Любомир Духлински

Погребението на баща ми се случи в необикновено ведър и топъл октомврийски ден. На селските гробища той лежеше в ковчега - някак красив и спокоен - под синьото октомврийско небе, под широкия син хоризонт.

Лежеше, стоплен от късното слънце, което вече отиваше на залез. Сивата му коса се полюшваше от слабия ветрец, а по едно време ми се стори, че той раздвижи и ръката му. И тя сякаш помръдна и ми помаха. Приближих се до ковчега - не, нямаше такова нещо, така ми се беше сторило.

Баща ми изглеждаше по-висок, някаква многозначителна усмивка беше застинала на устните му. И сякаш го чух да ми казва: „Няма нищо страшно, че съм тук не значи, че това е краят. Светът пак ще си върви напред.”

Почувствах как кръвта тече във вените ми и че все още съм част от плътта, там, в сандъка. И че от днес насетне още по-здрава ще е връзката, която ще ме държи близо до него.

До мен, подкрепяна от стринките ми, плачеше майка ми. Беззвучно, без сълзи - вече не й бяха останали. Прегърнах я през раменете и дадох знак на гробарите.

Майка ми се свлече на колене в прясната пръст и притихна. Помолих хората да я отведат настрани. Страх ме беше да не правим утре ново погребение.

Постепенно хората се разотидоха. Раздадоха им там, какво се раздава в такива случаи и постепенно останахме само аз и гробарите. Седнах на една тухла и се замислих.

Дадох си сметка, че как така се случваше, че все ме нямаше у дома в най-важните моменти. Нямаше ме на баща ми в сетния час - бях далече, някъде, но не и до него.

Да ми каже тихо последната дума, която е пазил за мене. Не като благослов, а като заповед: да не навеждам глава и да вървя напред - до последния удар в сърцето си.

Гробарите свършиха работата си, нарамиха инструментите и ме подканиха:

- Хайде, шефе! Да вървим и ние. И до утре да седиш тука, няма да го върнеш.

- Знам, знам - отвърнах. - Вървете вие, у дома има кой да ви посрещне. Аз след малко…

Все повече болката стягаше сърцето ми. Ето, баща ми наистина нямаше да се върне, никога повече нямаше да го видя и да му подвикна шеговито:

- Какво става, старши?

- А, добре е, добре е… - винаги ми отговаряше той.

Замислих се колко ли необмислени думи бях изричал в гнева си, колко жестоко ги бях ранявал понякога тях, хората, които обичам. Без да помисля, че животът е кратък и за прошка няма да има никакво време.

Все ми се струваше, че в един далечен ден все ще се намери време да седнем отново на прага, да поговорим кротко за едно, за друго - за времето, за крайната лоза в горния ред на лозенцето ни, на която гроздето съхнеше щом зазрее или пък въобще не раждаше. За годините, които неусетно отлитаха една по една.

Понякога хапвахме от сладките гозби на майка ми, а есенно време опитвахме от новото вино и цъкахме с език с вид на познавачи - уха, страхотно е!

Всъщност опитвахме го аз и майка ми, защото баща ми беше убеден трезвеник и не лизваше. Освен на специални случаи и по специални поводи.

Само веднъж съм го виждал фиркан - беше на братовчед ми на сватбата. Беше се наквасил, беше приказлив, игра хоро!, пердашеше направо през цветята на майка ми и само повтаряше: “Много ми е драго, много ми е драго…”

А на другия ден твърдеше, че майка ми лъже за подвизите му. Само че лехите с омачканите цветя говореха друго.

Понякога си разправяхме за баби и дядовци, случваше се да се посмеем на някоя лакърдия, станала традиционна в рода ни. Само че в последните години на живота им все по-често се случваше лицата им да помрачнеят, когато си тръгвах и след мене се хлопне вратата…

Баща ми беше, общо взето, странен човек. Беше мълчалив, интровертен, както сега се казва. Не общуваше много и трудно връзваше приятелства.

Беше свит, скромен до степен на глупост понякога, все гледаше да е най-отзад, макар, че малцина са тези в селото ни, които повече от него заслужаваха да са в първата редица.

А той все гледаше да е отзад, да не се навира и да не напира като безкрайната банда парвенюта, които се навъдиха в онези години. А днес са още повече…

Беше доверчив. Дори прекалено. Когато исках да изкрънкам нещо или да оправдая поредната си беля, аз му разправях врели-некипели, а той ми вярваше. Майка ми, която много по-добре ми хващаше спатиите му викаше: “Не видиш ли че те лъже?”

