Георги Майоров

Екатерина Глухова опитва перото си още в гимназията. Южнякът я облъхва в родолюбивата пазва на Смолян. Река Черна просветлява дните й, впечатляват я паметните скали околовръст, изгревът откъм Преспа, причудливият залез в Карлъка.

История и природа присъстват в едно многозначно изобилие, въздигат я в поетични видения. И вече има 14 книги, от които почти всички са издадени през последните години. Настоящата е „Там, в необята” (Смолян, Принтаком, 2023).

Алегорично пресъздава образа на Невястата, превърнала се в скална епопея. В нейното име обаче се крие пренесения облик на непокорната естественост на святата родопчанка, вречена и обречена на волността, прегърнала блянове с душа молитвеник, с отдадено сърце на светлината:

Невяста съм на Слънцето!
Сърцето си пренесох
в жертвен дар…
Божествено е… Изначално!!!
И всичко скупчено в сърцето от любов.

За Екатерина Глухова любовта и поезията са еднакво значими като появата на човека. Те са дух и граница между реалността и отвъдното, жадувано и случващо се битие. Идваща от вековете, търсена и намерена, че всичко стихва в силната й прегръдка.

Декларира, че „няма значение коя съм / откъде идвам!”. Така е речено, за да не се натрапва в лоши очи, но за читателя има определено значение. Той иска да знае, че този поетичен глас идва от планината на Орфей. Идва от Родопите, където съдба, душа и поведение са главната насока в живота и творчеството. Тя чува не със слуха си, а със сърцето си. Има предначертания път, премълчавано бъдеще.

Колкото интуитивни да изглеждат стиховете, те са дълбоко преосмислени. Дълго зреят в дървото на сътворяването. Появяват се истински в зрялата й възраст. Не се въздържа да признава истината за свидните неща. Емоционалното й състояние се излива сърдечно, пестеливо, изискано, уверено. Не робува на теоретични форми.

Едно влюбено сърце не желае да корим любовта. Всеки полъх разлиства нейната чувственост за полет на мисълта. Но е и уязвима от болката. Внася идеята да отмахваме тъгата и да вселяваме доброто.

Сякаш е струна на цигулка, очакваща единственият лък да я докосне, за да изпее най-лиричния си стих. Всеотдайна и ничия. Принадлежи единствено на Слънцето. То изгрява в нея и тя утихва в неговата прегръдк. За да си принадлежат в необята.

Обичта на поетесата е като зора, изгрява за всички по света. Божи дар, предначертание за хубави дни.

Щастие, сбъдване и светлина все повече обхващат духовния мир на авторката. За да ги увенчава в стих. Стих трептящ от любов, пълен с вяра, отиващ в небесни селения. Отрича материалните притежания, живота в „схеми”. Невидимото остава в сърцето й.

Не търпи времето в календар и рамка. Руши и гради, както винаги е в голямата любов. Храни безкрайна обич към себе си и света. Разгалена и сърдита, заситена и жадна, мечтателна и неподкупна. Съхранена, за да се отдава всецяла. Начумерена от очакване и сияйна от ласка. Такава, каквато е в обикновения човешки живот и в творчеството.

За късното опознаване на творците от отделните области на страната определена вина има критиката, включително и в мое лице. Не навреме откриваме и огласяваме новопоявилите се гласове в българската писмовно дело. А е всеизвестно колко важна е подкрепата на идващото младо вдъхновение с обновено виждане на изкуството.

И за Екатерина Глухова сме били глухи да я чуем по-рано. А е трябвало. Има защо. Тя вярно долавя трепета на бързо променящия се човешки дух в съвременния глобален свят. Нейният камертон улавя зова на времето, социалната болка, обикновената грижа за ближния, възвишената цел на твореца. И перото й скрипти по божествения лист, за да ни каже, че всичко е постижимо, щом таланта е във възход.