Петър Анастасов

ЕПИЗОД

Колко глухо и кратко бе всичко…
Вдън гората
кънтеше секира.
Бели смърчове падаха ничком,
но не искаха да умират.

И тогава в тревите зелени
ние скрихме телата си жадни,
онемели,
уплашени,
тленни,
ненаситни и безпощадни.

РЕКА

Мина жълтата вода.
И зелената вода
мина.
И моят живот (за беда)
мина.

Отнесоха го мътните
в черната половина
на белия свят,
където живеят мъртвите.

И ме е яд,
че началото беше наистина хубаво -
с грубия губер
и с нежното снегопадение…

А всичко завършва толкова глупаво -
с едно безполово стихотворение.

* * *

Опитвам се
да подредя живота си,
но не мога.

А трябва да го направя - време е.

Не мога да подредя
дори дрехите си в гардероба.

Нямам съндъци за всички тайни,
които съм проумял.

Нямам книги
за всички стихове,
които съм написал.

Нямам небе
за душата си,
която отдавна е мъртва.

НАКРАЯ

След бездиханния живот
и бездиханната любов,
под призрачния небосвод
с метално-сребърен обков
прииждат морните вълни
на моите последни дни.

Затънал съм до гуша в тях,
но, Боже мой, не ме е страх!
Обичах и обичан бях -
благодаря ти, че живях…