Любомир Духлински

Пътеката между гробните парцели беше постлана с току-що нападала през нощта шума. Стъпките потъваха в нея като в пухен килим.

Мъжът премести бастуна в другата си ръка, прехвърли и чантата и продължи бавно напред. Стигна до мястото, към което се беше запътил и тежко, с болезнена въздишка, се отпусна на малката пейчица, скована от подръчни материали край съседното място.

Остави чантата до краката си, свали шапка и пое дълбоко въздух.

Вече му беше все по-трудно да ходи. Изморяваше се лесно и сърцето му дълго блъскаше в гърдите, додето се успокои.

Когато си пое въздух, отвори чантата, постла малка кърпа и нареди на нея каквото беше донесъл. Отпуши бутилката с червено вино, преля на гроба и отпи дълга глътка.

После се сети, че не е запалил свещицата и побърза да го направи. Запали цигара, отпи още една дълга глътка и се загледа в паметника.

- Напукала се е снимката - промърмори той недоволно. - Толкова им е работата на фирмите - една година и после нова…

Загледа се в снимката на паметника, която видимо беше започнала да пожълтява и пукнатините и ставаха все по-забележими.

- Е, добър ден - тихо продума той. - Какво сега? Нали ми обеща, закле ми се, че ще бъдеш след мен! Защо избърза? Нали ми обеща! То кога ли си сдържала обещанията си, та и за това… Защо ми го причини?

По гърба му пропълзя хлад. Присви се в красивата си вълнена жилетка и всмукна дълбоко.

- Нали ми обеща - тихо продума той и наведе глава. - Трябваше ли да ме прекараш още един път през ада?

Подпря брадичка на дръжката на бастуна и изтри очи с опакото на дланта си. Постоя още малко, бръкна в чантата и извади красив кожен бележник.

Отвори го и прелисти страниците. Скоро си даде сметка, че трябва да става и да си върви - беше потен и можеше да настине лошо.

- И какво от това? Днес или утре - не е ли все едно… - спокойно си каза той.

Когато идваше, мъжът винаги носеше със себе си бележника. Щом го отвореше и прочетеше първите редове, вече нямаше сила, която да го откъсне от него. Запали нова цигара и потъна в четене.

„12 март 1998 г.
Никога не съм и предполагала, че той ме е приемал само като приятел и нищо повече. Душата ми се стяга, тъжно ми е. Знам, че едва ли е възможно да се реализира нещо между нас, че всеки върви по своите пътища, но въпреки това… Искам само да го виждам. За друго не се и надявам.

А не го виждам с месеци… Живея в една постоянна тъга. Пиша стихове. И ето, че веднъж, още помня датата, 26 септември, съвсем неочаквано се сблъскахме на улицата.

Всъщност не беше съвсем неочаквано. Знаех, че този или някой от следващите дни ще бъде в града и често кръстосвах площада. Надявайки се да го срещна. Е, срещнах го.

Както винаги забързан нанякъде. Беше с тълпа хора около него, затова си казахме най-обикновени и банални неща. Тогава не съм и предполагала, че е един от последните пъти, когато го виждам. Но не съм престанала нито за миг да го обичам и да мисля за него.

В тези дни при възможност ходех на гарата, защото все очаквах, че той ще слезе от някой влак. А той все не си идваше… Просто ходех на гарата да посрещам влаковете и се надявах да го видя. При едно от тези ходения си откъснах през оградата на някакъв двор лист от смокиня. И него пазя като мил спомен, изсушен и залепен в албума ми.”

Макар да не го четеше за пръв път, мъжът пак беше разтърсен целия. Четеше за кой ли път и не вярваше на очите си. Както и първия път, когато му попаднаха тези редове. В общи линии приличаше на сапунена опера - красавицата и звяра или нещо такова…

Тогава си даде сметка за смисъла на някои стихотворения, написани от нея. Не, не беше очаквал, че жената, с която беше създал семейство и имаха прекрасно дете, може да напише такива неща. И не само да ги напише… Ако я беше попитал тогава, навярно щеше да му обяснява, че това са поетични метафори - дрън, дрън…

Дали тя си даваше сметка, че това, което наричахме наше семейство, всъщност е било един смокинов лист, като при статуите - просто да прикрие от мен това, което не трябва да виждам. Да-а, смокинята не цъфти, нейните листа се изобразяват там, където трябва да се скрие нещо.

„19 март 1998 г.
Надянах маска на лицето и душата си. Мечтата и любовта просто бяха свършили. Душата ми изгаряше в огън, в който можех да изпепеля всичко, да подпаля горчива клада от въпроси, върху която страдах и страдам.

