Георги Богданов

Започнах да говоря насън. А то не е и сън като сън, а някаква необикновена поредица от сънища, които забравям веднага, макар някъде дълбоко в себе си да усещам, че са хубави сънища, че се стремя към тях, като че ли ще ги докосна вече, но те се изплъзват от върха на пръстите ми точно като в сън. Като в един хубав сън, към който сякаш съм се стремяла цял живот, който се е изплъзвал между натежалите клепачи, бягал е нанякъде, криел се е от мен. Ставам, паля лампата и се обръщам към огледалото. Кой знае защо в него намирам утеха, макар то да е доста безпощадно към остаряващото ми лице, към дълбоките бръчки, торбичките под очите и изрусената ми коса, която на всичко отгоре доста е пооредяла. Огледалото ме прикована неумолимо към земята и далечният сън остава все по-далече и по-далече, превръща се в нещо необозримо и вечно, но съществуващо – като надежда и като утеха. Понякога посягам към старите албуми, но никога не ги отварям – дали защото си спомням Мопасан, (да не се препрочитат стари писма!), или защото зная, сигурна съм, че съм хубава.
Започнах да говоря насън и се събуждам от собствения си глас, или по-скоро този глас ме изтръгва от някаква далечна пътека, по която вървя вече двадесет години. Всъщност преди двадесет години, или двадесет и пет, или тридесет нищо не се е случило. Само бях на осемнадесет години, бях кандидатствала в театралната и не ме бяха приели, още не бях наясно какво ще правя. Но, не, не страдах от баналните внушения за първата несполучлива крачка в живота. Та той беше толкова огромен, толкова пред мен, че даже не ме караше да се замислям.
Тогава стана нещастието с баща ми. Той беше инженер, строеше мостове и беше някъде далече. Винаги си спомням кратките му завръщания у дома – помня го млад и красив, силен и добър. Кой знае защо малко се срамувах от него, бях вече голяма, а той се държеше с мен като с дете, даже се опитваше да ме вдига над главата си, а аз вече носех сутиен и понякога слагах от маминия грим. Посещенията му бяха кратки, винаги носеше много подаръци, но и в тези подаръци за него аз си бях дете, оставаше да ми носи още кукли, когато мислех вече за абитуриентския си бал. Но аз имах една представа за него – мила и моя, която не можех да изменя.
Живеех си в моя свят, а той беше събран в стаята ми, населена със снимки на артисти, с любими книги, грамофон с всякаква музика, от литургиите на Чайковски до кралете на джаза. Моята стая, свидетелка на моите тайни. А най-големите ми тайни бяха скрити в дългите часове, които прекарвах в един нереален свят, свят, в който можеше да се случи всичко, каквото пожелаеш, а всичкото, което желаеш, е хубаво и добро. Не знам защо всичкият този свят, събран между четири стени, в последна сметка спираше в театъра и аз се виждах на неговата сцена, омагьосана и слаба, всмукана от неговото тайнство. Още не беше се оформила реалната мечта да стана актриса, но вече се виждах като Жулиета или Дездемона, спохождаше ме ефирният полъх на Офелия или скръбната примиреност на Мила, без тогава да съзнавам, че това са все трагични жени, че това не са роли, а една вечна, обща, продължаваща тъга на хората към недокоснатото щастие.
Съобщиха за някаква катастрофа на строежа, където работеше татко. Съобщиха по телефона и майка ми дълго говори с някого, но аз не слушах този разговор, само чух отделни думи, но не ги свързвах. Чух, когато майка ми затвори телефона, дълго време беше тихо, после тя влезе в стаята ми, прегърна ме и заплака.
Следващите дни минаха като насън. Тя замина, мен ме скъсаха на първия кръг в академията, но това не ме впечатли много, защото съзнавах, че не се представих добре, а и не си давах сметка какво е една пропусната година. Не ми беше ясен и животът, който ми предстоеше, и какво ще правя до следващите изпити. Продължавах да търся моя свят и дълго се скитах из него. Там Жулиета се събуждаше, преди Ромео да вземе отровата, Хамлет понасяше на ръце моята мила Офелия и аз не играех ролите в огромния театър, а ги изживявах в малкия си свят.
Една нощ този свят изчезна. Не, не изчезна, а се сгромоляса изведнъж, необяснимо и зловещо. Дали с внезапния трясък на последния трамвай, дали с някакъв трясък на долния етаж, или с пронизителен вик от другия свят, който тук се превърна в кротко стенание и с ужас разбрах, че идва от моите гърди. Ясно, като в изведнъж разкъсана мъгла, пред мен изплува това, от което може би несъзнателно съм бягала. А то беше жестоко.
Баща ми със счупен гръбнак, смазан, слаб, отчаян, които утре щеше да пристигне тук, донесен па количка, щеше да лежи на леглото зад моята стена и моите детински измислици щяха да се пречупят, защото реалният свят щеше да бъде по-силен и безпощаден.
Майка ми, която трябваше да си потърси работа, а тя не умееше нищо и чак сега, на толкова години, се налагаше да свиква с много неща. Да става рано, да стърчи по цял ден зад някой щанд в някой магазин или да налива боза, да се опитва да върже двата края с нищожната си заплата и пенсията на татко, а тя не беше свикнала да се лишава от нищо.
