или за романа „Мед от кактус” от Иван Енчев

Иван Митев

Удоволствие е да споделяш впечатленията си за написаното от изявен белетрист като Иван Енчев - автор на романи, повести, статии, есета, импресии. „Мед от кактус” /2023/ е десетият му по ред роман. Той е поредната плодна овошка, до която води богатият житейски и литературен път на автора.

С какво тази книга е по-различна от всички досега?

Стилът на автора е вече познатият ни - поетичен, белязан с присъщата на автора неподправена експресивност, ритъм и богата лексика. Медът от кактус, разбира се, е метафора. На какво точно, ще разгадаете, когато прочетете книгата.

Сюжетът ни е поднесен на корицата й от самия автор: „Рано пенсионираният въздушен ас от военната авиация капитан Драгунов - Пилота, е изправен пред твърде труден избор как да се приземи на пистата на гражданското ежедневие. Навсякъде се сблъсква с турбуленции от противоречия.”

Въпросът е какво се крие отвъд този сюжет. Авторът ни провокира сами да открием метафизиката във физиката, като ни посочва опорните точки за това.

Изборът, който трябва да направи главният герой, не е обикновен. Защото времето, в което той живее, е създало нови обстоятелства - алогични, сковаващи мисленето и действията. А действията се случват подир падането на Берлинската стена.

Така че капитан Драгунов трябва да решава, след като България вече е избрала. Тя е тръгнала по пътя на демокрацията. Впрочем, нейният избор невинаги е зависел от нейната воля. Дори и когато е бил съдбовен, свързан с оцеляването й.

Художествените пластове в романа са няколко. Той изненадва с изобилие от легенди - започва със Славянска легенда за Сътворението, поднася ни сказанието за лечителя Мурад и завършва с легендата за рода Драгунови, чиито представители са актьорите на сцената на живота, реализиран между кориците на романа.

Всички легенди насочват към отговорността на избора и същевременно ни внушават, че той никога не е лесен. И че винаги водещ мотив в него е Животът. Животът, който подобно на изкуството, е тайнство. Той не се прави за публиката, не се изважда на показ, той е послание от онази Творческа лаборатория, над която нямаме власт. И която винаги ни направлява по този път - или с красотата, или с болката.

Капитан Драгунов не прави изключение. Той е направляван и с красотата, и с болката. Красотата в лицето на другия значим персонаж Лили Милева. Болките са много. Не е нужно да ги изброяваме, всеки, разгърнал книгата, ще стигне до тях. Ние трябва да покажем корена, основата на онова, което изпълва живота с труднопреодолима тъга.

„Аз сам не се разбирам в момента. В небето пътят беше само един: да постигнеш целта и да се завърнеш. На земята - пътища много! Кой от кой с повече кривулици.”

В случая изборът на Драгунов е между горе и долу, правилно и неправилно, морално и аморално, дори престъпление и наказание.

Във философията подобни противопоставяния се наричат дихотомии. Дихотомиите съпътстват не само главния герой, те определят съзнанието на големи маси от хора, и то не от вчера. Избирайки онова, което смятаме, че ни води към щастието, ние с изненада установяваме, че то ни съпътства по житейския друм заедно със своя антипод, който е олицетворение на страданието.

Романът ни провокира да си изясним в каква България живеем днес. Това отъждествяване би помогнало да преминем отвъд сянката, която олицетворява застоя, мрака, страха от невъзможността да направиш следващата крачка и да стигнем до дълбината на драмата на съществуването на персонажите, които движат повествованието.

Защото България присъства в романа не като обект, а като субект - страдаща и търсеща своя път, изнурена, осакатена, белязана. Не е случайно и това, че сюжетният разказвач е журналист - той има аналитичен поглед към събитията, поглед, който се проявява като вещ пътеводител към свързването на миналото и настоящето.

Пътя си търсят и героите на романа - всички без изключение - Драго Пилота, учителят Славян Драгунов, Лили Милева, Марко Булдозера, Евелина, полковник Маринков, Бранимира - всеки със своите методи, със своя манталитет. Но в отношенията между тях неотменно присъства тягостното усещане, породено от раните по снагата на същата тая България, част от която сме всички ние.

Когато станаха известни думите на Сьорен Киркегард, написани в дневника му: „Страхувам се от съществуването! Съществуването ме плаши!”, десетилетия наред повтаряхме, че това може да се случи само в едно деградирало общество, където отчаянието е взело връх над всичко останало. Но не и в нашето.

Чули възгласа на Ницше, прозрял обречеността на Европа, „Бог умря!”, решихме, че това е съждение на луд, което се отнася за един минал вече период, завинаги забравен и невъзможен за повтаряне. Уви!

Когато Ортега-и-Гасет ни поднесе термина „дехуманизация”, всички мислехме, че никога няма да изречем тази дума при друг повод, освен за заклеймяване на нечовешкия капиталистически строй.

Смятахме и че определенията му „изгубени илюзии”, „изгубено време”, „изгубено поколение” се съотнасят с всяка друга действителност, но не и с българската.

Когато екзистенциалистите обявиха своя девиз „Напред към никъде!”, можехме да се закълнем, че той никога не би могъл да бъде припознат на късчето земя, носещо името България.

Отново уви!

Съвременният политически гангстеризъм запазва за себе си само едната част на дихотомията горе-долу, а именно - горе. Другата част - долу, е отредена за поданиците. Това не пречи противопоставянето да съществува, да тлее и да чака своя миг.