Смарагдово зелената надежда да бъда щастлива заседна като кораб в плитчина. В очите и душата ми не остана вече дори една сълза. Изплаках ги. Тайно, скрито… Не приличам по нищо на другите, които се въртяха като нощни пеперуди около неговия пламък, който хем ги привлича, хем ги плаши.

А аз изобщо не се страхувах от зеления обичан огън! Нека ми е тежко до бездъхност, да ме олюлява не страха, а страстта на нощите ми, изгарящи от самота. Какво от това? Поне още мъничко… Преди разпада. И преди да се изпепеля.

Възкръсвала съм вече от такива пожари и дим.
Ще възкръсна и сега, но за да стане това, трябва да останеш единствено ти, на когото простих всичко и до края.”

„6 април 1998 г.
Олюлявам се в съня си - ти ми казваш нещо и го повтаряш. Не мога да го разбера. Само стискам трескаво дланта ти. Моята илюзия умира… Или умря вече - не знам.

И сега ме очакват разплати. След като се разплатя, трябва да отдам дължимото на Разума и да положа пред него всичко. После много дълго ще мълча - с изсъхнала душа, но не и излекувана.

Общувахме ли? И нима беше общуване онова, което ми казваха очите ти? Защото няма доказателство, че е било. Ала защо не го усещаше тялото? То жадуваше! Душата е нещо друго. Тя вижда, че е зазидана вратата към теб, че не живееш вече там. Душата ми е нещо друго…

Тя ще преглътне всичко, но няма да признае, че до задъхване и липсваш. И няма да ти каже никога какво и струва. Ще изпие сама горчивата си чаша…
Сетне бавничко ще се отдръпна назад, в мрака. Какво, че тялото ми пак ще пожелава онази топла зелена сладост на очите ти и топлината на ръцете ти?

Наистина няма доказателство, че тази сладост е била, било е само тънка примка, в която се ловят глупавите пеперуди. Знам, че просто не бива, не бива… Но зеленият въздух си ти! Той ме вика и аз съм готова да тръгна…”

„20 април 1998 г.
Полудума. Полунадежда. Полуласка. Полулюбов. Полупразник. И полунежност.
Намразих и себе си даже. Презрях орисията си. И твоята тайнствена кражба проклех: да бъде прах онова, над което стъпиш и което докоснеш с дух. И зеленият огън, скъпи, да посърне от сухия вятър.

Петък е. И пак си хукнал по пътеките. Къде? Към моята или твоята самотност? Накъдето си хукнал е пълно с усмивки, с горещи думи, с пожелаващи очи, с ненавист и обичане. Петък е. Или си хукнал да стовариш върху мен тъмната умора, да сгъстиш самотата ми. С чужди отчаяния и чужди страсти да я палиш и гориш. Петък е.

Слънцето изпива въздуха на глътки, не оставя никаква надежда за любов, никаква надежда за отдаване. Петък е. И тялото копнее… Но е петък! В петък Господ е умрял на Кръста!”

Мъжът взе бутилката, преля пак на гроба и отпи дълга, дълга глътка. Нещо го задавяше, преглъщаше трудно. Усмихна се накриво:

- Колко добре би се получило сега да ме задави… ама истински. Хубаво би било…

Отпусна глава на дръжката и се замисли дълбоко. Така беше мислил и когато за пръв прочете тези редове. Стана случайно. Ровеше в килера за нещо, събори един кашон и от него изпадна красивия бележник.

Учуди се - какво правеше тази красива вещ сред другите непотребни вехтории? Отвори го наслуки и тогава по гърба му запълзя същия хлад, който го разтресе и преди малко.

Седна на кашона и изчете целия дневник. Не й каза, не каза на никого. Бързо се досети за кого и за какво става дума. Само че оттогава животът му се промени.

Някак си душата му изстина, като че ли се вкамени. Стопляше се само от усмивката на детето и от неговото нежно и доверчино „Тате-е, а знаеш ли…”

Дълго мисли дали да сложа край на този брак. Вече нямаше и не можеше да има доверие на човек, който го е предал. Знаеше го по себе си - който те предаде веднъж, ще те предава винаги…

Единственото, което го задържаше в семейния курник, за каквото приемаше вече дома си, беше дъщеричката. Не можеше и не биваше да рискува и нейния по-сетнешен живот.

Виждаше къде отиваха децата на подобни бракове, от доверчиви и умни деца как се превръшаха в егоисти и използвачи, лакоми за пари, лъжещи наляво и надясно. Зажумя и продължи напред. И не съжаляваше.

„28 април 1998 г.
Ходи бавна и жестока в безсъницата страст. Тъмна и зеленоока. И с неотразима власт. И копнеещото тяло, и жадуващият Дух, ослепителни до бяло, само вятър ги прегръща.