И накрая аз с първата си несполучлива крачка в живота, в който, както разбрах по-късно, трябва навреме да се подхлъзнеш, за да не паднеш.
Да, на другия ден щяха да го докарат. Точно така, да го докарат, а не както друг път да изтича по стълбите, да… О, това изстискваше моето стенание, което се превърна в плач, самотен горчив плач на възрастен човек, пораснал за няколко часа. А дали той щеше да разпознае този възрастен човек, или щеше да ми смигне като на детето, на което носеше кукли…
Щеше! Непременно щеше да отгатне възрастта ми и да разбере, че този възрастен човек разбира положението и го съжалява. А може би щях да се опитам да изиграя нещо – да се усмихвам, да не плача. Боже, каква роля ми отреждаше животът – първата ми роля на голямата сцена. Но аз не бях сигурна, че ще успея. Твърде голяма беше тази роля, твърде труден беше този изпит и на него не биваше да ме късат.
Днес разбирам защо съм постъпила тогава така и още не мога да преценя дали съм била права. Но тогава не можех да осъзная нищо и възрастният човек в мен взе решение съвсем по детински.
Избягах.
Скитах се като пребита почти целия ден. Ходих из парка, влачех се но улиците, не усещах нищо и не мислех за нищо. Само в някакви моменти ме прерязваше мисълта, че той сигурно вече си е вкъщи и ме очаква, очаква ме, но не пита майка ми нищо, а и тя вероятно отбягва да говори за мен. Това изваждаше отнякъде слабост, която ме караше да се върна.
Но не се върнах.
Прииска ми се да бъда далече и когато се осъзнах, разбрах, че съм на гарата, че съм се смесила с тълпата и в миг се оставих да бъда понесена от тази тълпа. Беше ми леко – ето, нищо не зависи от мен, просто така е решила съдбата. Качих се на някакъв влак, безчувствена, без идея, просто така, нещо ме гонеше, преследваше ме и се страхувах.
Във влака се поуспокоих, заслушах се в монотонното почукване на колелата, което ме унесе и заспах. Колко съм спала, не знам. Когато се събудих, навън беше тъмно, тук-таме в далечината пробягваха светлини, небето беше звездно и кристално. Но в купето беше препълнено и шумно. Краткият сън ме поотрезви, но шумът в купето ме потискаше. Четирима играеха на карти и викаха, някой се смееше грубо с грачещ смях. Излязох в коридора, по там беше още по-шумно, реших, че трябва да бягам, но разбирах, че няма накъде, че съм обречена и затворена, че потъвам в някакво тресавище, от което със сетни сили се опитвах да измъкна краката си.
Слязох, щом влакът спря. Беше някаква малка гаричка с един-единствен железничар, а аз бях единствената пътничка без никакъв багаж, по лятна светла рокля на цветчета. Железничарят наду свирката си и влакът изпухтя и замина. Човекът ме погледна любопитно, но не каза нищо и се прибра в стаичката си. Чакалня нямаше, имаше само пейка под малък навес (това точно помня от тази спирка, и после, в дългите си пътувания, когато несъзнателно я търсех, знаех само, че е спирка без чакалня, но колкото и да се опитвах да я разпозная, не можах и понякога жестоко ме притискаше съжалението, че не погледнах поне как се казва. Седнах на пейката под навеса. Почувствувах се уморена. По едно време ми хрумна мисълта да хвана обратния влак. Може би ако в този момент беше дошъл този влак, щях да се върна. Отидох да попитам, но железничарят спеше, облегнат на масата, и разбрах, че не очаква нищо в следващите часове. Беше тъмно и хладно, беше септември все пак, а аз бях съвсем леко облечена. Тръгнах да се разходя по някаква пътека, която започваше със стълби. По едно време осъзнах, че вървя по някаква алея на примитивен парк със счупени пейки и хилави борчета. Побягнах по алеята, защото този парк или градинка ми се стори най-пустото място на света. После стигнах до реката и преминах по тясно мостче. То ме отведе на другия бряг, а още по-тясната пътечка се влачеше покрай реката. Нямах представа колко е часът, нямах представа къде съм и за първи път може би съжалих, че постъпих така глупаво.
Вървях през ниска гора, но все пак достатъчно висока, за да не мога да се ориентирам, а вече не ме и интересуваше толкова. Само знаех, че трябва да вървя, да дочакам деня някъде, после да се ориентирам, да срещна хора. Чужди, непознати, но хора. В един миг се подразних и от тази мисъл – та нали всъщност от хората бягах. Да, бягах вече в ниската гора, стъпвах по прясно окапали листа, подхлъзвах се, но тичах упорито, макар да чувствах пулса в гърлото си, да усещах въздуха разреден и недостатъчен. Може би щях да падна от умора, не бих могла да преценя колко време съм тичала и колко път съм изминала, но в един момент чух отново шумоленето на рекичката и това ме успокои. Стана ми топло и хубаво. Тази рекичка с говора си ми правеше мила компания, тя ме викаше и аз тръгнах към нея.
Пих дълго, наплисках лицето си и седнах на един камък. Пред мен се ширеше с огледална повърхност малък вир. От него виждах небето – звездите бяха някак си по-ярки, луната светеше по-бледо, но по-красиво. Всичко това, заедно с нежния глас на реката, ме отпусна и за миг почувствувах, че отивам в моя свят, света на детството и младостта ми, в онзи неземен свят, в който не допусках никого.