Въпреки че промяната изглежда невъзможна - много млади хора са напуснали страната /в това число и синът на капитан Драгунов/, държавата се е превърнала в бандитска формация, образованието и медицинското обслужване е девалвирало, променил се е дори речниковият фонд на българина, изчезнало е чувството за национална принадлежност.

Онова, което крепи устоите на една нормална държава - сътвореното от нейните културни стожери, целенасочено е обречено на забвение. Бездарието никога не е било толкова войнстващо, както сега. И с непознато досега настървение то се стреми към известност на всяка цена, вдига шум, търси награди, за да прикрие неможенето си.

Някогашната относителна топла връзка, задушевността при общуването е девалвирала до търсенето на жълти новини, до „истеричен хохот” поради липса на стойностни ум, душевност и въображение. Нормалността /и във вид на литература/ извиква ужас у новите глашатаи, предлагащи посредственост и като поведение, и във вид на фейсбук изстъпления.

„Животът ни е само едно кьоше от небе - споделя Пилота. - Нещо като България в кьошето на Европа.”

И още: „Сега живея като зад висок плет от бодливи акации. Дисциплинираната военна авиация със своите свръхзвукови емоции и моето щастливо задружно семейство останаха оттатък. Отсам е разгащената цивилизация с паяшките мрежи от интереси и подли домогвания. Навсякъде около мене обществената система изправя яка преграда като Великата китайска стена…”

Както казахме, всички действия в романа - търсенето на пътя от Драгомир Драгунов, наивната изневяра на жена му Евелина, желанието на сестра й Бранимира да докосне най-хубавото по този път във физически аспект, яростното домогване до власт и облаги от страна на братовчеда Марко Драгунов, трепетите на сърцето у Лили Милева, усилията на Славян Драгунов да събере и опази мъдростта по пътя на Драгунови през вековете, носталгията на полковник Маринков по безвъзвратно отминалото време, желанието на журналиста-разказвач да ни поднесе събитията в тяхната пълнота, живо, експресивно - са продиктувани от обстоятелствата, в които са принудени да играят ролите си героите.

Поредната мисъл на капитан Драгунов:

„В света на хората едрите риби унищожават по-дребните. Правят го целенасочено, безсрамно и постоянно, без да им мигне окото. Срам. Морал. Етика. Това са все измишльотини на по-слабия. По-силният няма нужда от такива спирачки. Силният лети с крилете на насилието.”

Оказва се, че никога не е било толкова трудно за нравствения човек да върви напред, колкото сега.

И че освен обстоятелствата, породени от действителността, героят трябва да преодолява и съпротивата на друг голям враг - собствените си мисли. Анализирайки ги, можем да разгадаем не само неговия живот, но и нашия собствен. Защото точно те не дават възможност на Драго Драгунов да се пусне от старото, те го съпътстват като призрачни сенки - сянката на бившето семейство, на бившата жена, на бившите илюзии. Те не му позволяват да се отдаде с цялото си сърце на Любовта.

Но само с него ли е така?

След като светът се крепи на дихотомиите, следва извечният въпрос: Ако харесваме някого, какво противопоставя Вселената на този акт? Отговорът е, че ние самите сме антиподи на собствената си любов. За да съществува тя, следва да забравим себе си, т. е. да спрем да храним своя Аз, да унищожим самолюбието си.

Че това е най-трудното нещо на този свят, усеща и Драго Пилота. Въпросът е: може ли все пак човек да се докосне до Любовта изначално, без уговорки, без остатък? И има ли в световната, респективно в българската литература такъв пример?

Отговорът е: има само в приказките. Те винаги завършват с щастлив край и със сватба, която продължава три дни и на която разказвачът присъства като награда за хепиенда, който ни е поднесъл.

В живота трябва да се мине през много кръгове, за да се стигне до обетован бряг, обетована земя. Обетован означава „обещан”. В такъв случай от кого чака изпълнено обещание главният герой? От създателя си - автора ли?

Не, от другия Създател. А авторът би следвало правдиво да отразява драматизма на очакването.

Това прави Иван Енчев - води ни съвсем близо до събитията, неусетно ни вкарва от някогашни одаи в съвременни заведения, отвежда ни от градски квартали към Кръстова гора и Бачковския манастир, пренася ни в потайните кътчета в душите на Драгунови.

И по този начин ни помага да избистрим собствената си ценностна система, да усетим как бавно и неминуемо обстоятелствата ни моделират и ни отдалечават от онова съществуване, което изпълва живота с жизнерадост и го прави лъчезарен.

„И аз, и те, и всички българи не сме ли обречени като риби в аквариума на обществената система? Дано някой ден се намери един мъдър смелчак да строши с гръм и трясък стъклените прегради на бездушието, които ни ограждат от всички страни” - минава през съзнанието на главния герой.

В тази тягостна обстановка животът продължава невидимо да го направлява - и в миговете на опиянение от физическия контакт с тялото на жената до себе си, и в тези на отчаяние от липсата на сина си до рамото му. Поднасяйки му превратност след превратност, той неминуемо го води към меда от кактус.

Основното достойнство на романа е, че ни провокира да направим и ние своя избор - изборът, от който зависи дали ще превърнем съществуването си в легенда, върху която тези след нас ще градят своето бъдеще или усилията ни ще се разпилеят като прах, носен от вятъра, из полето на житейската несъстоятелност.

След всички изпитания капитан Драгунов взема своето решение.

Наред сме ние, читателите.