чобанов. И туй пак иде от това, че е вълшебник и разбира от вълшебства.

* * *

Напомня ми на ония древни аеди, дето кръстосвали тукашните земи и разказвали историите на Орфей за другарите му. Или на ония едновремешни руски скоморохи, странствали по градове и пътища, които разказвали и играели, разказвали и играели… Доколкото съм чувала за тях… В по ново време, в края на 80-те години на миналия век, дори ги видях… На московския Арбат… И на друго място съм ги виждала по-късно - някак невероятно, ама и истински - като неговите истории…

Сред пъстрото множество от заклинатели на змии, укротители на маймуни, гълтачи на мечове и огън, акробати, музиканти, танцьори, лечители, гадатели, чародеи, крадци, дебнещи и разсичащи тълпите от зяпачи, тукашни и чуждоземни, на площад Джемаа ел Фна в Маракеш ги видях… Сред невъобразимия шум, ритъм, движение на това туптящо и вечно живо сърце на Мароко, в едно омагьосано кръгово пространство, очертано от слушатели зрители и по чудодеен начин опасано от тишина, разказвачите на истории свещенодействаха… Възкресяваха чудните истории на „Хиляда и една нощ”… Но и ги дописваха, като прибавяха към тях нови и нови истории - със същата страст, със същото упование, с което някога, в старите времена, а и в по-късните са били създавани всички истории на света… А слушателите зрители дълго не можеха да се опомнят, да отърсят очарованието, което ги обземаше и владееше от главата до петите или от петите до главата, докато слушаха и гледаха, слушаха и гледаха…

И Стоян Чобанов е разказвач на истории… Разказва историите на баба и дядо, на други хора и свои истории допълва… Само дето май не е случил на време и на място… В друго време и на друго място щяха да го тачат като свят и свещен човек, като мъдрец и учител… Но в нашето тук и в нашето сега няма кой така да го почита…

Ето, и сега е тук при вас, но за малко. И, сигурна съм, с него ще се въздигнете над делника, над бита. И това ще ви държи, но само докато се върнете вкъщи… Може и до някой и друг ден… Защото, докато се върнете вкъщи, ще ви налегнат онези - вашите - катадневни мисли, наболели проблеми, настървени задачи, ще се заблъскат в главите ви обичайните мрачни новини и събития - от деня, от епохата, от „по света и у нас”… И така - ден след ден, година след година…

* * *

Тук му е мястото да вклиня думи от друго време за друга книга на Стоян Чобанов „Жълтата стая” (2016)… Нещо като странстващи думи, както той би се изразил…

„Жълтата стая” на Стоян Чобанов е диагноза. Не на автора, разбира се. На съществуването. На действителността около нас (и в нас). На прехода, ако щете (и ако трябва да бъдем по-конкретни). Всички са болни. Човекът боледува. Страната боледува. Боледува светът. А може би - и вселената. Кой знае. Съществуването може би е налудничаво образувание на космоса…

„В тази книга - споделя авторът в уводните думи - са събрани болките на пациентите, записвани от мен в различни интервали от престоя ми. Те са огледало на истинския свят”. А по-нататък - през очите на Полковникът, един от пациентите в психиатричната клиника - обобщава: „И вървя по улиците на града, и хората си мислят, че съм нормален, и аз си мисля същото, но… Всички са болни, братко, всички до един. Това го разбрах по себе си още преди да вляза”.

Всъщност в книгата, дето имам предвид, „Жълтата стая” няма опозиция между „вън” и „вътре”. Всичко е ЕДНО. Нещо като кълбо. Като… кълбото на Ин и Ян в китайската традиция, да речем - ясно очертани, но и преливащи се едно в друго половинки „вън” и „вътре”. Само че много умело Стоян Чобанов е заличил границата между тях.

Дори лекарите, сестрите и санитарите, доколкото в „Жълтата стая” се мяркат - а се мяркат! - не ги възприемаме като посланици, гости или натрапници от външния свят, а като „персонажи”, съкилийници, състайници от вътре. Черната корица на книгата (без автор и заглавие) с бяло правоъгълниче отстрани наподобява врата, която отваряш отвътре, за да излезеш навън. Колкото и парадоксално да звучи обаче, уж навън излизаш, а… всъщност е навътре - в книгата, в „жълтата стая”, в живота… И така, движението е от вътре на вътре. Въртим се в омагьосания кръг на съществуванието. По-точно - в омагьосаните кръгове на съществуванието. Поне такова е внушението на автора.

В „Първият кръг” (първата част - от 1993 г. - на книгата) са разказите на различни персонажи… Сред тях - и откъси от произведения на реални личности, от документи и различни публикации…

Преходът към втората част на книгата е повече от елегантен: „На другия ден ме освободиха и се прибрах у дома. Преходът в България продължаваше. Какво се случи през това време? Ето това: (след почти две бели страници в долния край на втората - бел. Е. А.) Нищо”.