На брега имаше някакви цветя, вече различавах всичко в ясната нощ. Помислих си колко до болка изтъркана е тази метафора за прегръдката на нощта и колко упорито поетите я употребяват. Може би защото беше истинска и аз тук, на този камък, в това далечно непознато място, я усетих в пълната й сила. Точно тази прегръдка ме стопли, откъснах един цвят и го забодох в косата си. (Каква красива буйна коса имах тогава, покриваше раменете ми и беше на меки вълни…) После накъсах още и запях. Тихичко, нежно, исках да ме слуша само небето, събрано във вира, и като че ли се заслушаха цветята и водата, звездите от дъното и прекрасната луна. Направих венец и го сложих на главата си. Надвесих се над водата, видях образа си, ясен и очертан, реален и същевременно странен, защото венецът грееше като ореол, а нащърбената луна кацна на главата ми като корона. Докоснах повърхността и всичко това се разпръсна на вълни и трябваше да почакам, докато от тези вълни отново изплува моето отражение. Но този път като че ли беше различно, като че ли кадрите се сменяха от някого и това ме накара още много пъти да докосвам водата, докато се уморих.
Изведнъж вирът ме примами и за миг помислих, че ще ме понесе, а аз ще пея тихо, докато се превърна на Офелия и отида на дъното.
В един миг тази мисъл ме примами, но се стъписах. Първо – роклята ми не беше бяла, а винаги съм си представяла Офелия в бяла рокля. После Офелия вероятно е много, много по-хубава. Та наистина колкото и да имаше нещо примамливо в дъното, аз не бях Офелия и нямах право на това дъно. Само го съзерцавах, без да мисля.
Тогава се появи ТОЙ.
Най-напред видях отражението му на дъното, видях главата му и се сепнах, защото имах чувството, че ме вика. Стъписах се, защото усетих, че ме вика самото дъно, че наистина имам право на него.
После погледнах нагоре. ТОЙ стоеше на брега и наистина ме викаше.
- Офелия! Дойде ли най-после?
- Не съм Офелия! – отговорих и изведнъж чух гласа си като в празен салон, самотен и отекващ.
ТОЙ ми протегна ръка и аз се хванах за нея. Имаше нещо неестествено властно в жеста му или в самата протегната ръка, която с топлината си ми подсказа, че е съвсем истинска, че е от този свят. Поддадох се на волята й, тя ме преведе по камъните, всъщност тук рекичката беше широка не повече от метър. Усмихна ми се.
- Кога дойде? Аз те чаках по-рано. Вече цяла седмица мина, откакто те чакам.
- Закъснях – отговорих, – пътят беше дълъг.
Заведе ме до една скала. Подчинявах се на ръката му, не се страхувах, даже се чувствах сигурна. Сигурна като никога и се изненадах, че открих тази сигурност в този захвърлен неизвестно къде къс земя. В скалата имаше нещо като пещера, не по-дълбока от два-три метра. Пред входа тлееше жарава, долових мирис на печена риба. На пода имаше груба шуба с кожена подплата, каквито носят шофьорите. Сложи ме да седна и ме загърна. Тогава усетих, че бях премръзнала и се сгуших в предложената ми топлина. Той хвърли съчки в жаравата, седна срещу мек и продължаваше да се усмихва. Изведнъж скочи, отиде до реката, измъкна някаква мрежа и донесе риба. След малко вече имаше готова, още дъхаща на река риба и ТОЙ ми подреди малка трапеза. Ядох за първи път от не знам колко си време и всичко беше неестествено вкусно.
Загърна ме в шубата и заспах. Заспах веднага, отпусната и спокойна. Когато се събудих, високо в ясното небе грееше мекото есенно слънце. До мен имаше куп кехлибарено грозде, хляб и сирене. Закусих, отидох до вира и се огледах. Него го нямаше. По края на вира плуваха изпуснати от мен цветчета, жълти и неугледни, но ми бяха мили и свои. Изкъпах се в ледената вода, стана ми отпуснато и приятно, почувствувах по кожата си свежестта на есенния въздух, после, като се разходих по брега, се опитах да си обясня всичко, но това всичко беше останало неимоверно далече и светът се заключваше в този вир и малката пещера. Наоколо се издигаха каменисти хълмове, гора имаше само оттам, откъдето бях дошла, а и тя беше хилава и рядка, повече от храсти, отколкото от дървета. Точно около вира се издигаха високи скали, които като че ли подсилваха чувството ми за кръгъл затворен свят, в който реалността се отразяваше само в бистрите зърна на гроздето, което снощи не съществуваше.

Над мен грееше единственото слънце. Така започна тази седмица, прекарана на това място. Тази магическа седмица, за която дълго време мислех, че не е съществувала, ако… Но за това после. ТОЙ дойде привечер. Говореше много малко и идваше винаги по едно и също време. През нощта ловеше риба, поддържаше огъня, хранеше ме като нелегална (а аз наистина бях нелегална, защото по това време са ме търсили навсякъде).
Почти не говореше, всичко изразяваше с неповторимата си усмивка. Усмихваше се цялото му лице, усмихваха се тревистозелените му очи. Русата му коса просветваше на светлината на огъня или на залязващото слънце. А когато говореше, като че ли всяка дума се изтръгваше дълбоко отнякъде и макар винаги да говореше отвлечено, разбирах или по-скоро усещах точния смисъл. Не ме попита нито веднъж коя съм, наричаше ме Офелия и ми беше приятно.
