Георги Михалков

Тази нощ леля Дона спа неспокойно. Събуждаше се, ставаше, присънваха й се страшни и странни сънища, които за секунди изчезваха, сякаш потъваха в безкрая, но у нея оставаше безпокойството и страхът. Лежеше в леглото разтреперана, с пресъхнало гърло, опитваше се да заспи, защото на утрешния ден я очакваше голямо изпитание.

Ще пътува за Америка. Америка. Само като си помисляше и сърцето й се свиваше. Не можеше да разбере от какво точно се разтреперва: дали от вълнение и радост, или от притеснение и страх, че ще трябва да прелети със самолет хиляди километри над непознати страни и океана.

Но леля Дона вече се беше решила и си казваше, каквото ще да стане, ще отида, пък ако ще това да е и последното ми пътуване в живота.

Очакваше този миг от дълго време с вълнение и нетърпение. През самотните безсънни нощи си представяше как ще отиде в Америка, как ще я посрещнат на летището дъщеря й Лена, зет й Стефан, внукът й Митко, как ще ги прегърне и разцелува.

Митко вече е на пет години, а леля Дона още не беше го виждала и не знае как изглежда. Вярно, Лена редовно й изпращаше снимки и често ги разглеждаше, но друго е да прегърне Митко, да го притисне до сърцето си, да усети малкото му топло телце.

Та нали толкова много искаше да има внук, да му се радва, да го гледа. И ето Лена и Стефан я дариха с внук, но за зла съдба те са толкова далече от нея. Живеят чак в Америка, в Сиатъл и леля Дона нито може да ги вижда, нито да им се радва. Но какво да се прави, промени се животът.

Когато Лена и Стефан останаха без работа, Лена дойде една вечер при нея и й каза:

- Мамо, със Стефан решихме да заминем за Америка и там да си търсим късмета. Виждаш какво става тук. Стефан го съкратиха, аз вече втора година не мога да си намеря работа, а твоята пенсия и за теб самата не стига.

- Сериозно ли го решихте? - попита леля Дона със свито, пълно с мъка сърце.

- Да, мамо, - отговори Лена и сведе поглед. Беше й трудно да говори.

- Но все още сте млади. Може нещата да се оправят, защо ще заминавате толкова далече…

- Защото сме млади, затова. Не можем да останем тук и да живеем само с твоята пенсия. Трябва да направим нещо. Трябва да се устроим в живота.

- Е, - въздъхна леля Дона - щом сте го решили…

- Ти не се притеснявай. Ще ти пращаме пари, а после, ще дойдеш при нас. Знам, ще ти е трудно сама, но тук сме обречени на бавна сигурна гибел.

- Няма да ми е трудно - събра сили леля Дона. - Още не съм престаряла. Здрава съм и се оправям сама. За мен по-важно е вие да сте добре. Да сте щастливи и нищо, че ще бъдете далече. Най-голямата радост за една майка е да знае, че децата й са живи, здрави, и щастливи.

Заминаха и не след дълго леля Дона получи писмо от Лена, че са в Сиатъл, че всичко е наред, имат къща, работят и се чувстват прекрасно. Не беше сигурна, че всичко е така, както пишеше Лена, та може ли човек, далеч от родината си, да се чувства прекрасно, но много й се искаше да вярва на писмото.

Не мина и година и Лена писа, че очакват бебе, момченце и ще го кръстят Димитър, на баща й, на мъжа на леля Дона, който горкият се беше споминал преди повече от десет години.

Когато получи това писмо, усети, че ще хвръкне. Най-после и нейната Лена ще си има дете. Да са живи и здрави и Господ да ги пази. Нямаше по-щастлива жена от леля Дона. Отдавна мечтаеше за внуче и ето, Лена и Стефан я дариха с внуче.

Лена роди живо и здраво момченце, но не можеше леля Дона да го види. Далече бяха, много далече. Очакваше Лена да й изпрати билет да отиде до Америка, да ги види, но все нещо се объркваше и а - тази година, а - другата, и така минаха пет години.

Митко порасна, а леля Дона все се надяваше скоро да го види, но започна да губи надежда. “Няма да ги видя - казваше си. - Ще си умра с отворени очи. Но Господ да ги пази, да са живи и здрави. То, моят живот вече е към края си.”

Съвсем неочаквано Лена й се обади, че й праща билет и пари, и я чакат да отиде при тях. Отново сърцето на леля Дона заигра и заподхвърка като птиче. Отново я озари светлина и уморените й очи се напълниха със сълзи.

Най-после. Ще отиде в Америка, ще види Лена, Стефан и най-важното Митко, малкия си мил внук. Има ли по-голяма радост за една баба, която толкова време е живяла сама, далече от най-близките си, дъщеря, зет, внук.