В клетките им се стопява остър и разкъсващ вик. Времето не ги спасява. А покоят е мит. Бавна и жестока във безсъницата страст - тъмна и зеленоока.

Ти си неотразима власт. Трохите, с които храниш нежността ми, не са достатъчни, за да я унижат. Не са достатъчни повърхностните думи. И аз до края няма да съм вярна на очите ти, нито на случайната ти ласка, с която подклаждащ огъня на чувството.

Защото суета е зеленото излъчване. И дланите ни, сухи и горещи, докоснали се с удивление. Какво е дивият копнеж на тялото, което единствено насън се люби с теб?”

„26 май 1998 г.
Абсурдна е любовта, тя не може да се обяснява. Сънувам тайно твоята ръка, а на друга се опирам и в друга се кълна.

И оправдавам безумната зелена тишина и присмехулната зелена слава, себичната душа, която нищичко не признава и затова смята, че не я наранява.

Любовта не може да се обяснява, сънувам, че се любим до несвяст, но друг превръща тялото ми в лава. И оправдавам в теб немилостта и равнодушната ти длан, с която владееш унизително духа, за слава и за чест на суетата.”

Беше жестоко. Устреля го като куршум признанието, че когато се е облягала на ръката му, всъщност си е мислила за друг и си е представяла други неща.

Беше обидно, беше низко. Още по-обидно беше, че когато при един по-разпален разговор й обясни, че не е трудно човек да разгадае “метафорите” й, тя започна да пише някакви стихотворения с посвещение за него - в тях имаше върби, реки и плуваха шарани…

Не беше далече от истината - така се ловяха шарани. След това му направи цяла книжка със специално посвещение. Кому беше нужно това? То нищо нямаше да върне или промени.

Кому беше нужно? Не прие посвещението, разбира се, то не беше нужно. Беше унизително. И студът в душата му ставаше все по-свиреп.

Все едно - каквото и да се случеше насетне, нищо нямаше да е същото както преди. Нищо… Който веднъж те е предал, той ще го прави винаги.

Дали тя си даваше сметка колко обидно и унизително е всичко това. Едва ли, ако си даваше сметка нямаше да го направи. Или поне щеше да го прикрие по-старателно.

„28 май 1998 г.
Ти си мъртъв и не знам на кой космичен ъгъл ще се срещнем, дали ще вдъхнем сладъкия аромат на здравец или горчивия на хризантеми; ще плаче ли потаен летен дъжд или ще свети висока и студена луна, дали ще ме погълне отведнъж топлото зелено на цветята.

Не знам ще ме познаеш ли, когато пак се видим, в бяла риза ли ще дойдеш там или в кафява - както си отиде; и пак ли покрай теб ще се тълпят с претенции за върхове и слава или ще бъдеш сам и равен духом с мен. И тялом! По думите ми ще ме познаеш - ще бъде в понеделник!

Как бих искала там - оттатък - да сме с голи души и тела. Независими от условности. От ръката ти само - да! Независими от телефони. От посредници, от слова, от натрапници. Само с голи души сред пространството. В един непредвиден час - неуговорен, нетайнствен, недосегнат - Ти и Аз! И за никъде да не бързаме.

Додето се изгубят и стопят чертите, дето нощем ме измъчват и само във кръвта ми още спят секунди трудно уловимо излъчване… Додето устоявам на беса да те обичам, въпреки измените, додето все ще ме следят зелените ти очи!”

Мъчително му беше да си спомня всичко това. Нали човек създава семейство, за да намира в него топлина, спокойствие, разбиране, подкрепа.

А такова нещо в семейството му като че ли не е нямало. Всичко е било лъжа, смокинов лист. Просто съжителство между добри познати. А той беше вярвал. И не беше разбрал…

Когато прочете дневника, разглеждайки снимките от това време, за да си припомни някои неща, забеляза странна особеност - все по-рядко и по-рядко се усмихваше на някоя снимка!

Лицето му изразява по-скоро досада, отколкото друго чувство. А и на какво ли да се зарадва? Единствената радост беше дъщеричката, любовта и болката на живота му.

По-нататък я караха някак си. Само че беше ясно, че между тях няма нищо, няма допирни точки. Всичко беше един смокинов лист.

Така вървяха нещата. Нямаше съмнения какво се случва, но не беше готов да реже. Какви ги дрънкаше - не искаше да се лиши от детето. А беше ясно, че ще се лиши, защото нашата съдебна система много-много не мисли - детето е малко, на майката!

Заедно с детето вървеше всичко друго - любов, чест, привързаност.