- Днес е неделя! – каза една сутрин. Наистина може и да беше неделя. Бях загубила представа, пък и тук потокът на дните като че ли не вървеше в общата посока и времето нямаше стойност. Добре че е неделя, защото той остана при мен целия ден. И тази неделя мина неусетно. Усещах се премаляла от всеки негов жест, сякаш потъвах в очите му, топлата му усмивка ме разтваряше като капка, олеквах като прашинка и успявах да не мисля за нищо.
Далече по-късно си давах ясна сметка, че това беше любов, някаква неестествена любов, избухнала далече от земята и неприземила се никога. Това връхлетяло чувство ме покори и разбрах, че досега неговото място в душата ми е било празно и че точно неговото нахлуване направи докосването на моя измислен свят с обикновения.
Привечер тръгнахме покрай реката. Усещах, че се измъкваме от нашето затворено място и пред нас се разтвори есента с цялата си мощ. Тя присъстваше в криволичещата пътека и в безкрайните лозя, през които преминахме, светеше в топлите хълмове и във високите скали край реката. Вървяхме и мълчахме, усещах само неестествено топлата си ръка, сгушена в неговата. От време на време той казваше нещо, но отново добивах впечатлението, че думите му идват по странен начин, като че продиктувани от някаква вътрешна сила, на която и двамата се подчинявахме. Улавях тези думи и ги запомнях. Когато излязохме на един хълм, пред нас се ширна огромна царевична нива, която ме стъписа с оголените стебла, беззащитни и тъжни, неестествено самотни в естественото си общество.
- Това е скелетът на лятото! – каза той и аз извиках, защото тъгата придоби изведнъж реални контури. Защото това наистина беше безпощадният скелетна лятото, на моето последно лято.
Стигнахме до някакво езеро или язовир – не разбрах точно, пък и не попитах. Беше полутъмно, макар да беше рано, защото кротката дотогава есен събираше вече първите си облаци. До езерото имаше градинка, в средата малък павилион, откъдето се чуваше музика. Спряхме за малко до езерото, поскитахме по брега, поседяхме. Откъм градинката долиташе музиката, светнаха лампи и тогава видях маси, приютили някакви хора. Той откъсна цветя и ги набоде в косите ми. После ме поведе към масите и аз вървях до него, без да съзнавам нищо. Когато се появихме в началото, изведнъж масите се обърнаха към нас. Стояхме като на арена, той ме държеше за ръка. Усетих върховете на много очи, които ме блъскаха, дърпаха, следяха ме безстрастно и мълчаливо и се почувствувах като Олеся в църквата и като че ли щяха да вдигнат срещу мене камъни. В един миг спря и музиката и ми се стори, че веднага стихна и някакъв шепот, чието ехо само ме полъхна. Засвириха танго и ТОЙ ме изведе сред масите и започнахме да танцуваме. Мълчаливо и бавно танцувахме, като че бяхме сами. Тогава забелязах странния оркестър, който се състоеше от един човек. Той свиреше на кларнет и натискаше с крака някакви педали, с които удряше барабани. Сега осъзнавам колко смешен беше този оркестър и колко наивно и нежно е било всичко, но тогава слушах най-хубавото танго, което ни галеше, носеше, отвличаше ни с хиляди звуци на флейти и обои, на хиляди цигулки и невъзможен небесен хор.
Танцът продължи много дълго, до премаляване, но ми се искаше никога да не свърши. Когато все пак странният оркестър млъкна, всичко около мен беше красиво н добро, хората бяха мили и усмихнати, невероятно горещата ми ръка потъваше в неговата. След танца той бавно ме поведе навън, отново минахме между масите, без да им обърнем внимание, и излязохме навън.
Сега си втълпявам, че във внезапната тишина тогава чух някаква многогласна въздишка, дълбока и странна, която се изтръгна от масите при нашето излизане. Но никак, никак не съм сигурна, пък и не знам какво би породило такава въздишка.
Дъждът плисна по средата на пътя и затичахме към нашия вир. Стана изведнъж студено и чуждо, затова пещеричката ми се видя като дворец. Наметнах се с шубата, но ми беше студено, стараех се да не треперя, но беше студено, усмихвах се, да не тракам със зъби, но ми беше студено. Той запали огън и този път лицето му имаше друго изражение, за миг си помислих, че е дете, нежно и безпомощно, а и аз бях почти дете, също така нежно и безпомощно, помислих, че той е нещо по-особено в това село и затова бяха тези погледи в градинката и тази въздишка беше за него, а не за мен.
Не помня колко седяхме един до друг в полутъмната пещера без дума, без шепот. ТОЙ запали свещ. Гледахме се очи в очи отблизко, така че чувствах дъха му, а свещта трептеше по лицата ни.
- Време е! – каза ТОИ.
- Знам! – казах аз.
Той стана, вдигна свещта до гладката стена на пещерата, взе въглен от огнището и написа:
„Това, което е било, е тленно, нетленно е несбъднатото в нас.”
После тръгнахме.
Усетих силния студ вече във влака. Бях сама и треперех, дразнех се от този студ и някъде дълбоко в себе си усещах, че нещо потъна някъде, изстина, и се връщах в реалния свят още по-тъжна и сама.