Завърташе ми в по-малките години един по врата и работата се разсъхваше отвсякъде.

И още на другата лъжа татко пак ми вярваше.

Баща ми не обичаше земеделието. Повече го влечеше към канцелариите - да е все по събрания, заседания, комитети, съвети…

Когато отивахме да прекопаем личното си ползване царевица гледаше да я прегазим надве-натри, препускаше по редовете на висока скорост, макар тревата да си оставаше след него жива и здрава.

Все бързаше - да претупаме набързо, каквото има за претупване и да си върви по събранията и заседанията. Майка ми му се караше, той твърдеше, че не е вярно, че не е небрежен и така вървяха работите.

Беше голяма скръндза. Когато майка ми вземаше пари от къщните да пазарува все трябваше да му обяснява за какво са. Пестенето му беше мания. И какво спести? В последните години на живота си нямаше една свястна дреха, нито натрупано богатство.

Така си и замина от този свят - с една моя студентска жълта вълнена риза, която му седеше като чувал, защото аз съм доста по-едър от него.

В ковчега му го сложихме с единствения му стар и лекьосан тук-там костюм. Беше тъжно и мъчително да го гледа човек как сутрин си дроби за закуска хляб с гореща вода и малко захар. За да пести. И какво спести? Връщане на два квадратни метра земя в реални граници.

Макар да беше голям чистофайник, в последните си години се запусна, не се бръснеше редовно. Като малък много обичах да го гледам как се бръсне. Той се подсмиваше и когато видеше, че съм се зазяпал и не внимавам, удряше ми една четка с бръснарски сапун по носа, от което кихах половин ден.

Татко си беше чиста проба хипохондрик. Все нещо не му беше в ред или поне така най-често си въобразяваше. Имаше право на безплатни лекарства и се ползваше от това си право с пълни шепи.

До леглото му постоянно имаше кутия от обувки, пълна с лекарства и по цяла нощ шушкаше с тях да ги пие. Беше станал жълт и безкръвен като пъпеш от безбройните лекарства, които поглъщаше.

Когато отмениха правото му на безплатни лекарства, той спря да ходи по доктори и да пие всякакви илачи. И о, чудо! За половин година стана бистър и розов като бебе.

Дори пийваше по някоя чашка винце. Ако беше продължил с церовете, сигурно нямаше да я докара до 83, на колкото си отиде.

В края на януари 2001 г. събрахме родата и направихме скромно празненство за сребърната сватба на родителите ми. Хапнахме, пийнахме, разправяхме си семейни шеги.

Беше весело, всички изглеждаха щастливи, весели и доволни. Баща ми джарна две греяни ракии, стана му лошо и докато останалите бяхме край масата, той легна и продължи веселбата от леглото. Боже мой, на кой да му дойде на ума, че са му оставали само девет месеца живот…

В последните няколко месеца на живота си дори не познаваше майка ми. Беше много, много тъжно - той беше кротък и незлобив човек, а накрая дори посягаше да я удря.

Какво ли е минавало през замъгления му ум? Майка ми често плачеше и ми казваше: “До къде стигна баща ти. Той, дето даваше ум и разум на цялото село, сега не ме познава…”.

Така дойде този октомври, който повече приличаше на пролет, а не на късна есен. Замислих се и за това колко скромно погребение направихме - нямахме пари за салтанати.

Мнозина от “верните” му другари и съратници дори не се мярнаха на погребението му. Да му запалят по една свещица, да кажат по една добра дума. А той нямаше как да ми се оплаче, че те вече са го забравили.

Изчезнаха, сякаш никога не са били. Това вече нямаше значение - нито за него, още по-малко за мен. Само дето тъгата стягаше душата ми.

Разбирах добре, че той никога повече няма да излезе на прага да ме посрещне, да седне до мен и да ме попита как съм, животът ми щастлив ли е, добре ли върви… Тази рана никога нямаше да зарасте.

И докато мислено укорявах някогашните му другари, изведнъж си дадох сметка, че и аз съм същата стока. Аз, синът му. Все нямах време, все не се наканвах да им кажа много, много неща.

А те ми прощаваха всичко - както само баща и майка могат да прощават. И за редките срещи, за грубите понякога думи. Така е тя - синовете само знаят да обещават. После забравят обещанията си, защото знаят, че пак ще има прошка. Какво ли ги е топлило обяснението ми, че съм зает?

