На големия поет на Добруджа
Генчо Златев (1939- 2019)

Георги Балабанов

- Сега слушай добре - говореше управителят на фирмата на агронома. - На оня, дългия блок, който се намира край асфалта, ще изпратиш на сеитба Тодор, мълчаливия сеяч, както ние си го знаем. На неговия трактор джипиес система няма, но аз мисля, че и не е нужна. Той като се качи на него и опъне редовете, като по конец са. Ще минават и ще гледат хората, да видят какъв ред има във фирмата, а този блок е нейното лице. Ето, това гради доброто й име.

Агрономът поклати глава в знак на съгласие и не след дълго Тодор спря пред нивата. В началото на пролетта равнината дишаше с пълна сила и от топлата й гръд излизаха малки бели облачета пара. Поне на него така му се стори, че се търкалят като кълбета фино изтъкана бяла прежда.

Слезе, загледа се към хоризонта и носещият се мирис на топлота и нежност изпълни душата му. Много години беше орал, сял и прибирал реколтата от тук, но днес му се стори, че има нещо особено и това го накара преди да потегли, да се замисли.

Наведе се, взе шепа пръст в ръцете, стисна я в дланите си и когато ги отвори, земята се отпусна, пръхкава като захар. Тръпки пробягнаха по лицето му, а някъде дълбоко в него застина и лека усмивка.

- Да, прави са шефовете, земята вече е готова за сеитба.

От унеса го извади непознато свистене. Беше ловец и това разбуни душата му. Трепна, вдигна глава и мълчаливо проследи полета на ятото, което минаваше наблизо.

Чак когато птиците кацнаха близко, на стотина метра пред трактора, видя, че това са жерави. Остана дълбоко впечатлен и вглъбен в себе си, защото те отдавна не бяха идвали по тези места.

- Гледай ти, това е знак на добро, щом тези птици са близко край мен- махна с ръка той и се метна на трактора. - Ще трябва много да внимавам, най-отговорната сеитба на мен дадоха. Доверие ми имат хората, не трябва да се излагам. А тези птици ми напомнят да не падне нито едно зърно на земята, нали е обеззаразено и могат да се отровят. Каква красота на природата са! Ще ги пазя!

Но като ги наближи, те политнаха.

Сееше от тъмно до тъмно. Но една мисъл не му даваше покой. Беше подал документи за пенсия и вчера негови колеги му подхвърлиха, че щели скоро да се разделят.

- Това е невъзможно, та аз съм още толкова здрав и жизнен, как да се разделя с машината и земята?

Всяка сутрин още много преди изгрев слънце, докато другите дойдат във фирмата, той беше готов с прегледа на машината си. Преглеждаше инвентара, стягаше това-онова и тръгваше. Даже жена му един път му подхвърли, че той е венчан за земята.

Веднъж тя се разболя. Заведе я на лекар и като се върна от там, работи до полунощ, за да не изостане, а отново да надмине другите с изработеното.

Такъв си беше Тодор - мълчаливият сеяч. Целият му живот, изтъкан от нишките на голямото трудолюбие, сякаш се събираше в напуканите му длани.

Към обяд камиончето на фирмата мина, стовари му семена и когато му подаде и последния чувал, шофьорът се усмихна и му подхвърли:

- Ха, честито!

Тодор го погледна с недоумение - за какво ли му честити?

- Свърши ли сеитбата, окопаеш ли царевицата, отиваш на почивка. Това е награда от фирмата.

- Чакай бе, Донко. Ти шега ли си правиш с мен? Аз и почивка…?! Това е грешка, аз никога не съм бил там. Как ме виждаш опънат на леглото да лежа?

- Значи, няма да мине и месец, качвам те с чантата с багаж и те водя на гарата. Решено е! - махна му за довиждане с ръка и звукът на мотора на камиончето отекна по дългия път.

Дойде време, пристигна и го настаниха в балнеосанаториума на първия етаж. Измина първият ден. Въртя се в леглото, сякаш нещо мир не му даваше и дрямката все бягаше от очите му. Пред него бяха все редовете на поникналата царевица - прави, без нито един пропуск. Дори насън дочу гласа на агронома:

- Ставай, какво се излежаваш? Стягай ремаркето, наближава жътва!