Тогава реши, че трябва да зажуми - да става каквото ще, макар с напредването на годините характерът му да ставаше все по-тежък, по-инатлив и непреклонен.

Не обичаше да го лъжат - то кой ли обича. Някои си премълчават с надежда нещата да се притъпят… Или каквото там стане. Реши да бъде като тях.

„12 юни 1998 г.
Вече съм тръгнала. Преди тебе. Нищо, че аз съм по-млада. И ще се срещнем. Оттатък. Някъде. Зад водопада на светлината. Зад необятното. Някъде. Може и в ада.

Вече съм тръгнала. И ще те чакам. Ако надвиеш страха си. Ако надвиеш душата си - смятаща! Има ли смисъл? Няма ли? Ако… Ще дойдеш. И с мен ще се слееш.

Остарях с един живот без тебе. Питам се в мекия сезон на дългата есен, която ще е пред мен до края, дали ще оздравея, а още и да дишам, да вървя? Остарях с един живот. След тебе. В сезонна на идващата есен вече с нищо не измервам времето. Нито кривата на любовта.

Мъчат ме спомени - ето, в тази зала сме били. Стояхме и там, на онзи ъгъл. Започваше да ръми. “Ти мен ли чакаш? Или някой? “Случайно съм дошла дотук!” - опитвах се да прегриза тъничката нишка, която ме привързваше здраво. И…нищо! Ти бързаше. Не смеех да те отнема от пътя ти.

И в тази зала сме били. Вървяхме по тези улици. Отвсякъде върху нас се изливаха светлини - като трева - зелено-страстни. Кошмарен град…Сега всеки ъгъл мълчи и ме дебне с твоите очи замлъкналото време.

Очите ти останаха при мене - зелен, прохладен вятър, поле. И зелен, немилван стих… И ти ме прекосяваш без да ме видиш - а всички сетива тегнат от въпроси.

Какво ми трябва още? За какво ми е огромното и непонятно време - осиротяла и невидима за ничии очи тъга… Не е молитва, нито тайна, нито отчаяно проклятие, а само зелена и немилвана душа!”

„24 юни 1998 г.
Когато идваш - идва цялата поезия. И думите звънят - зелена и прозрачна музика. Не ме оставяй сама под звездите. Искам да запиша всички звуци и хармонии. А не чувам вече музиката. Позволи ми с цветни имена да отбелязвам върху космическата пазва твоя път…”
Боже мой, какъв глупак е бил. Тогава му трябваше много време, за да се съвземе и да отворя очи. Имаше време, когато вече му беше все едно. Като че ли някаква ръка беше повдигнала смокиновия лист.

Беше дошло безвремието. Беше на крачка да се откаже от борбата да спаси семейството си. Имаше дни, когато отпускаше безволно и равнодушно ръце и си казваше - като ще пропада, да пропада всичко. А и какво да спасява - тя беше казала всичко. Не беше останало много за спасяване.

Беше като вцепенен. Всичко около него се срутваше, губеше смисъл и очертания. И тогава му се случи нещо, което го извади от вцепенението.

Прибираше се с колата от града към село. Спря колата преди стария мост на реката, по това време правеха новия, и сигурно цял час стоя там. Не му се тръгваше, идваше му там да си остана цял живот.

После го споходи мисълта, че всичко е много просто - влиза в завоя на моста с висока скорост, точно преди да се качи на моста рязко свива вдясно и огромните камънаци долу ще свършат останалото.

И ще дойде краят на това безвремие - да сънува с отворени очи, да натиска гърдите му огромна тежест и понякога да не осъзнава къде е и какво прави…

Не го направи. Имаше дълг. Към детето си - не можеше да си позволи да го обрече на повече страдания, отколкото се полагат нормално на човек.

Тогава стисна очи и продължи напред - бавно, опипом, но напред. Заслужаваше си да избегне моста, за да чуе „Тате-е, а ти знаеш ли…”

Мъжът потръпна. Освен в мислите му, беше и значително захладняло. Загърна с в топлата си жилетка, наведе си и започна да събира нещата, наредени пред него.

В бутилката беше останало малко вино. Изпи го, потръпна от резливия вкус и бавно стана:

- Какво толкова е станало? Нямаше любов, нямаше топлина - все едно, че спиш на гарата.

Изправи се, тежко опрян на бастуна. Помисли за секунда, бръкна в чантата и извади бележника. Наведе се и го сложи до паметника.

- Ето ти го - дано се успокои душата ти.

Потътри се по алеята към изхода.

Направи няколко крачки, обърна се и на пресекулки продума:

- Излъга ме! Нали ми обеща аз да тръгна пръв? Нали ми обеща…