- Откъде идваш? – извика майка ми на вратата, но не можах да й отговоря, влязох в стаята си, паднах на леглото и после не помня нищо. Боледувах доста, това нервираше майка ми, защото трябваше да се грижи за двама, тя посърна за кратко време, под очите й легнаха тъмни кръгове.
А аз лежах по цели дни в леглото, отмаляла и отслабнала, и се мъчех да осъзная къде бях всъщност, дали бях, или всичко това бях измислила.
Склонна бях да мисля, че съм изживяла болезнена халюцинация от високата температура, макар че колкото времето ме отдалечаваше от онова място, толкова по-скъпо ми се виждаше то и, измислено или реално, по-сетне се превърна в един неестествен център на младостта ми и все повече ми се искаше да оставам насаме с него, затова го виках в сънищата си и бях близо до тези сънища, на един дъх само, но не успявах да ги докосна.
Когато оздравях и нещата вкъщи трябваше да бъдат изяснени, решихме, че майка ми трябва да започне работа, а аз да стоя при татко. Това ме ужасяваше, макар той да се държеше добре, не хленчеше, опитваше се да се шегува. Безрезервно вярваше, че ще стане на крака един ден, и цялото му поведение беше оптимистично и даже понякога бодро. Майка ми започна често да плаче в кухнята или се заключваше в банята; мисля си, че тя първа не издържа.
Но работа започнах аз. Това за мен беше къде-къде по-добре. Можех да липсвам от къщи целия ден, макар и този ден да прекарвах зад един колбасарски щанд. Работата беше нервна, но след това открадвах два часа за разходка или за кафе. Изведнъж разбрах, че нямам поне една истинска приятелка, че прекалено много съм била затворена в бляновете си, че в един момент се оказах едно саможиво младо момиче, което трудно контактува с връстниците си.
Обичах да минавам покрай театралната академия и да слушам веселата врява на студентите. Не им завиждах, бях сигурна, че догодина ще бъда тук, в тази сграда, която ми се струваше като омагьосана и аз бях подвластна на необикновените й магнити. Започнах подготовка отрано, успявах в почивните дни да ходя на консултации, не пропусках новите постановки в театрите, самата миризма на театър ме омагьосваше и понякога си позволявах да играя Офелия в моята стая, колкото и трудно да беше това, като слушах тракането на съдовете в кухнята и дъха на баща ми зад стената. Той имаше нови идеи, започна да твърди, че катастрофата е предизвикана нарочно, за да го отстранят от строежа на моста, защото предлагал нов, нечуван досега проект, но така или иначе той ще представи този проект, където трябва, и ще докаже.
Това бяха първите недобри признаци, но този проект погълна цялото му време и той чертаеше, драскаше, изчисляваше денем и нощем. Не можеше да спи, нервираше се понякога, когато не можеше да стане, плачеше от яд, късаше дрехите си. Започна да иска алкохол и ние му носехме, защото се успокояваше, поне за няколко часа заспиваше и когато се събудеше, се усмихваше, извиняваше ни се, за малко ставаше мил и нежен. Залавяше се с проекта си с нова енергия и той го поглъщаше. Отначало бяхме доволни от този проект, но в един момент се оказа, че той не може да чертае, и с тази работа се наех аз.
Свикнах бързо, но чертежите отнемаха много от времето ми, от елементарната ми почивка, ако щете, понякога чертаех по цели нощи, и през деня, през обедната почивка, дремех между колбасите. Все пак отидох на приемните изпити със самочувствието, че съм подготвена добре. Минах първите три кръга и вече бях убедена, че съм „вътре”. Преди поредния кръг прекарах няколко дни на спокойствие и се отпуснах докрай в бляновете си, забравих за нещата вкъщи и за първи път се опитах да си спомня есента, далечната спирка, която нямаше чакалня, вира, заобиколен от скали, малката пещера и… О, вече бях сигурна, че е било сън, та това наистина не би могло да се случи. Наистина не би могло. Само една болна фантазия, подпомогната от високата температура, можеше да го роди.
„Това, което е било, е тленно, нетленно е несбъднатото в нас…” Да, разбира се, това или съм го измислила, или е някакъв цитат, останал незабелязано в паметта ми. Но беше хубаво, страшно хубаво да мисля за това. Онзи странен дансинг, още по-странният оркестър, най-красивото танго. Защо ли не погледнах за името на тази спирка…
Защо ли не погледнах за името на тази спирка, защото само там можех да избягам, когато не се видях в списъците на приетите. Стана ми болно и кой знае защо обидно, за първи път ми се доплака от неуспех, почувствувах се слаба и беззащитна и ми трябваше Неговата ръка, само Неговата ръка можеше да ме стопли.
Не можех да мръдна доста време, чувствах краката си изтръпнали, като в полусън виждах как тези, които се откриваха в списъка, скачат и се прегръщат, крясъците им ме блъскаха безжалостно, в един момент мислех, че тези крясъци ще ме смачкат, затова се хванах за парапета и стисках, докато ръцете ме заболяха. Тогава пред мен се изправи съдбата в лицето на пълничък прошарен човек, който ме загледа пряко в лицето и ми предложи да пием отсреща по едно кафе, имал с мен делови разговор.
