СЛУЧКА НА ЪГЪЛА
СЛУЧКА НА ЪГЪЛА
Костюмирал съм се и бързам- закъснявам за важна среща.
Крача задъхан по тротоара и малко преди ъгъла ми звънва телефона. Бъркам в джоба си и за да не го изръся на земята, поглеждам надолу. В този момент иззад ъгъла изплува клечест, вехт човек и аз се удрям яко в него. Мъжът полита назад и пада по гръб, а главата му издрънчава в плочките.
- Боже, как сте? - навеждам се и му подавам ръка, за да се изправи.
Човекът си търка главата и се опитва да си нормализира дишането. Облечен е толкова старомодно, че ме умилява.
И ме гледа с едни големи тъжни очи без да обели дума.
Нещо ме жегва.
- Извинявайте! Добре ли сте?
- Ударих си главата малко…
- Много съжалявам! - пак се вглеждам в лицето му. Познавам този човек отнякъде. - Познаваме ли се, че не мога да се сетя?
- Аз съм адаша ти от класа в основното. Май не можа да ме познаеш? - и бавно започва да се изправя, подпирайки се с две ръце на земята. Краката му треперят, а ръцете му се огъват от слабост. Помагам му.
- Вярно бе, Краси! Извинявай, че те блъснах! Как си?
Адаша беше най-палавия в класа. Закачаше се с всички и имаше страхотно чувство за хумор. Вечно усмихнат и готов да помогне. Бяхме в една тимуровска команда и бабичките около нас знаеха, че винаги има кой да им купи хляб и мляко или да им прибере дървата за зимата. И не съм виждал дете да чете толкова много. Четеше навсякъде, носеше си по две-три книги в чантата. Веднъж дори го бяха забравили и го бяха заключили в библиотеката след часовете - не го видели, че е притихнал на последната маса и си чете.
Иначе живееха в някакви мизерни комунални бараки към края на града, а улицата им беше една разкаляна вада… Спомням си, че не ни канеше у тях - срамуваше се.
- В болницата идвам.
- Тука е Онкологията.
- Да, тука.
- … Болен ли си?
- Да.
- Имаш ли нужда от помощ? Работя с някои от лекарите тук.
- Не, всичко е наред.
- Къде живееш сега? Не съм те виждал отдавна в махалата.
- На лозето съм. Бях при леля ми в апартамента, но тя го продаде и замина за Щатите при братовчеда. И съм на лозето. Ама сега продава и него…
- А родителите ти как са? Брат ти?
- Всички умряха.
- Съжалявам, адаш! Дай един телефон да ти звънна някой път да пием по кафе.
- Нямам телефон…
- А как да се свържа с теб?
- Няма как, адаш. Лозето е на засукано място и няма да го намериш. Айде, бъди здрав!
- Чакай, адаш! А като продадете лозето, къде ще живееш? - и съжалих веднага, че попитах.
- Няма да живея толкова, адаш.
СПРАВКА ЗА НИВОТО НА ЛЮБОВТА В САНТИМЕТРИ
А. е на 32.
От няколко години тя страда от тежко прогресиращо заболяване, което постепенно я обездвижва, ослепява, влошава говора й, и я води към смъртта.
В момента едва ходи с проходилка, напълно сляпа е и говори с голяма мъка.
И от три месеца е въдворена в дом за болни хора, на тавана, без да може да излиза. Единствената й връзка със света е един приятел, който идва да я види веднъж седмично и баща й, с когото се чуват по телефона от време на време. И, разбира се - вечно включеният телевизор на един неин любим музикален канал.
И понеже А. е вегетарианка, в момента е суха като клечка, защото храната в дома обикновено не е подходяща за нея и тя не се храни.
Отидохме няколко пъти с момчета от клуба, за да я видим и да я окуражим. Но баща й ни забрани да ходим повече, защото след нашите посещения се натъжавала, буйствала и искала да си ходи.
Това е историята за живота на А.
Много кратичка история.
…………………………………………….
Но сега с няколко думи ще ви разкажа откъде познавам А.
Преди десетина години няколко анархисти и няколко чисти ентусиасти направихме Солидарен център във Варна. Място за взаимопомощ, за свободно творчество и надежда. Всичко там - всяка инициатива и дейност беше напълно безплатна за хората.
А. беше от създателите на това прекрасно пространство. Тогава тя учеше в града и имаше сърце, голямо колкото света. Не всички можехме да идваме постоянно и да участваме в начинанията на Центъра, но тя беше винаги там - всеотдайна и нежна към всеки несретник с тъга в душата си.
И дори когато след две години затворихме Солидарния център, защото не успявахме да плащаме вече наема, А. продължи да помага на хората около себе си.
Ето това е другата история за А., която много малко хора знаят и която ще умре с нея.
……………………………………………
Знам, че този свят живее от смъртта и господарите на злото не спират да гризат сърцата ни, но понякога се натъжавам, че дори и не опитахме да го направим малко по-добър.
