Елена Диварова

Сборникът на Радка Атанасова-Топалова „Споделените пространства” (2023) е представителен за белетристичното творчество на авторката.

Тя отдавна публикува разкази и публицистични материали, получавала е награди за редица от тях и ето че след шест книги с поезия през 2023 година излиза „Споделените пространства”.

В първата част на книгата са поместени дванадесет разказа, отразяващи народния бит и психологията на българина. Част от тях са хумористични, на места съчетани с фантастика.

И винаги с дълбочина на подтекста в тях. Конкретни житейски ситуации водят до размисли за всеобщи нравствени ценности. Личи отговорността на авторката към творческия процес.

Очевидно тя споделя мисълта на Херман Хесе, че писането не би имало смисъл, „ако зад него не стоеше волята да се каже истината.”

Един от тези разкази - „Майка”, поставя вечната тема за безусловната майчина любов в неочакван ракурс. Творбата е значима с оригиналния си замисъл, с яснотата на изображението, с майсторския психологизъм, постигнат чрез действието. Веднага прави впечатление стегнатият стил на Радка Топалова, яснотата и точността на изображението.

Неслучайно този разказ е отличен с трета награда в категория „Проза” на Десетия национален литературен конкурс „Дървото на живота” (2022), посветен на поетесата Станка Пенчева.

Изобщо в разказите от този сборник е постигнато единство между минало, настояще и бъдеще. Без декларации и патетика е внушена идеята за общите ни корени, за кръвта, чиято памет не може да бъде изтрита. Така е и в „Любовно биле”, „Ножът”, „Бащино сърце”.

Никакви залитания в умозрителност, никакви отклонения от художествената специфика. Разказите имат своите вътрешни конфликти, умело изградени диалози, впечатляват динамиката при развитие на действието, стегнатият изказ, директните пътища на посланията.

Втората част на книгата отразява будното гражданско чувство на Радка Топалова. Това е публицистика със съвременно звучене, в която на особена почит е честността. И чувството за отговорност. Пред народа, пред историята, пред идващите поколения.

И тук, както в разказите, личи тревогата за личния, неприкосновения свят на човешката душа, която страда, бори се и живее без възможност за поправка. Тонът е много по-отривист и позицията е категорична - в съответствие с жанра.

Интересна е лекотата, с която се прави преход от една тема към друга, от един репортаж в друг. Разгръщат се страници от ежедневието ни, които го осмислят.

Перущица с нейните музеи и изложбата „Неизвестната България”, международният фестивал на поезията „Духовност без граници”, реките и планините на България и незабележимите донкихотовци в съвременната литература…

Сякаш всички посоки, в които поемат погледът и сърцето на писателката, са свързани в общо начало и заедно пулсират в диханието на родната земя.

Обществени културни събития, граждански сдружения, героични образи от новата история на България, духовни крепости - различни са аспектите в тази публицистична част, в тях някак между думите прониква слънце. Така четенето дава естетическо удоволствие и буди съвестта.

През корицата на книгата преминава силует на бреза. Веднъж на своя среща с читатели Радка Топалова разказа за характерния за кората на брезата бял цвят, който се дължи на съдържанието на веществото бетулин в нейния състав. Това е единственото бяло багрило, съществуващо в природата.

„Всеки народ си има свое специфично и единствено „багрило”, което му дава силата и жизнените сокове. На неговата земя - тази, която е майка на всички и един ден майчински ще ни приеме в утробата си”, казва писателката.

Бих искала само да добавя, че със своето изящество и устойчивост срещу студа брезата от корицата на „Споделените пространства” напомня за женската природа и деликатно събужда желание за творчество.