Лъчезар Лазаров

Можеш да започнеш една история и от средата. Да, ама не. Точно затова Йордан Димитров (по-късно ще вземе фамилията на дядо си - Радичков) по литература получава само тройки, даже и в гимназията. Учителката му твърди, че в неговите съчинения няма нито увод, нито изложение, нито заключение…

Както той сам казва: „Аз така продължих да пиша до края на живота си. Една история мога да я започна откъде искам”.

Така направих и аз, та затова ще се върна в началото, но преди това да кажа, че детските дарби често са извън нормата, а стресът не винаги има негативни последици.

Както всички знаят, Радичков е родом от потопеното село Калиманица. Ще рече: добра майка… Дали всички майки в това село са били добри или самото родно място е било толкова скъпо и ценно за жителите си, та са го нарекли така, можем само да гадаем, все пак знаейки, че всяко родно място е неповторимо и неотменно.

Когато е на шест години едно куче стряска малкия Йордан до смърт и той спира да говори. Тогава единственото му приятелче е глухонямото момиче от съседния двор.

Навярно така, докато мълчи, поетът се научава да разбира езика на глухонемите. Ще рече някой: „Какъв ти език, нали са глухонеми!?”.

А нима тяхното съзнание не е пълно с размисли и въпроси, може би дори с послания към света, които стоят затворени и неистово напират да излязат оттам? Не мислите ли?

По-късно Радичков ще каже: „Винаги, когато пиша, имам чувството, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се чувствам задължен, когато говоря, да говоря от името на още един човек, който не може да говори…”

Чудя се каква е била средата, извела детето от света на безмълвието. Бог знае…, а може би е написано някъде в произведенията му?! Те са нетрадиционни, нямат обособени части, рядко се срещат подчинени изречения, местоименията „който”, „която”, „които”…, липсват въобще.

По-късно от вестника често критикуват материалите му с обяснението, че не са необходими, но ги публикуват, защото са интересни и са написани неповторимо…

И аз стигнах до самия край, а имах още да казвам и ще го кажа.

Когато е на тринайсет Йордан губи баща си. Бедността е честа гостенка в неговия дом, та затова майка му го праща да учи в Семинарията. Не било писано да я завърши, напуска след девети септември, четирийсет и четвърта. Въпреки това до последните му дни го имат вещ по църковните въпроси.

Когато го питат „Има ли Бог”, той отговаря: „Има или няма, ти живей така, че все едно има, а пък останалото е работа на Бога”.

Той е слабичък младеж и малко по-късно се разболява от туберкулоза. Сигурно жителите на с. Искрец, Софийско, биха се гордели изключително много, ако знаеха, че Йордан Радичков започва да пише именно след престоя си в белодробния санаториум в Искрец… “историйки, свързани със сезоните - есен, зима, сняг, дебели преспи…”, казва сам той със свойствената си скромност.

И отново суматоха. Тази дума и занапред ще определя голяма част от неговото творчество. През шестдесет и девета ги изселват и събарят къщите на калиманчани. За родното си място Радичков твърди, че то е “село, изпаднало от каруцата на Бога”.

От четирийсет и седма почти до края на живота си през 2004 г., повече от половин век, Йордан Радичков се труди на полето на българското слово. Започвайки творческия си път като кореспондент и редактор на национални издания, сценарист и драматург, той създава неповторими литературни произведения: романи, повести, новели и много разкази.

Йордан Радичков е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото, съществувал през времето на социализма, но забележете - не и днес! Затова през 1990 г. той е един от поканените на историческата среща с Франсоа Митеран в София.

Сам напуска политическата си кариера на народен представител, защото е разочарован от народното събрание, което не е направило най-важното, не се е пречистило от мръсотията и напомня на колегите си истината, че никой не може да се изкъпе вместо тебе. Боли го, защото политиците само допълнително нанасят травми върху „пълното със синини народно сърце”.

Голямата и ранима Радичкова душа стои зад всяка дума на автора: през „нежната спирала” нарисувана с кръв върху белия сняг от безжизнено-падащата птица до начина по който описва и най-малкия и незначителен свой ловен другар Пешко.

Въпреки преживелиците си писателят съхранява фино чувство за хумор. По отношение на общочовешкия прогрес той казва „Човек непрекъснато убива нещо в себе си, докато накрая и сам себе си изтреби”.

Това твърдение е в синхрон и с друга негова метафора, че човешкият живот е дълго изречение, пълно с правописни грешки…

Питат го как се отнася към своите драматизации, а той казва, че се отнася добре, имайки предвид че някои от тях са наистина хубави.

Радичков оставя стотици произведения, получава десетки награди, а в края на 2003 г. тогавашният премиер на България Симеон Сакскобургготски му връчва държавната награда “Паисий Хилендарски”.

Това най-високо отличие е присъдено на Радичков за изключителния му истински принос в българската литература и култура.