И все пак беше болно, че другарите му ги няма в последния му път. За какво да си търкат подметките - той вече не беше фигурата, която помагаше на всекиго, понякога дори в ущърб на себе си и семейството ни.

Вече нямаха полза от него - защо да си дават труд. Дойдоха много, много хора, най-обикновени хора, дори непознати за мен, които го помнеха с добро - беше помагал на мнозина и те не бяха забравили доброто му. И това понякога му стига на човека - една сълза. Бистра и честно пролята… Вместо високопарни, фалшиви думи.

Една от причините за мъчителните последни години в живота на баща ми бяха идиотщините, които управниците български натвориха в селото.

Татко и тогавашните му другари бяха изграждали ТКЗС от нулата, бяха дали живот и здраве, за да сътворят нещо, което новите управници разрушиха с лека ръка.

И страшното беше, че повечето от тези, с които беше градил стопанството, изведнъж се „осъзнаха”, откриха дълбоко задрямали в себе си демократи и се юрнаха да разграждат граденото с кръв и пот.

Баща ми гледаше всичко това, сърцето му кървеше, но беше безсилен да направи каквото и да било. Затова набързо се пенсионира и се затвори у дома.

Това не го спаси, разбира се. Разболя се от мъка и от нерви. Той най-добре знаеше какво е струвало на хората в селото да изградят кооперативното стопанство. И си даваше сметка какво губи с неговото ликвидиране.

Само че народецът в село не мислеше така - всички се юрнаха да разграждат сгради, обори, поливни инсталации и да влачат кой каквото докопа - тухли, цигли, греди, тръби, каквото прилегне.

Когато раздаваха кооперативните овце според дяловото участие в ТКЗС, на нас се паднаха две. Майка ми порече да си ги вземем, татко я изгледа зверски и изкрещя така, както никога не съм го чувал: “Да не си посмяла, че ръцете ти ще строша. Аз съм го градил това ТКЗС, няма да го унищожавам!” Този кротък човек!

Горкият татко - унищожиха го и без него… Само че на озверелия от лакомия народец му беше все тая, какво мисли той. Малцина бяха тези, които гледаха по-далече от носа си. Важното беше да не се изпусне нещо. И хората се биеха пред кошарите кой да докопа по-тлъста овца и едва ли не на място им слагаха ножа.

Баща ми много трудно понасяше всичко това. Можеше да поработи още няколко години, но не пожела - болно му беше да гледа как се срива всичко, за което беше дал младостта, силите си, безсънните нощи.

Така вървяха нещата тогава. Татко гледаше как се унищожава всичко, страдаше от това, но нищо не можеше да се направи.

Понякога се опитвах да разговарям с него за всичките тези неща. Той отбягваше разговора или ми отговаряше едносрично и без желание.

Само веднъж по бузите му потекоха бистри солени сълзи. Беше забравил или вече нямаше сили да си спомни на какво ме е учил - да не навеждам глава в трудните дни.

А той вече нямаше сили за борба и съпротива срещу злото, плъзнало из селото. Той умираше като старо дърво в занемарена райска градина. Ако имаше възможност, би искал още да дава на хората, без да очаква нищо за себе си.

Само че никой нищо не искаше - народът беше тотално поумнял. Татко беше отровен от безразличието, с което съселяните му гледаха равнодушно съсипията.

Струваше ми се, че го е страх да не полудее, невярващ, гледайки своите стари другари да грабят, което бяха създавали.

Така си отиде - самотен и тъжен, въпреки че ние бяхме край него. Беше създавал и пазил сътвореното, но лешоядите се оказаха по-хитри и по-силни. И поделиха плячката.

Докато седях на тухлата до пресния му гроб, прехвърлях всичките тези неща в главата си. Не ми се прибираше. Само като си представях как бабетата ще подсмърчат край мен и ще се опитват нескопосано да ме утешават!

Никакви думи не могат да те утешат в такива моменти. Затова е по-добре да се мълчи.

Жал ми беше само за майка ми. Тя, горката, сякаш не знаеше на кой свят се намира. Изглеждаше ошашавена и паникьосана. Понечих да стана и да си тръгна, но се отказах.

Стринките и лелите ми бяха у дома, те като жени щяха да се погрижат по-добре за нея.

Така си отиде баща ми. А на следващата година лозата роди. Само че вече нямаше кой да й се зарадва…