Започна леля Дона да се готви за дългия път. Купи малки подаръчета за Лена и Стефан, а за Митко - една пъстроцветна книжка с красиви илюстрации: “Български народни приказки” от Ангел Каралийчев и нямаше търпение час по-скоро да пристигне в Америка, да седне до Митко и да започне да му чете приказките.

Та нали за всяка баба е радост да чете на внучето си приказки или да му ги разказва, а то да я слуша с отворена уста и жадно да попива всяка дума, както земята попива всяка капка майски дъжд.

За себе си леля Дона купи ново манто и нови обувки. Отиде на фризьор, направи си фризура. Отдавна беше забравила за всичко това. Отдавна не си беше купувала нови дрехи, не беше влизала във фризьорски салон, но сега искаше да изглежда добре и да бъде прилично облечена. Та нали щеше да пропътува хиляди километри през големия свят.

Щеше да отиде в друга държава, при други хора и трябваше да има изискан, европейски вид, а леля Дона беше културна, интелигентна жена.

Близо трийсет години беше учителка по български език и литература. Учениците я обичаха и уважаваха. Някога тя публикуваше рецензии, пишеше статии и научни изследвания, участваше в конференции и семинари.

Някога, но откакто се пенсионира животът й замря, заглъхна, а откакто Лена и Стефан заминаха за Америка имаше усещането, че е като стар параход, ръждясал и пробит, оставен в плитък залив, забравен от всички.

Сутринта, преди да замине, стана много рано. Почти не беше спала през нощта. Облече се, приготви се. Дойде Драго, племенникът й, за да я закара с колата до летището.

Дойдоха да я изпратят сестра й Мила, две братовчедки, майката и бащата на Стефан. Всички я целуваха, прегръщаха, пожелаваха й приятно пътуване и много поздрави, а леля Дона се притесняваше, как ще пътува, как ще пристигне.

Далечен път беше това, не е шега. Трябваше да смени самолета в Прага, да пренощува там, а на другата сутрин да продължи с друг самолет за Америка.

За щастие в самолета се запозна с една лекарка, българка, която също пътуваше за Сиатъл и се успокои. С лекарката разговаряха по време на полета, спаха в една стая в хотела в Прага и на другата сутрин пак заедно потеглиха за Америка.

На летището в Сиатъл я чакаха Лена, Стефан и Митко. Леля Дона сияеше. Струваше ? се, че никога в живота си не е изпитвала такава огромна радост. Целуваше ги, прегръщаше ги, а най-много малкия, петгодишен Митко, когото виждаше за първи път.

А той беше най-красивото дете в света. С гъсти черни къдрави коси, с черни като маслини очи, малко слабичък, но усмихнат и лъчезарен.

- На баба хубавото момче - не спираше да му се радва леля Дона. - Ела при баба, кажи ми как се казваш? Виж баба какво ти е донесла от България, книжка с хубави народни приказки. Заедно ще ги четем и ще ги разказваме.

И тя подаде на Митко пъстроцветната книжка с приказки, но той продължаваше да мълчи, гледаше леля Дона с широко отворени очи и дума не проронваше.

Сигурно се стеснява от мен. Не ме познава - мислеше си тя и не спираше да му говори нежно ласкаво, и да му подава книжката. В един момент се обърна към Лена и я попита малко притеснена:

- Но, Лена, Митко не може ли да говори, защо мълчи, да не би…

- Не, мамо, всичко е наред, но не те разбира. Не говори български.

- Как така не говори български? Какъв език говори?

- Английски, разбира се. С него говорим само на английски.

- Само на английски! - смая се леля Дона. - И една българска дума ли не знае?

- Не знае.

- Но защо? Как е възможно! Това е невероятно!

Леля Дона вече не само се учудваше, но и възмущаваше.

- Как сте допуснали това! Та вие сте българи!

- Виж, мамо, - засегна се Лена. - Защо му е да знае български. Той е роден в Америка. Живее и ще живее в Америка. Защо му е български. Митко никога няма да отиде да живее в България. Какво ще прави там? Неговият живот е тук, в Америка! Не му трябва България. Виждаш, че всички млади хора бягат от България.

- Но, Лена, защо говориш така. Ние сме българи. Родени сме в тази страна. Тя е нашето отечество!

- Стига, мамо, с тези кухи учителски фрази, родина, отечество.

Леля Дона замълча, отпусна ръка с книжката с българските народни приказки, оказала се напълно ненужна, и погледна големите неми черни очи на Митко.

Не искаше да повярва, че това е нейният внук, на когото не може и една дума да каже, с когото не може да разговаря.

Сякаш между тях двамата имаше огромен океан, който нито тя, нито малкият Митко можеха да преплуват, за да стигнат един до друг.