Приех, без да се замислям, бях като балон, който ще излети, не бях в състояние да разсъждавам. И когато той ми каза, че е гледал всичките кръгове, че според него несправедливо не съм приета, но ако много искам да се занимавам с театър, той би могъл да ме приеме, защото е директор на малък провинциален театър, в който големите актриси не се натискат да ходят, че и тези, които разпределят там, се чудят как да се отърват. Ще ме назначи стажантка, ще ми даде добро жилище, театърът ще плаща разноските за това жилище и два пъти в сезона ще ми плащат командировъчни да идвам да си виждам близките, че ще изпратят специална кола за багажа ми, нека само да се съглася. Милите, скъпите ми провинциални актриси, които до днес срещам пред входовете на софийските театри, за да видят еди-какво си, които като селски девойчета се трупат пред столичните витрини и стискат тъничките си портмонета, които се вцепеняват, ако срещнат на улицата някоя театрална звезда. А ако случайно ги снимат в някоя епизодична роличка в киното, това става централно събитие в живота им. Милите, вечни стажантки на вековния си блян към сцената, неизиграли своята Офелия, но горди със съдбата си!
Така минаха двадесет години от живота ми. Да, аз се качих на истинска театрална сцена. Ценяха ме, защото се справях много добре, но Офелия не ми дадоха, защото… Е, защото все пак съм стажантка и, нали разбирате…

Животът ми в далечния град започна като в мъгла. Набързо подреждах квартирата – пренесох вълшебната си стая в този далечен град и в един момент почувствувах облекчение. Бях сама, бях самостоятелна и животът ми принадлежеше. В театъра влязох с достойнството, че бях лично поканена, а не бях участвала в унизителните конкурси пред местното жури за попълване на състава. Не продавах фасони, но не бях свикнала да общувам и това ме отдалечаваше от колегите. Не бях в центъра и не исках да бъда, но моята уединеност се тълкуваше иначе. Идвах на репетиции, бях точна на представленията и се прибирах в тази като че ли останала от памтивека обстановка, която ми беше скъпа и интимна, където аз си бях и където можех спокойно да се почувствувам сама. Докато един път се събудих през нощта с някакъв непонятен страх. Вледеняващата тишина ме плашеше, отчаяната самотност на всяка вещ ме плашеше и накрая изпитах страх от собствената си самота. До сутринта лежах с отворени очи, опитах се да се развлека с други мисли, опитах се да мечтая или нещо от този сорт, но с всяка минута отрезнявах, за да разбера пределно ясно сутринта, че времето на моята стая свърши, че бляновете останаха безнадеждно далече и че животът е прекрачил още едно стъпало, за да върви нагоре.
Още същия ден се отбих в клубчето на театъра, пих кафе с колегите, изненадах ги, когато приех да отида на рожден ден, изненадах ги, когато се напих, пях, плаках, а аз се изненадах, когато се събудих не в моята стая, с тежаща глава и смътното чувство, че най-после бях стъпила здраво на земята и бях станала жена.
Той беше завършил академията, тук караше разпределение, оставаха му още две години. Бил ме харесвал от първия миг и прочие, но аз съм била надменна и съм го отбягвала, сега бил неизказано щастлив.
Същото може би биха казали и за мен и вероятно беше така, сигурно не знам вкуса на щастието, но ми беше приятно взаимното подреждане на съвсем нов дом, детинската ми стая беше разрушена и в буквалния смисъл. Сега вече съществуваше нашата стая, нашето легло и, естествено, нашите блянове. Само че моите бяха свързани с него, личните не можеха да отидат кой знае колко далече, защото пропуснах кандидатстването, бях доста наедряла и есента родих единствената си дъщеря.
Кръстихме я Офелия и така една от моите мечти се сбъдна, макар и по малко странен начин. Научих се да готвя и да пера, нямах време да се завъртам много в театъра, докато малката стана на една годинка и отиде на ясла.
Завръщането ми на сцената не ме впечатли много, както си мислех преди. Бях се променила и с мъка си дадох сметка, че тази сцена вече не ми влияе както преди, магнитите й не ме приковаваха, а беше се пре-върнала в най-обикновено задължение. Вкъщи живеехме добре, радвахме се на неговите успехи. Беше най-добрият актьор в театъра, последната година му дадоха и немалка роля в киното. Той беше внимателен и усещах, че до мен му е хубаво, разбирах, че и аз изпитвам същото чувство.
Може би наистина се обичахме.
Щяхме да умрем от щастие, когато го назначиха в София. Събрахме приятели, пихме шампанско, будувахме цяла нощ, крояхме какви ли не планове. Разбира се, той ще се наложи в театъра, ще се снима в киното, ще успее след някоя година да вземе и мен, но когато се събудих, всичко това беше си останало в красивата нощ и аз знаех, че няма да ме вземат при него, аз съм само стажантка и такава ще остана цял живот. Той замина, аз заминах в друг театър, уж по-близо до София, и животът си потече както преди. Стаята отново стана моя стая, която Офелия запълваше в събота и неделя. Той отначало идваше всяка седмица, носеше играчки за нея и бутилка шампанско за нас. После започна да идва по-рядко, докато след година съвсем престана. Не го укорявах в нищо, аз бях спирачка и трябваше да се оттегля, аз бях обикновената провинциална актриса без никакви шансове.
