НЕИЗПЛАКАНА ОБИЧ
По тихата улица, забранена за движение на моторни превозни средства, в следобедната омая на бавни вълни се стелеше ромонът на тишината.
Гласовете на птиците в съседния парк носеха една приятна мелодия от песни и образуваха многогласен птичи хор, който минувачите слушаха с удоволствие.
Някои от тях се извисяваха, други вземаха по-ниска тоналност. Но всички те носеха една особена радост на сърцето.
В такъв един следобед Дора Новачева вървеше и се радваше на всичко наоколо. Щом стигна голямата и добре подредена двуетажна къща на ъгъла, ушите й доловиха друга странна мелодия.
Спря се, заслуша се внимателно. Мислеше си, че това е ехо от песните на птиците. Но после се убеди, че музиката долита от отворения прозорец на къщата. Звуците започваха бавно, после се извисяваха и накрая плавно затихваха.
Много неща долови в тях опитната музикална педагожка. И радост, и страдание, и мъка. Но най-дълбоко в сърцето й се заби една особена октава - силна, от която бликна нестихваща обич.
Познаваше живеещите тук, бяха й много близки.Затова не се поколеба и с решителни стъпки тръгна към тях. В къщата живееше професорско семейство, което имаше само една дъщеря. Знаеше, че момичето също като своите родители е способно, че е спечелило конкурс във Франция и е проспериращ учен-биолог.
„Тъкмо не съм ги виждала от много време. Сега ще ги навестя. Ще споделим скъпи спомени от младежките години и още много запазени мигове, които сме съхранили като добри приятели”.
Така в размисли неусетно изкачи стълбите и натисна звънеца. На вратата се показа професорът, стопанин на дома.
- Ха, каква изненада! Миле, ела да видиш Дора, най-добрата ти приятелка от студентските години - дошла е на гости!
Жените протегнаха ръце и топло се прегърнаха като сестри.
- Много пъти минавам от тук, но все ми е неудобно да ви безпокоя. Бях в чужбина. Пък и работата ви в Университета е толкова отговорна…
- Как можа бе, сестричке - обърна се Милка към нея - нали знаеш, че старото приятелство лесно не се забравя.
- Да, разбирам. Но силно впечатление ми направи музиката, която дочух. В мелодията долових нещо, което дълбоко ме развълнува.
- Доре, Доре, тези думи ме удрят право в сърцето! Това е мелодия, написана от голямата ми внучка. Мислехме да ти идваме на гости, да я чуеш - нали си й учителка. Но сега всичко е свършено.
Дора я погледна недоумяващо.
- Защо, какво е станало!
- Проблемът е, че повече никога няма да се върнат и тримата ни внуци в България!
Милка скочи и сякаш за миг стъпи в разпалена жарава. Поклати тъжно глава и продължи:
- Знаеш, че дъщеря ни спечели конкурс във Франция. Там искаше да живее, не можахме да я спрем. Омъжи се. Създадоха хубаво семейство. Зетят беше добро момче, но загина при автомобилна катастрофа. Година след смъртта му се разболя и тя. Не можахме да я спасим и си отиде от този свят като оставиха трите си деца сирачета. След смъртта на родителите им държавата веднага взе мерки за тях. Дадоха ги на приемни семейства. Какво бягане, какви молби бяха да си дойдат при нас и ние да си ги отгледаме, но нищо не можахме да направим. Както виждаш, здрави сме. Материално сме добре, щяхме да се грижим за тях. Но такива им били законите…
Дора се загледа в окачената на стената снимка на трите деца. От нея я гледаха безгрижни детски очи, които се впиваха в сърцето й. Някои от тях тя беше виждала преди години, когато бяха малки. Но сега, през тези години, откакто не се бяха виждали, всичко се беше променило.
Обърна се и с тъжен глас попита приятелката си:
- Ако отидете там, нали ще може да ги видите?
- И това направихме. Искахме да видим поне най-голямото момиченце - твоята бивша ученичка. Но семейството, в което живее, не ни разреши. А там няма и закон, който да позволява това. Съдба. Цял живот обичта ни към внуците ще остане неизплакана. Сигурно забравиха и майчиния си език…
Тя отново пусна записа на мелодията. Музиката тихо се понесе. Двете жени стояха мълчаливи, замислени. Мъка се четеше по лицата им, а сълзи неудържимо напираха от техните очи.