Във „втория кръг” на книгата (втората част - от 2003 г.) психиатрията е друга. Други са и персонажите, пардон - пациентите… Става все повече „като в живота”. Всъщност това е животът. „Хей, полковник. Аз съм тук да запиша всичко. И после ще го изиграя”… „Ще го играя навсякъде в България и… по света ще го играя”… И „заковаващата” реплика на Полковникът: „А така. Нека знаят, че всички сме пациенти. Всички сме пациенти в този луд, луд свят”…

След три дни - неочакван глас от сектора: „И вие ще влезете един ден в психиатрията. Всички. Знаете ли защо? Защото търпите това да се случва. Всичко, каквото се случва в тази държава, в този свят, се дължи на търпението. Вие сте част от търпението. Вие сте виновни! Вие! Търпеливцииии… чувате ли?

Търпеливци-и-и…”.

И така ден след ден, година след година… Търпение… Търпение…  Търпите…

И само понякога, само в някакъв призрачен миг на отпускане, някъде отляво на гърдите ви ще се появява някаква празнота… И в тази неочаквана празнота ще възкръсне тази сцена със Стоян Чобанов и неговата игра… И думите му ще зазвучат, като че днес… И ще ви стане хубаво-хубаво… И малко след това, съвсем малко след това от само себе си някак внезапно ще се появят във вас въпросите, направо като ядрен взрив ще избухнат: „Къде се дяна тази непохитена красота? Къде отидоха всичките тези разказвачи на истории, правачи на чудеса, без които животът е толкова сив, скучен, еднообразен, еднопосочен? Защо изгубихме всичко това? И няма ли как да си го върнем?”.

Може би има… Може би няма… Усилие, усилие е нужно, за да си го върнем… Не знам… На този свят няма невъзвратими неща, освен едно… Но и за него не се знае…

* * *

Честно казано, не знам как и откъде тръгнаха тия думи за Стоян Чобанов и накъде, в края на краищата, ще свърнат. Ама както си вървяха, в един момент се стигна дотам, че работата стана много по-дебела от връзката с някогашните скоморохи и дори аеди… Защото… У Стоян Чобанов гори огънят, който в прадревни времена се е разгарял у разказвачите на истории. Те най-често живеели между небето и земята и в пролуките между световете общували и със земните, и с небесните същества всякакви, които много тайни им откривали и за отвъдното, и за потайностите на душата, незрими за човешко сетиво… И разказвачите на истории предавали знанието, което им се откривало в пролуките. Та затова по-точно е да се каже за тях, че са предавачи на битие, което понякога някои погрешно наричат „жизнен опит”, но не е така, защото битието най-малко представлява жизненият опит на човека, макар и него към себе си да прикотква, но като трошица и дори като нещо много по-нищожно от трошица… И предавали, предавали те знание за битието, а то ще рече - самото битие, което, ей тъй, в пролуките им се откривало, предавали… От уста на уста… От душа на душа… Докато не дошъл „прогресът” и постепенно не заличил всички, ама всички пролуки между световете… Но все пак тези пролуки не са съвсем изчезнали. Само дето от външни станали вътрешни. Вместили се в сърцата на разказвачите на истории… Техните истории след идването на „прогреса” започнали да се наричат „приказки”, а и „небивалици”, понеже „прогресът” не вярва на онова, което не е пипнал с ръце и с очите си не е видял, а той нямал другите сетива, с които да пипва и да вижда скритото от ръцете и очите му…

Та у нашия Стоян, Алтън Стоян, златна му уста, гори огънят на древните разказвачи… И ако не на мен и на моите думи, вярвайте на очите му, които понякога - ама само понякога! - огънят ги прави някак различни едно от друго, но и различни от земните очи, които виждат само земното… И тогава очите му уж теб гледат, ама виждат през нас, и ти е малко страшничко да го гледаш в очите…

Като загори този огън в човека, отвъдният огън, мира не му дава… И го изгаря… Гори „под краката му” и под лъжичката му гори, а там е много, твърде много болезнено… Но Стоян Чобанов нищо не може направи, не може да му удържи… И разказва и играе, разказва и играе… чуждите и своите истории… И дори понякога да не му се иска да ги разказва, но огънят е по-силен от него. И той не може да се спре…

И понеже сияйните пролуки между тоя свят и другите светове са намерили убежище в Стоян-Чобановото сърце, той лесно, с една удивителна за днешното време лекота пренася, от една страна, онези, небесните, работи, нареди и обитатели (змейове, самодиви и прочее) на земята, а, от друга страна, въздига земните работи, нареди и обитатели до небесата, пък понякога - и по-нагоре… Затова може би и най-реалните му и истински истории изглеждат като че измислени и дори фантастически, ама са си реални…

Но това усещане за нереалност на реалното може да е и поради факта, че в наше време повечето хора живеят във виртуалните светове с всичките им лъжи, привидности и фантасмагории. И през булото на виртуалното губят представа за реалността и затова даже най-реалните неща им се струват нереални. Но когато така се объркат работите, че човек не може да отдели едното от другото, другото от едното, се появяват разказвачите на истории и поставят това и онова и всичко и всички по местата им.