Преместих се в друг театър, не исках да споделям с бившите си колеги съдбата си. Но…
Майка ми ни напусна. Получих дълго писмо от нея, пълно с оправдания. Трябвало да я разбера, била едва около четиридесет години, а се е превърнала в робиня. Баща ми бил непризнателен, станал невъзможен, пиел до вдървяване, ругаел, обвинявал я в какво ли не, ревнувал я жестоко. Била уредила да го приемат в санаториум и прочее, тъгувала за мен и за малката Офелия, щяла да идва да ни вижда.
Така баща ми се озова при мен. С мен се държеше прилично, но когато се опитвах да го лиша от бутилката, вкъщи ставаше ад. Ад, от който най-много страдаше Офелия и бях принудена да отстъпвам. Той поемаше бутилката с треперещи ръце и пиеше жадно, като че ли гълташе вода. Една бутилка на ден не му стигаше, но една провинциална стажант-актриса не може да си позволи и по една. Опитвах се да му обясня, той кимаше разбиращо с глава, правеше сметка на инвалидната си пенсия и се съгласяваше, че не стига, че моята заплата е твърде ниска и ще се постарае да се ограничи, но когато останеше на сухо, забравяше всичко. Започнах да потъвам в дългове, хората ме разбираха и даваха, а аз се опитвах на заплата да се разплатя. Започнах да преправям стари рокли, позволявах си да нося дрехи от реквизита на паднали вече представления. Мислех за допълнителна работа и се сещах, че целият ми трудов стаж преди театъра беше при колбасите. Бащата на Офелия не пращаше издръжката – предложи да й открие влог и аз се съгласих – един ден ще й потрябват повече пари и нямаше да бъда аз тази, която ще й ги подсигури.
Докато една вечер в клуба на театъра, когато си позволих да поостана, защото не ми се прибираше – бях го оставила от сутринта без ракия – усетих за първи път в себе си някаква злоба, някакво злорадо чувство ме обзе, когато си представих как той крещи и вика вкъщи. Този човек ми пречеше, но ми беше баща и не беше виновен за нищо. Иначе бих се възползвала от връзките на майка ми и бих го дала в санаториума.
Тази вечер в клубчето се запознах с някакъв от окръжния съвет, шеф на проектантска организация, и с радост се досетих, че аз всъщност бях една добра чертожничка.
Чрез този човек вземах поръчки за вкъщи. Снабдих се с всичко необходимо и в свободното си време чертаех. Стараеха се да ми дават по-леки поръчки, бяха доволни от изпълнението, плащаха добре и това се почувствува веднага вкъщи. Баща ми вече не викаше за бутилка, защото я имаше, наемах санитари от болницата, които всяка седмица го къпеха, сваляха го с количката и го разхождаха. Започнах да отбягвам роли в театъра и просто виждах как се изнизва животът ми и бях спокойна, не очаквах нищо, живеех заради Офелия и всичко бях обрекла на нея.
Една есен наех санитар за една седмица – бях свободна и реших да отида до София. Хванах нощния влак и тръгнах. Не бях ходила в София, откакто баща ми живееше при мен, кажи-речи пет години. Изведнъж във влака усетих, че се вълнувам, като че ли блудният син се завръщаше. Затова седнах до стъклото и се приготвих да будувам през целия път. Все пак съм задрямала и се събудих, защото влакът беше спрял. Беше спрял на някаква гаричка и чувах недоволни викове от коридора: „Докога ще чакаме”, и полюбопитствах какво става. Отворих прозореца и надникнах.
Нещо прещрака в сърцето ми и изтръпнах. Гаричката нямаше чакалня, имаше само навес с някаква пейка. По малкия перон се разхождаше един-единствен железничар. Устните ми потрепераха, почувствувах жажда. Нещо голямо и необикновено изведнъж нахлу в мен, усетих бучка в гърлото си, усетих сълза, която набъбна, и когато посегнах да я избърша, тя падна в шепата ми. Обзе ме невероятното желание да сляза, да проверя дали от другата страна няма градинка със стълбичка и ако има, да хукна по пътеката край реката, да бягам цяла нощ. Боже мой, нали всичко това беше плод на моята болна фантазия, подсилена от високата температура! Махнах с ръка да отпъдя натрапчивата мисъл, като че беше муха… Ами ако беше истина… Къде щях да отида, кого щях да търся… И дали въобще трябва да го търся… Не… той не беше обикновен човек. Не знам дали въобще беше от тази земя. Желанието ми да сляза беше неудържимо, но не помръдвах. Задържаше ме страхът. Обикновеният страх, че всичко е безкрайно обикновено, но съжалявах, че в дългите години на грижи бях забравила всичко, а не съм имала право, защото този спомен можеше да ме спаси от много безсънни нощи.
Влакът тръгна. От коридора хората се прибираха в купето. Кой знае как се реших и попитах от другата страна имаше ли градинка с борчета.
- Не! – ми казаха и аз седнах изнемощяла. Но този престой беше достатъчен. Години след това, в безбройните си пътувания с театъра, се взирах за гаричка без чакалня, с градинка с борчета от другата страна. Понякога се припознавах и разбирах, че там пък я няма рекичката, другаде я нямаше стълбата. Понякога на представление в някой селски салон изведнъж се вцепенявах и се вторачвах в някого в публиката, забравях ролята си, изтръпвах, като че ли този от публиката ще ми извика:
- Здравей, Офелия! Откога те чакам… Цяла вечност мина, откакто те чакам.