Скочи сънен, постоя миг-два и разбра, че е сън. Излезе навън, обиколи парка и видя, че тревата в него е над коленете му. На другата сутрин намери домакина и отдалеко го замоли:

- Шефе, гледай колко е пораснала тревната смеска в парка, сигурно няма кой да я окоси?

- А бе има, но човекът, който върши тая работа, се разболя и след два дни ще дойде.

- Аз ще помогна - лицето на Тодор се одухотвори.- Сърбят ме ръцете да хвана машина.

- Съжалявам, но не мога да те назнача - отвърна му домакинът. - А и няма откъде да ти платя за труда.

- Ама аз така, без пари бе, мой човек, разбираш ли, че не мога да стоя без работа?

Оня го измери с поглед от главата до петите и дълбоко впечатлен от онова, което чу, отвори склада и му подаде косачката. А после измърмори:

- Тоя пък, от каква ли порода е? Срещат ли се все още и такива? - поклати многозначително глава. - Дошъл на почивка и вместо да лежи, хваща се още от първия ден за работа. И то без пари. Чуден човек!

Излезе навън и видя, че за съвсем кратко време първата леха беше окосена. Но когато се обърна, изтръпна. Двама служители от „Трудова инспекция” спряха косача.

- Ти кой си? Дай си документите! Назначен ли си тук на работа?

Тодор ги гледаше онемял. Струйка студена пот се плъзна по челото му. Подозренията им от това изживяване се засилиха. Разбраха и си помислиха, че работи гратис. Тодор ги гледаше мълчаливо. Два-три пъти ги измери с поглед, набра сила и отсече:

- Господине, виждам, че тук трудът не е свято нещо, а аз за Вас съм престъпник. Реших да помогна!

- Ти да мълчиш! Няма да ни учиш как да си вършим работата. Ще си платиш глобата и край! Ако продължаваш да упорстваш, може и по-лошо да стане!

- Дойдох с добро, не съм търсил пари и други облаги - извика той, - имам съвест и това е…

- Съвест ли? Такова нещо не пише в законите, дори и в указанията ни за работа го няма.

- Разбрах, че тя е далеко от Вас. Може да сте я забравили в канцелариите си! - блъсна машината ядосан и си тръгна.

Още същата вечер си събра багажа и потегли обратно с влака. „Гледай, как исках да направя добро, но тези хора бяха готови дори да ме арестуват. Накъде ли се е запиляло човешкото в човека? Какъв е този закон - да те вкарат в параграфи и да не ти дават да работиш спокойно.”

На другата сутрин влезе в двора си, но нещо дълбоко трепна в него. Беше пуст, нямаше никой. Преоблече се бързо, зареди торбата с храна и тръгна към фирмата.

Наближаваше жътва, сега имаше най-голяма нужда и от него. Мина и първият трактор и когато вятърът отвя пушилката прах, видя, че джипът на фирмата лети бързо към двора. Шофьорът спря:

- Добре, че си дойде навреме. Приятелят ти пострада!

Скочи още от движение и видя, че Акиф стои до вратата на работилницата, а с кърпа притискаше раната на врата си. Вената силно пулсираше и я беше подмокрила. В това време пристигна и управителят на фирмата и веднага нареди на шофьора:

- Тръгвай с Тодор и Акиф направо към болницата, може да е сериозно, дори опасно!

Пристигнаха и при прегледа се установи, че раната от излетялото желязо е само на милиметри от сънната артерия. Медицинската сестра я проми и с тревога каза:

- Тръгвайте, бързо тръгвайте за Окръжната болница! Цяло щастие е, че прорезът е само на милиметър от артерията.

- А превоз? - попита я Тодор.

- Няма! - отвърна му тя.

- Как да няма?! Линейката стои отвън, нали е за това?

- Няма ви казвам, това е! Медицинският център е зле финансово! Как не разбирате от нямане?

Без да се замислят, дадоха газ и джипът полетя към Окръжната болница.

