Любен Панов

Свободни люде сме.

Ето - ще го бъде ли, няма ли да го бъде, 24 май ли ще изберем, Десети ноември, Девети май ли или Еньовден, така или иначе, но… Го имаме.

Националният, Трети март. Празнувайте както си искате. Някой да ви пречи?

Да, де…”някой да ви пречи?!”…

Ами че… пречи ни май. Вдишваме с пълни дробове мартенския ден, пък издишваме на четвърт.

Всеки музикант знае колко по-мъчително е да издишваш през сурдинка.

И ние така. Пречи ни сурдинката. Много-много да се не чуе…

„Да живей Трети март!” Ама защо бе? Че какво е станало на Трети март толкова, че чак пък „Да живей!” ?

Колко му е - да си кажем тогава какво е станало, че да ни олекне на дишането.

„Благодарение на румънците, финландците, украинците и отчасти на опълченците и някои заблудили се формирования на руснаците на този ден България е вписана в географската карта на света със свои планини, води, гори и граници…”

Това бяха обяснителните ни слова днес - и по официалните телевизионни и вестникарски пътища, и по неофициалните в различните интернет канализации за мръсни води.

Да продължим още малко, представяйки си как точно е станало това „вписване”, според разбиранията на днешните гимназисти и техните даскали:

„Значи…на 3 март 1878 година /19 февруари стар стил/ в едно предградие на Цариград, Ешилкьой се казва, се събрали на мухабет, шербет и татлъ кааве предателят граф Николай Игнатиев и външният министър на Османската империя Савфет Мехмед паша. „Буюрум бе, ефенди, да подпишеш ако си рекъл този ферман… Сетне да не кажеш туй онуй, че мурабето между нас не е свършило, та да ни бастисаш откъм Едирне насам…”
Подписали те, щракнал пашата с пръсти и одма върху пъстрия килим закършили знойни тела едни танцьорки под звуците на дузина сазове и дайрета… И баклава имало, как иначе, и кебап от младо телешко, и шарап с него, и ени ракъ…/за кюнефе новите ни летописци не казват нищо/…”

Та, ей така, на… Празничен край на мурабето… Няма го Плевен демек, няма го и тюрлю гювеча Шипка, раята, от нас да мине, ще може вече да жъне ечемика от собствени ниви… За Родопа, обаче, има време - тя ще почака…

Е, не го наричаме „Финландо-турско мурабе”, или примерно „Румъно-турско…”, или пък „Украино-турско…”. Ама и на това ще му дойде времето, нали… Както е дошло времето на Берлинския договор, сетне на Ньойския, на присъединяването ни към Тристранния пакт през 1941-ва, на Варшавския договор и пр. и пр…

/Сега станаха много договори, толкова много, че им изпуснахме края и не помним вече с кой приятел, кум или сват сме подписвали фермани за мъжко другаруване…/

Но че се доближаваме отново до някакъв пъстър килим с боза, водка или уиски - не знам с какво, доближаваме се.

Със сигурност и горещи танцьорки ще има в дипломатическото шоу, този път вероятно назовани не “Алтън кадън”, а „Фънки-мънки”…

Да пази бог само шоумените в тези договори да не се сетят да спуснат на сцената тези танцьорки по слънчевите лъчи, от небето надолу…

Че тогава…

Тогава не ще има ни Трети март, ни Еньовден. Няма да има дори кой да ни сипе купчина пръст и магарешки бодил да посади отгоре…Щото и бодил няма да остане.

Задушават ме тези мисли, стяга ме гърлото под мъжеца.

Тътря крака към терасата за глътка кислород.

И „Самарското” да окача като белег за настъпилия празник.

Няма как да стане. В раклата останали само миши дрипи от разкошното навремето платно.

. . .

Ала вие празнувайте, деца. Ако можете - махнете сурдинката и празнувайте!

Празнувайте с пълни дробове… Просто опитайте да върнете плъховете в дупките им.

Там, където им е мястото.