Винаги след представленията по селата се качвах последна в автобуса, без да осъзнавам за кого се оглеждам. Понякога разсъждавах трезво за всичко. Ако не беше измислено, защо той не поиска да се свърже с мен? Защо не се опита да ме целуне там, в пещерата, през омайните нощи, защо ме заведе на дансинга и веднага ме отведе? Защо беше тази въздишка откъм масите, която долових? Може би го имаха за смахнат и затова се зачудиха, а вероятно и мен са взели за смахната с цветята в косата… Или пък… или пък беше обречен, може би беше болен и това е била последната му есен, той е знаел това и затова се беше уединил в пещерата, знаеха това и хората и затова въздъхнаха… или… или в края на краищата всичко беше сън.
Но аз продължавах да търся този сън и продължавах да се взирам за гаричка без чакалня, продължавах да се стъписвам от сцената пред някое лице в публиката и да се качвам последна в автобуса.
В тези години обиколих много театри, дали има град, където да не съм играла, село, до което да не съм пътувала. Ракията довърши баща ми, Офелия порасна, беше много артистична и мечтаеше за театъра. За да има среда, за да не бъде затворена като мен, реших да се прибера в София. При това майка ми освободи апартамента, защото отиде при някакъв шофьор на такси.
Аз постъпих в една проектантска организация като чертожничка.
Страхувах се за Офелия. Беше силно чувствителна и не знам как щеше да преживее един неуспех в академията. Баща й се зае да я подготвя. Те се виждаха често, даже той идваше у дома. Беше получил звание, ползваше се с добро име, вероятно беше завъдил и връзки.
Офелия мина като на шега всичките кръгове и когато отиде да провери окончателните списъци, пожела да отиде сама. Съгласих се, и аз някога бях сама, не съжалявах, че приех предложението на първия ми провинциален директор – та нали без това нямаше да имам точно Офелия, с която много се обичахме. Тя беше наясно със съдбата на провинциалната актриса, беше наясно с моята съдба, разбираше ме и се гордееше с мен. Налях си малко коняк и седнах отмаляла в кухнята. Не зная колко време мина, когато звънна телефонът. Ако беше тя, значи всичко е наред, иначе не би се обадила.
- Всичко е наред! – почти извика тя по телефона.
Вечерта отидохме на ресторант. Пихме шампанско, смяхме се, плакахме. Боже мой, та аз плачех от радост! За първи път плачех от радост и не криех сълзите си. Та то било прекрасно!
Офелия замина на бригада, аз се втурнах по магазините да купувам дрехи. Исках да бъде най-красивата, най-спокойната, да има самочувствие и да бъде щастлива.
Една вечер ми се обади по телефона. Беше възторжена, силно впечатлена от живота на село. Беряли грозде, вечерите прекарвали чудесно, на всяка цена да й отида на гости, още тази неделя. Тя ще ме чака на рейса, мога да взема и влак, но трябва да хвана пътническия и ще ми се стори далече. Каза ми кой автобус и до кое село, каза, че всички ме очакват, че колегите й много искали да се запознаят с мен, тези от провинцията до един ме знаят.
Цяла тайфа студенти ме посрещнаха с диви цветя и възторжени викове. Офелия ме заведе в квартирата си, хазаите бяха приготвили чудесен обяд. След обяда Офелия ме хвана за ръка и ме поведе.
- Искам да ти покажа какви чудесни места има тук – каза тя и тръгнахме.
Вървяхме по някаква пътека и аз стоях очарована от златистите хълмове, от внезапната широта. Колко ли съм излизала сред природата и аз… Но когато стигнахме до рекичката, някаква тръпка мина по тялото ми и дъхът ми зачести.
- Това е най-чудесното място! – изчурулика възхитена Офелия.
Да… Най-чудесното място… Вирът беше същият, високите скали отразяваха частица от небето и не бяха помръднали… Там беше и пещерата. Офелия влезе и весело извика „А-а-а!” После ме дръпна за ръка. Нямах време и сили да осъзная всичко.
- Виж! – посочи тя гладката стена. – Тук някой е писал нещо. Разчетохме само… било е тленно… несбъднатото…”
Усещах, че губя дъха си, че кръвта се дръпна от лицето ми и едва промълвих:
„Това, което е било, е тленно, нетленно е несбъднатото в нас!”
- Откъде знаеш? – учуди се Офелия.
- От една много стара пиеса – промълвих.
Тръгнахме обратно. Обратно по пътеката, която познавах.
- Довечера – чуруликаше Офелия, – цялата група те кани на ресторант. До язовира. Има и оркестър, може да потанцуваме. Е, оркестърът не е кой знае какво, но има един старец, който понякога прави щура атракция – свири на кларнет, а с краката си бие барабани.
Тя се вгледа в мен. Спря.
- Мамичко, да не ти е лошо…
- Не… Не…
- Виж… виж какви лозя! А царевичните ниви! Не ти ли приличат на скелет на лятото?
Изхлипах. Офелия ме прегърна, разтревожи се.
- Нищо… нищо ми няма… А съм щастлива…
Само че… трябва да си замина… Непременно трябва да си замина…
Започнах да говоря насън. Какво ли става с мене, наистина. Какво стана с моя живот, господи… Та колко е един човешки живот, като помислиш – колкото сълза в шепата е един човешки живот.