Голяма работа, ей, са това… разказвачите на истории… От мен го запомнете…

И Стоян Чобанов е голяма работа! Дано да сте го разбрали… А ако не сте го разбрали, има време - пред вас е…

* * *

А за тънкия хумор, който просветва през фразата Стоян-Чобанова… Ще ми се да кажа, че не е за приказване, ама ще споделя. Четеш го този пусти Стоян, Алтън Стоян, златна му уста, и ти се смее, смее, чак до плач. Ама не е само от смях плачът, но е примесен и с тъга. По онова нещо - красивото, дето си е отишло завинаги от живота ни, скъпо и много нам мило, по човещината, най-обикновената човещина, за която селяците в разказа „Хапка” сборуват (за сведение на някои, дето не знаят, „сборувам” ще рече разговарям, обсъждам, хортувам, а не събирам две и две равно на… или че съм на събор):

„И досега си мисля, че ако не беше тая хапка хляб, нямаше да мога да изкарам фронта. Тя ме спаси и туй то.

- То имало и една хапка човещина отгоре - подхвърли някой.

- Тъй, тъй - каза разказвачът. - Къде отиде туй нещо вече, един Господ знае. Сега една троха човещина не можеш намери. Пък разправят животът по-хубав ставал”.

Но и не е съвсем отминало красивото, а в самия човек се е някъде закътало. И когато четем такива истории, като историите на Стоян Чобанов, макар и смешни понякога, то отнякъдето се обажда, задвижва, завихря, става на топка в стомаха, после се вдига нагоре, засяда в гърлото, а в очите избива на влага. И уж се смееш, ама не ти е до смях или поне не ти е до оня смях, като от скечовете на комиците или на bTV Comedy, нито от остротиите на Цитиридис, а е по-друг смях - през онази топка в стомаха, която лази към гърлото и се превръща на влага в очите. Затова хем се смееш, хем те кара на плач. Плач, който пречиства. От който ти става леко на душата, толкова леко, че чак се плашиш да не вземе душата ти да изчезне нанякъде - като небето, дето за малко изчезнало и дошло Нищото, ама пак от само себе си се появило, че иначе какво щяхме да правим без небе… Или без душата… Всичко това ми говори, че има, има щипчица от Елина Пелина в Стоян-Чобановата глава - от онази ведра и жизнелюбива радост от живота, от съществуването, от самия миг, която се разлиства пред очите на човека в цялото си очарование и е препълнила разказите му в сборника „Под манастирската лоза” (1936). Но и щипчица от Йовкова има в него - онази Йовкова магичност, която обагря чудните му „Старопланински легенди” (1927), обжарва битието със слънце и го прави блестящо, искрящо, та чак златно…

Затова е вълшебник Стоян Чобанов, защото устата му наистина е златна и превръща всичко, което той говори, в злато. Стокаратово. И даже хилядакаратово. Но това го казвам само на вас, защото, както е известно, такава мярка за злато няма. Само че това е начинът да усетите тежестта Стоян-Чобанова, таланта му, че то инак как да се измери нещо извънмерно, та чак безмерно.

* * *

Ще ми се и друго нещо да ви открия за Стоян-Чобановото разказвачество. Ама първо ще припомня… През 90-те години на миналия век и в началото на нашия се подвизаваше у нас цяла една банда изопачители на историята, дето турското робство го изкарваха „османско присъствие”, Баташкото клане - мит и измислица, Освобождението - поробване, и много още такива чудесии, дето ни ги бяхме чували, ни допускали като фантазии в главите си… Де що исторически извори и факти знаеха в полза на истината, а не на техния „нов прочит” тези изопачители - всичко отричаха, осмиваха, обезсмисляха, подлагаха на подигравки… Много гласовити бяха…

(Впрочем… Има една страна на света - Андора, в която е забранено упражняването на адвокатската професия. Тъй и е казано в закона им от 1864 година: „Появата на учени юристи, които могат от черното да направят бяло, е забранено в нашите съдилища”. Кой както иска да си го разбира и тълкува… Тогава просто е нямало учени, дето от черното правят бяло и от бялото - черно. Като османистите, да речем. И други някои. Затова не са ги забранили и тях. А днес вече няма кой да ги забрани. Или поне никой не се сеща - в една страна, да речем, в един град, колкото да се отстрамим като човечество…)