КАК СЕ ПРЕБИХ ВЕДНЪЖ С МОТОРА И ДРУГИ ВЕСЕЛИ ИСТОРИИ
Утрото беше мъгливо и слизесто и още тогава трябваше да се сетя, че ме очаква космат ден.
И така в Шумен на един светофар предницата ми избяга - моторът ме блъсна в асфалта, взе ми въздуха, остави ме разглобен на земята, изправи се и замина. След десетина метра падна шибанякът, защото все пак разбра, че му трябвам, за да се движи.
Изправих се и разлюлян насам-натам закуцуках към него.
Изгасих го, помилвах го, да се успокои и с братлетата го изправихме.
Беше се поогънал тук-там, но все така го обичах.
Тогава се сетих, че трябва да дишам - опитах, но не се получи. Гръдният ми кош някак се беше усукал, левият ми крак не ме слушаше, а и гъзът ме болеше яко. Опитах пак с дишането, ама пак бях като риба на сухо.
Момчетата поизправиха на място ролбарите, за да успея да подкарам машината, а аз вече се чудех ще успея ли да стигна до Варна или ще ме копаят някъде по пътя.
- Май е най-добре да тръгваме направо към нас! Трябва да ти направят ренген на… навсякъде! - момчетата са загрижени и делови.
- Караме по план - първо ще се прегърнем, ще хапнем и тогаз! - викам аз, корава душа съм и туй то!
Докато обядвахме не спряхме да се хилим, но на мен ми светеше червената лампичка за предстоящото прибиране - кракът ми съвсем блокира, почти не дишах, а лявата ми ръка се мяташе като парцал, адски ме болеше всичко, дори големия пръст на десния крак, който също беше намерил време в навалицата да се посуче. Ботушът ми там изглеждаше като наръфан от бясно куче.
Учудващо, като седнах на мотора и някак се поуспокоих, подишах си на воля.
Запалихме и поехме на обратно.
Това мотористите сме диви създания, нали знаете!
Когато наближихме завоите след Девня вече се бях вцепенил, не смеех да мръдна. Тогава реших, че е време да се порадвам на карането. Дадох газ и ги прелетях със 160, за да ми се избистри мозъкът от болката.
Момчетата и момичетата от клуба дойдоха с мен до гаража, за да ми помогнат да сляза от мотора и да ми разкопчаят елека и якето. После Дизела от нашите се върна да ме вземе с колата и да ме води в Спешното.
Хората там се отнесоха добре - накараха ми се няколко пъти още с влизането, настаниха ме да чакам, и така три часа. Най-накрая ме натикаха в ренгена на инвалидна количка, защото вече не можех да се движа. Една много мила сестра ми препоръча да спра да се лигавя, да се изправя и да застана пред апарата - каква била тази работа, цяла фотосесия трябвало да ми се прави, аз да не съм бил някакъв фотомодел.
- А сега си смъкнете гащите за снимка на таза!
- То хубаво, ама не мога да мърдам много!
И така, тя кляка пред мен и ми смъква със замах панталоните. Точно тогава вратата се отваря и влиза възрастна двойка. Поглеждат ни недоумяващо:
- Ау, безсрамници!!! - бабето е ококорило очи и се пени.
- Защо не чукате?! - моята сестра също не се дава. Тук думата „чукате” тя явно не я употреби много уместно, ама нейсе! А аз кротко си стоях със смъкнати гащури и примигвах невинно.
След разчитането на скенера ме вкараха в Противошокова зала, но там не ми се случи нищо забавно и не си струва да го разказвам.
…………………
Късно вечерта ми писна, подписах един куп документи, жена ми дойде начумерена и ме прибра.
Виж, събличането вкъщи вече почти ме уби.
Едвам си наместих кокалите, за да си легна, затворих очи и умрях.
ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ
Понеделник сутрин.
Самолетът за София.
Ухае на скъпи парфюми, пот и пържен лук.
Голяма пакистанска фамилия е задръстила пътеката с багажа си, двама украинци се карат на чист руски със стюардесите, че им се полагали места в първа класа - билетите им били обикновени, но пък те били украинци; известен нашенски актьор подритва досадено дремещата тълпа и си сяда намусен на мястото; една натруфена мадама се жалва високо на английски, че няма къде да си сложи багажа. В това време й звънва телефона й тя троснато отговаря: “Не сега, ма мамо!”; двама младоци по анцузи спорят атрактивно за изхода от мача между Испания и Германия снощи; един безполов тулуп с обица на всяко ухо и с гъз, по-широк от раменето му, си е пуснал облегалката назад и си джурка телефона и аз не мога да се промуша до мястото си; някакъв познат ми подвиква, с последни сили запазвам равновесие, успявам да му махна и се сгромолясвам на седалката.
Докато цялото това стълпотворение си намества кокалите, отварям книгата, която си нося - „Навътре в камъка” на Иван Динков - и попадам на думите:
- Съвестта на писателя трябва да свети…
Така е, братко!
Но това, което съвестта ни осветява днес, по-старите като мен биха нарекли ад.
