Разговор с поетите Иван Есенски, Камелия Кондова, Мая Дългъчева

Интервю на Живко Русев

- Започвам с един цитат от 2007 г. на Виолета Христова: “Спорно или безспорно име в съвременната литературна говорилня, Камелия Кондова е добричкософийска поетеса ”. Освен местоживеенето, смятам, че това е валидно и за двете. Как се чувствате в тази многоопределеност?

К. К. - Ако някъде има спорове, те са извън нас – Мая, Виолета Христова, която е сред любимите ми поетеси, извън мен и много други. Поради една единствена причина – не само, че нямаме какво да делим, ами си е истински празник, че можем да се радваме един на друг, на стиховете си. Че сме се обикнали като творци преди да се запознаем. Да, София ни събра, макар че това не е най-идеалният вариант, по-скоро е място за препитание. Нямам никаква представа къде съм в българската литература, за да давам „компетентни” мнения, но много от най-великите ни творци също имат тази регионалност като рождение. И без никакво съпоставяне, смятам за много хубаво, че я има. Че първата си любов си срещнал в езиковата гимназия в Добрич, примерно. А иначе – никой не е прописал от хубаво. Аз прописах стихове от нещастно влюбване…

- Тогава ли се роди метафората за „последните мигове за обичане”?

К. К. - Да, може би. Радостта има обаче и други измерения.

М. Д. - В тази „многоопределеност” ми е съвсем нормално. Определяна съм като старозагорска поетеса, защото оттам съм родом, като старозагорскософийска, Владимир Янев пък ме причисли към пловдивските поети на 20 век в книгата си от миналата година. Приятно ми е, когато хората ме усещат като своето момиче. Аз лично не се чувствам регионално заради непрекъснатото си пътуване.

И. Е. - Духовните столици на България са извън София. Извън административната столица се прави голямата съвременна българска поезия. София е мястото, където се изговарят нещата. Този принцип на делене е порочен за България. Той е несъстоятелен за поезията, категорично. Българската поезия винаги и във всяко време си е намирала имената, които да я създадат, да я преведат от сърдечен език на езика на хората, на множествения език. При Камелия и Мая се падна трагичния дял да живеят през едно от най-подлите и страшни времена на България. А и не само при тях, защото са част от едно щастливо поколение, на което се падна да творят в период на безкраен упадък на морала и по този начин да се откроят като творци. Тук не става въпрос само за майсторство. Поезията им е истинска, защото е част от онова, което е оцеляло от безвремието на България в новото й време. И заради това те няма да получат полагащите им се награди. У нас всяко едно поколение живее и разговаря с миналото. Аз наричам това дълги и безпрецедентни разговори с ехото. Нашата поезия е била създавана така, че да оцелява в бъдеще време. Затова поетът не е съществително, а глагол, но само и единствено в бъдеще време. И в момента говоря за двата глагола с имена Мая и Камелия.

- Любовта също е глагол. Той ли импулсира стиховете ви предимно в тази насоченост?

К. К. - Всичко е любов. Не се считам за най-любовната поетеса. И дори когато разлиствам стиховете си, което се случва рядко, защото едва ли нормалният човек чете най-вече себе си, виждам и друго – драмата, противоречията, разделите… Но всичко е любов и тя отразява и драмата. Ако нямаш противоречие, нямаш причина да пишеш. Докъде ще стигнеш, ако го няма противоречието? Догми си имаме достатъчно. Любовта и животът са синоними много често и по-голямо противоречие от тях няма. Защо се пише поезия? Ами тя е само в краен случай. Не е някакво красиво делнично занимание. Голяма мъка си е и ако може да ти се размине – добре дошло. Ако не може – трябва да имаш характера да си я носиш. Но много честно, защото първо подвеждаш себе си, след това – хората.

- Въпрос на потребност, или просто импулс е заниманието ви и с детска литература – нещо, което е едно своеобразно движение по ръба на бръснача?

М. Д. - Импулс беше преди много години. Не беше много весел. Исках да напиша писма на моите деца. Когато започнах да ги пиша, се сетих, че някога, като студентка, се занимавах с приказки. И реших вместо писма да направя писмата си като приказки, в които да направя посланието си до моите деца. Беше много лично. След това децата ми пораснаха. И обикновено при прекратяването на диалога с децата си много автори спират. Имах обаче късмета и винаги подчертавам, че го чувствам като подарък – имала съм възможността да работя с деца (учител, водила съм детски литературен клуб и прочие) и през живота ми децата винаги са били плътно до мен. Имах възможност да разбера във времето, че е много отговорно онова, което им казваме. И за мен това се превърна в едно от най-смислените неща. Децата са почва, в която можеш да посееш красота, вяра и въобще онова, което много трудно можеш да предадеш на един възрастен, който вече е канализиран. Срещам се с деца от цялата страна. Виждам очите им, реакциите им – това е прекрасно.

- Иван Есенски спомена за полагащите се награди, което провокира у мен въпроса какво прикрива и какво показва визитката на един поет, на която е изброено на колко награди е лауреат?

К. К. - Ако си ги помни всичките и много държи някой да не му ги пропусне – мисля, че е за лечение. Категорично.

М. Д. - Няма какво повече да добавя. Мисля, че е точно така. Във визитката на един творец нещата опират до мярата.