Та тези повратливи и хитроумни изопачители пропуснаха Бояджишкото клане от 17 май 1876 година, не го окачествиха като мит.  И тъй си остана… Може би защото за него не се е говорило толкова много, колкото за клането в Батак. А то не му отстъпва по злодеяния и жертви, само дето е по-различно по един-единствен показател - изтънчената жестокост, с която било извършено, характерна за безмилостни хора, но с въображение. Убивал и безчинствал в Бояджик башибозукът, а десетките пленени младежи от селото, по чудо останали живи, предводителят Шефкет паша ги заставил да играят хоро. Ама „кърваво хоро”… Тъй и започва разказът „Муска от небе”…

„И после, когато разказвала одисеята си, така я разказвала, все едно сънувала.

И тя не разбрала как се скрила в чемшира, горе, на високото, с децата си, когато Шефкет паша с конницата си нахлул в селото и започнал да бастисва де когото свари, като не пожалил ни деца, ни жени, ни старци. Видяла тя отдалече как турците хванали баща ?, турили му нажежена пиростия на главата и чорбаджи Панайот предал Богу дух. Предател го посочил, че дал череша на бунтовниците, за да си направят черешово топче. Палели къщите и изкарвали хората навън, за да ги съсичат и обезглавяват. Всичко било дим, ужас и писъци. И когато жаждата им за кръв достигнала върха, турците изкарали селяните горе, на Кабата, и ги накарали да играят хоро.

Това ще влезе в историята под наименованието „Кървавото хоро”. Както играели българите, някой от турците се приближавал отзад и със силен замах на ятагана отсичал нечия глава. Човекът продължавал да играе няколко секунди без нея, докато се строполи в тревата, а главата му се търкаляла наоколо. И тогава тя видяла на хорото мъжа си. Изпаднала в ужас”.

Всеки човек носи в сърцето си такава история, своя история, предавана от баби и дядовци на деца, превърнали я с годините в предание, в легенда, защото и добрите хора - и те - също имат въображение… Само че за да ни съприобщават към историята, която разказват, да ни правят съпричастни и нас, като омекотяват страшното, ужасното, немислимото, обграждайки го с невероятности и фантазии, за да не ни плаши и ужасява толкова като деца… Но колкото и да обграждат и надграждат историята, „ядката” й, демек истината за случилото се, си остава в нея… Благодарение на тази тъкмо „ядка” ние знаем какво е било преди нас. Всеки човек има история, от която е тръгнал и ще е грях да не я знае и помни. Така и всеки народ има своите истории, върху които стъпва, за да го има…

В разказа „Муска от небе” Стоян Чобанов разказва историята за чудодейното спасяване на едно пеленаче, а после ни уведомява, че пеленачето е неговата прабаба, и по-нататък се разиграва въображението…

„И така прабаба оцеляла. Даже песен съчинил за нея народът:

Станка на круша висеше,

жално и милно плачеше:

- Защо ме, майко, оставяш

на тези пусти гаджали?

Когато станала на седем години, майка ? я завела да види крушата насред полето и ? разказала историята. Дървото все още било зелено.

Цедилото, с което била вързана за него, тя държеше в раклата, където пазеше моминския си чеиз. Винаги го показваше на селския сбор и разказваше за ония смутни години. От време на време го изнасяла да се проветри. Веднъж пак така го забравила на простора, но духнал силен вятър, подбрал цедилото и то литнало нагоре като детско хвърчило. И се превърнало на бял облак. Така разправяше баба. Вечерта в съня си тя стигнала до него гребнала шепи небе, напълнила си престилката и го свалила долу на земята. И го затворила в раклата. От това небе тя направила на всички муски. На целия род. И аз имам такава, която да ме пази.

След като прочетете разказа, погледнете в пазвата си от лявата страна, до сърцето, ако муската е там, значи пази и вас”.

Онези, гореспоменатите, учени, наричат тези истински истории, тези същински свидетелства „артефакти” и не ги признават за доказателства. Тяхна си работа… Важното е, че след като е нямало държавност, респективно - чиновничество да води и подрежда документация и тъй нататък, народът все пак е намерил начин да съхранява паметта за това, което е било - именно в предания, легенди, песни, разкази, летописни бележки, приписки… Това е то народната памет (наричат я понякога - за по-модерно - и колективна памет). Нея не можеш да я преиначиш, нито да я подлъжеш… Ако някой се отрече от нея, става къща без темел, мост върху подвижни пясъци. Няма ли темел, къщата рухва. Не е ли на твърда земя, мостът пропада. Така и родината - без памет се обезличава, обезсмисля и потъва в небитието без следа. Не дай, боже!

Национален литературен салон „Старинният файтон”,

Къща музей „Димитър Благоев - Дядото”, София, 30 януари 2024