Светлана Николова

Из „На раменете ми” (2023)

СИНЬО ЗАРЕЖДАНЕ

Заравям пак поредните окъсани надежди,
светът край мен си търси свое време,
минават хора със гърбици от навеждане.
А аз дарявам мисли за летене.
Вървя по сиви пътища, където няма спирки,
където хляб, вода за друг са мръсни думи,
минават хора, заради крилете си освиркани.
А аз се моля пътя да не губя.
Това добро в торбичката - какво да правя с него?
Взех много и сега тежи и тъжно търси къща,
минават хора, в сянката живеят - жега е.
А аз очаквам светлината им на връщане.

И когато накрая приседна на тиха земя,
повикала облаци за чисто, синьо зареждане,
ще минат хора и ще си кажат: „Лудата, пак е дошла!”

А аз просто ще поливам надеждите.

НАСЪЩНОСТ

Чудак си бе, различен от чудаците.
Живееше във пещера на ъгъла,
говореха, че твърде е невзрачен,
че има куче зло и ято гълъби.
Не идваше при другите във кръчмата,
то, кръчмата, и тя се сви от лани -
и хората, и лятото се свършиха,
но той дойде отнякъде и тук остана.
Съсед му бе стар фехтовач на думи
и с него се сражаваха словесно -
тогава виждахме над пещерата лумнал
от Феникс огън да гори безчестия.
И цяло село бяхме храненикът му -
просяк го мислехме, хлебар бе всъщност,
но само в тъмното се рееше светликът му,
когато носеше по къщите насъщния.
Тъй времето вървеше, а във ниското
на тиха нива сееха се кръстове.
Чудакът беше там и ги почистваше,
по-бял от всички ангелски отсъствия.
Докато дойде ден и всички чухме,
че влязъл в кръчмата и мълчаливо,
с рецептата за хляба и със кучето
приседнал и прегърнал с поглед живите.
А после си заминал в свойта нива
голяма като хляба му пречистен.
И чудото му в селото сънувахме
все по-далеч от лошите ни мисли.

ВЕХТО БЕЗСМЪРТИЕ

„Имам ли дом? Виждам прозорци, но е много самотно,
куп керемиди с ръждиво червило кимат отсреща,
върви си денят и подсвиркват му всички животи
и ревниво се втурват първи да го посрещнат.

Цветята, родени от вчера, са пълни с амброзия,
но никой не ще ги целуне и вкуси опасната сладост -
дори боговете са вече със стара, сбръчкана кожа,
забравили, че в душите човешки расте тяхната младост.

Има ли богове? И ако няма, то какво съм тогава -
вечна история, в която има любов, и герои, и смърти?
Дълги години пътувах и в чуждите мисли оставах
и така си повярвах, че съм вехто безсмъртие.

Може би днес ще ме вземат отново в истински дом,
ще превържат лицето ми и пак ще бъда кралица…”

Тъй си мечтаеше старата книга за славния нявга Олимп,
докато лежеше на прашната библиотечна лавица.

БОЖЕСТВЕНО РАЗЛИЧИЕ

Че е тъжна сграда, биха казали други за нея.
Бе с всички рисувани болки, за които се сещате,
имаше дупка в челото и рамене, с мръсотия осеяни -
някога детска утроба, а днес дом за несретници.

Идваше там и Мария, с ослепителна лудост
и с болната земна представа за кръгла излишност,
заключена в свят, в който да видиш е ангелски трудно,
че тя има повече, отколкото на всички ни липсва.

И в житейската пролет Мария бе плакала тук.
Сама ли тогава дойде? Или я донесе Всевишния?
Градът се тресеше от чужда вина, градът беше глух,
че някой ще живее в самота, заради просто различие.

Роди се със тежки недъзи. Ала, Боже, дете се роди!
Въздъхнаха благо жените, но една не въздъхна.
Само отчето влезе при нея, със здравец, с вързоп пелени
и в най-дългия миг двамата се широко усмихнаха…

Времето много й взе. Ала й даде - човешката мъка
да снема от клети души, да я изтръгва!
И градът, виновно притихнал, днес гледа безръката
над тъжната сграда да развява църковна хоругва.

НА РАМЕНЕТЕ МИ

На този тъй дълъг и мокър пазар,
все не намирам с кого да говоря.
Няма къде да оставя и моя товар -
сергиите са заети с послушни хора.

Те няма да мръднат от своя тезгях.
Те няма да срещнат нивга Голгота.
А аз все вървя, стиснала своя си страх,
че те няма да срещнат живота.

Ала вървя и им раздавам картини
от децата, които рисуват в дъжда -
мокри рисунки, с размазано синьо,
върху които е паднала детска сълза.

И купувам гнилото на всеки тезгях,
плащам почтено с последните ризи,
вече прозира гърбът ми, жигосан от тях…
Но ето, че някой ми маха наблизо -

обръщам очи към поредния грях,
ала виждам човек да си къса хомота
и поставил табела „Подарък” на своя тезгях
се готви да тръгне със мен. Към живота.

Тогава съзрях го много ясно в дъжда -
зеления път, който сочи нагоре.
И стиснала рисунките с детска сълза
станах стълба за другите хора.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Ще сложа посребрелия си свят в количката за минало,
гальовно пари зимата под босите ми пръсти,
а аз съм тъй голяма, че достигам до кандилото
на миналия ден, преди от изток той отново да възкръсне.

Ще нарисувам малко хляб за птиците - да има,
до тебеширените им тела ще мърка сиво коте,
а после друга есенна жена след мен ще мисли зимно
и ще плете кожух за новите животи.

Ще се усмихна - всички стари улици са мои,
в прозорците им вятър и любов са впили устни,
а мислите с море и онзи белег от родилните покои,
са божи знак, че нищо не пропуснах.

А после ще се върна у дома. Насред света,
ще бъда майчинският вик във бурно време.

И синът ми няма да знае, че вече живея в дъжда -
като сълза, възкръснала след мене.

ТЕРАПИЯ

Моята депресия е напълно питомна.
Дресирах я да не идва рано,
да си почива,
да флиртува с бурканчето сладко и извинително
после да ми шепти,
че съм много красива.

Научих я да не ми крие обувките с токчета
и тефтерчето с часа за кафето с приятелки,
и смешната рокля на кукла
от гланцово блокче -
и за да не плаче, й го разрешавам.
Но само понякога.

А как ме обича! И ме прегръща толкова силно,
че въздухът свършва
в малкото мое пространство.
Спри, казвам й, вземи си лекарството, мила.
Аз съм просто земна жена.
А ти си константа.

Докато един ден си отиде завинаги,
хвърли ми ключа,
притисна ме силно за сбогом - бяхме си свикнали.
И на стената с букви от гланцово блокче
написа:
Врагове няма. Има хора, които още не са те
обикнали.