- И когато пристигнете там - ехтяха думите на медицинската сестра все още в ушите му, - кажете на дежурния лекар, че положението е много опасно и трябва незабавно да се оперира - да ви приемат с предимство.

- Кой арестува съвестта Ви, бе госпожо? Ами ако го нямаше превоза на фирмата, човекът трябваше да умре ли? - изрева Тодор, тръшна вратата и потъна в мълчание.

В този миг главата му бучеше от голямата несправедливост. Държеше се с две ръце за нея и не можеше да проумее на какво приличаше това.

В болницата имаше опашка от много хора при дежурния лекар. Друг наоколо нямаше, беше и почивен ден. Кръвта от раната все така избиваше през превръзката, която сестрата направи. Положението ставаше критично. Тогава Тодор се обърна към чакащите:

- Извинявайте, нашият случай е спешен, може ли да влезем, да отстъпите. Така ни казаха и от „Бърза помощ”.

- Всички сме спешни, господине - отговори му добре сложен господин, който разглеждаше вестник. - Тук всеки идва със своята болка.

Възрастна жена поде разговора и сякаш сложи точка:

- От работа идвам! Виж това дете, прислонило глава на раменете ми. Майката е на работа, стана му нещо и аз затова съм тук. Кажи ми, добре ли е?

Гледаше и не можеше да повярва. Минаваха и други от персонала, но всички го гледаха безучастно. Наблюдаваше ранения си другар, досега не беше отронвал дори и сълза. Така го беше учила майка му още от малък. Да бъде твърд, упорит, сам да се справя с трудностите в живота. Но сега, застанал пред тази стена на бездушието, как да се оправи?

Зашепна нещо за успокоение на ухото на Акиф, но той само клатеше глава.

Откъм вътрешността на коридора се зададе възрастен лекар с побелели коси. Спря се и изгледа чакащите.

- Нашето положение е много тежко - стана и занарежда Тодор. - Правехме ремонт на комбайна, отхвръкна ножче от сърпа и се заби във врата на приятеля ми. Идваме директно тук. Не можаха да ни помогнат в Общинския медицински център.

Без да говори, докторът вдигна ръка и посочи манипулационната. Другите се дръпнаха. След продължилата повече от час операция изкараха на носилка ранения механизатор.

- Малко, много малко е трябвало и щяхте да се простите с него. Сега положението е овладяно, но тази вечер ще остане тук под наблюдение.

- Тия са гратисчии, минаха без ред и без пари. Веднага се уредиха - обърна се мъж на средна възраст към тях.

Последните му думи удариха Тодор право в сърцето. Завладя го дълбока мъка и покруса. Излезе навън, качи се в джипа и тръгна.

- Пък ти, Сашо, - обърна се той към шофьора,- карай направо на оня блок до асфалта, при царевицата, която засях.

Гласът му, съкрушен и немощен, сякаш идваше и звучеше като далечно ехо.

Колата спря. Сашо го гледаше с недоумяващ поглед: „Какво ли става с този човек!”, измърмори на себе си.

Той слезе мъдър, проникновен, дълбоко замислен за извървения си път. Една невидима тъга се вдигаше от дълбините на душата му, душеше го и обхващаше с тръпките си цялото му тяло.

- Боже господи, аз ли криво разбирам живота или съм изостанал от времето, както ми подхвърлиха в болницата. Коя е тази вярна посока, че все не мога да я намеря? Толкова много обработвах земята, но кажи ми защо не можах доброто да посея в душите на хората?

Духна лек ветрец. Листата на избуялата царевица зашумяха и подеха думите му: “Доброто, доброто…къде ли е то?”.

Носеха се към безкрая на равнината, потъваха в пурпурния залез и се сливаха с черните линии на настъпващата вечер като ехо, зазвучаха като далечна тъжна музика.

Слънцето го гледаше с големите си очи, а последните отблясъци на отмиращия ден тъжно му махаха.

Той, смирен и свенлив, стоеше загледан в безкрая и тръпките на преживяното бавно, бавно слизаха и попиваха в недрата на земята.