И. Е. - Има два свята – етично-социалният и божественият. Вторият доказва, че красотата е по-стара от доброто, защото предхожда човека. Не можем процеса на духовно развитие да го аргументираме с литературни награди. Това дори не е смешно, а е един жалък акт на маниащина. Обремененият от творчески комплекси компенсира с изброяване на грамоти, медали, титли. Едно общество се гради само и единствено върху това, което представлява развитието на неговия емоционален език. Квинтесенцията на този език е поезията и това е единственото, което отговаря на пълната хармония на света. В българския случай имаме обществена дисхармония. Имаме си всичко, а си нямаме нищо. Този парадокс, който в социален и етичен аспект може да се организира от банда престъпници, както е у нас през последните 20 години, е невалиден обаче пред поета. Той не отговаря пред т.нар. държава, няма никакви задължения нито към главна прокуратура, президент и пр. Може да отрече дори и народа си, както го е направил дори Ботев. Но Ботев не отрича народа, защото е лош, а защото този народ не заслужава този порядък, но го търпи. Камелия, Мая, плеядата талантливи съвременни творци не са най-… Сравнителните и превъзходните степени са им излишни. Става въпрос за поименно дадената дарба от Бога да се служи на доброто и красивото. При детската литература, примерно, не са чак толкова много постиженията от последните 60 години. Ценното е, когато успееш да повдигнеш дори с една степен поетическия език на детето. Така е и с любовта. Тя е стилистика на душата.

- „Българският случай” провокира и въпроси за необходимостта от поети в смутно време…

И. Е. - Да. Той съществува още от Платоновата „Държава”. Поетите не са за копан на нивата, както това стана през „културната революция” на Мао. Най-скъпото за една страна не са икономиката, златото, хероинът, палатите, а идеите, които се раждат. Те започват още от училищното възпитание и когато има творци, които да провокират детското мислене към добро, започва да се формира и категориалното разбиране за красота.

- Учител съм от дълго време и знам за много подрастващи, които не знаят и три стиха от Ботев, Яворов, Дебелянов… и знаят наизуст 7-8 чалга репертоара. Винаги съм се питал: „Защо?”

И. Е. - Чалгата какво е? Нека разделим поезията на обслужваща и на служеща на Бога. Обслужващата е от кръста надолу. Аз я наричам културно оригване. А това се налага силово, културата ни е в т.нар. колониален стил. И нашумяването в България е организиран патологичен процес за изтриване на паметта на нацията.

К. К. - Дори и нашумелите в този аспект не са виновни. Те просто са употребени, защото са го позволили. Да си възпееш сърбежа… Какво да кажем? За чалгата – не съм чак такъв фашист, за да питам за първите седем години. Винаги трябва да се търсят нещата в личен план. Иначе с какъв морал ще даваш знак за добро или лошо? За всяко стихотворение трябва да имаш очи пред хората. Чалгата е само черешката, върхът на айсберга. Не всичко е загубено обаче. Ние имаме патриархална култура и ще видите, че ще преживеем и чалгата.

- Без претенции да познавам в дълбочина цялото ви творчество, но сякаш не пишете „гражданска” поезия.

М. Д. - Бих могла да противореча, защото и двете с Камелия имаме такива. Мисията на един поет не е да вдига стачки със стиховете си, а да се стреми да извиси духа. Развиването на духа е изключително бавен процес, чиито резултати не се виждат утре, вдругиден, след 10-20 години. Понякога и ние самите се питаме кому е нужно това, което правим, но пък имаме ясното съзнание за тази бавност в развитието на процесите.

К. К. - А кое е мерилото за „гражданска” и „негражданска” поезия? Не ли именно духът. А той е невидим.

И. Е. - Поетът е духовен човек и не е необходимо да си самосковава кръста и да се саморазпъва пред обществото, за да се види колко страда. Това важи въобще за човека на изкуството. Нямаме общо взето гражданска поезия, защото нямаме гражданско общество. Че нали тъкмо тия, които не са граждани, ни управляват? Към днешния ден брутният вътрешен продукт на България представлява 83 % сива икономика. Хайде да видим от тези 83% – какви граждани… какво гражданско общество? Но въпросът е кой го позволява това нещо? Ние сме единствената страна в Европа без реална концепция за развитието на културата. Министерството на външните работи създаде цял институт по култура с триста щата. Знаете ли колко програми има? Нито една. Колко български библиотеки има, където живеят българи в чужбина? Нито една. Кой трябва да контролира функциите на гражданското – поетът или държавата? Поетът е иззел функциите на държавата и той е неподсъден. Никой не го финансира, всички му пречат, ликвидират го в учебните програми на българските деца… И той е длъжен на всичкото отгоре не само да оцелява, но и да възпитава. И го прави, което е най-странното, защото има хора, които създават образци. Това, което прави Мая, примерно, няма аналог в европейската поезия. И още няколко съвременни творци. Българската поезия като квинтесенция на духа е едно от най-ярките явления в света. Никой не говори за нея.

К. К. - Добрата, стойностната поезия се превръща в апокрифна не поради цензурата отпреди, а защото не е толерирана. И слава богу, че е така. Това, което се развива като политика по отношение на културата, е много опасно. Но – всяко зло за добро. Апокрифът винаги е бил по-силен и е стигал до адресата.

- Разговорът ни се оформи като доста метафоричен. Като финал – в едно изречение, какво е необходимо за поезията? Детелина, мечта, пчела…

М. Д. - Всичко накуп. Не знам за някаква рецепта. Просто е взрив. Дори и да звучи банално – необходимо е човек да има вътък, да живее думите си, да има живот зад поезията му, за да може да ходи с изправена глава и така да изговаря стиховете си, че хората да му вярват.

К. К. - Мярка и почтеност. Но това е необходимо във всичко и най-вече при твореца, бил той писател, актьор, художник, поет.

Поводът за гостуването на Камелия Кондова, Мая Дългъчева и Иван Есенски в Димитровград беше организираната от Клуба на дейците на културата “Вечер на любовната поезия” на 26 ноември 2009 г.