Станка Бонева

(„Четвъртият адмирал. Разкази и други четива” от Валентин Димитров, изд. „Моореа”, С. 2022 г.)

Благодарен читател съм на „Четвъртият адмирал”. Изданието е в три части: „Разкази”, „Профили” и „Пътеписи”, които съдържат 38 текста. За всекиго по нещо.

Признавам си, започнах книгата от последната част - пътеписите, водена от жаждата за пътешествия и приключения.

Пък и заглавията ме заинтригуваха: все места, на които не съм била, с изключение на Испания. Текстовете се оказаха доста познавателни, някои с подробни описания, които въздействат като репортаж „на живо”. Те не представят просто „разходки из красиви места”.

В тях са вплетени исторически, етнографски и дори лингвострановедски факти, авторови коментари - както сериозни, така и забавни; есеистични елементи. Два от текстовете в „Пътеписи” се отличават с малко по-различна стилистика от останалите. И откъм съдържателен план също.

В „Швейцарски чайки” присъстват любопитни описания и сравнения за езерните (морски) чайки при Люцерн, а в „Живите статуи” наблюдателното око на автора е уловило интригуващи микросюжети в поведението на уличните артисти. Може би затова „Статуите” ги прочетох два пъти един след друг. Великолепно четиво!

„Отново бях срещал „живи статуи”, но като че ли не бяха ме впечатлявали толкова, колкото Момичето. Докато само дни преди поредния католически Великден, в един твърде „католически” град, видях Момчето, застинало край друга катедрала на своето каменно блокче. Отново имаше продължение на класиката, но поразително бе, че „статуята” се раздвижи в кратък моноспектакъл. За него - накрая, по-важното бе, че точно тогава реших да напиша тази редове. Вече знаех, че темата си струва…”.

Потвърждавам - струва си - не само заради социокултурните наблюдения и разсъждения в този текст.

Колкото до разказите от I част в книгата, повечето са обединени около различни страни на моряшкото ежедневие, както споменава авторът в предговора си.

Доволна съм, че си припомних жаргонни думи като „марфа”, анахронизми като „димитровска стая”, “евин плаж” и други, позабравени след 90-те години на ХХ век, но вероятно все още битуващи (не само) в моряшко-рибарските среди по време на раздумка. И да, съвсем не е нужно да се обясняват някои морски термини, читателят ги разбира от контекста на майсторски изобразените случки.

Някои от историите ми въздействаха като пътуване с машина на времето. Пък и, сигурна съм, че всеки читател от моето поколение е познавал по един Бай Данчо Жълтата фланелка/Каплата (разказ „Мутрата”).

А всеки друг е имал поне един колега, подобен на Писито от „Енорезис ноктурна” или дори началник като Комдива от „Разработка” („Опияняваше го собствената му реч, смесица от команди - дотогава тези да направят това, а онези - онова; нравоучения - лозунги за родина, дълг и чест; заплахи - ако не стане това и това, чака ви еди-какво си…”).

Смятам, че разбрах защо авторът е поставил текста, посветен на кап. I ранг Чони Чонев - „адмирала на военноморската поезия”, в началото на изданието и е номинирал със заглавието на разказа цялата книга, а не го включил в раздел „Профили” например.

Този разказ е изведен като жест на особена почит към капитана и едновременно обобщаващ образ на цяло поколение достойни морски мъже.

Валентин Димитров, един утвърден сатирик, умее да забележи комичното или нелепото и в най-„отговорни”, напрегнати ситуации и непременно да го спомене. Което несъмнено подсилва четивноста на текстовете и прави по-живописни някои описания.

Сполучливо са използвани доста литературни похвати, например алюзия, персонификация и др. („Когато машините заработиха на раздрай, кърмата потрепери, фръцна се предизвикателно под носовете на тралчиците и се устреми назад към пирса на противолодъчната „желязна дивизия”, както тогава наричаха днешните й патрулни остатъци. Котвата цопна във водата, веригата й с грохот изтече през клюза, дървените топки на хвъргалата изтопуркаха по бреговия бетон” - из „Разработка”, друг добър пример е „Разказ на старото Динги”).

При изграждане образността на героите преобладават действените и речевите характеристики пред портретните, което ги прави по-пълнокръвни, по-„психологични”.

В разказите има зрима динамика - събитията следват бързо едно след друго. Но тези кратки прози не са от текстовете за бързо четене. Защото иначе адресатът би рискувал да изтърве „есенцията”.

В сатиричните текстове определено се сблъскваме с огледалото на личностни и обществени явления от своето време.

Прояви като твърде завишеното, неадекватно на реалността его (напр. графоманът: „живият класик Пантелей Пантелеев” от „Да изхвърлим боклука”), хиперболизиране на малките лични проблеми до едва ли не апокалиптични размери; също така проявите на войнстващата псевдонаука („Мухата и рационалните зърна”), на корупцията („Горе на черешата”, „Една свинска история”), на инатливото незнание и още, и още.

Хареса ми, че втората част на книгата е озаглавена „Профили”, а не „Портрети”. Защото психологическото портретуване предполага по-голяма задълбоченост при представяне на обектите, отколкото портретуването или от тривиалното опиране на биографичните факти.

Колко добре е направил Валентин Димитров, че е написал за тези - повечето непознати за мен досега - хора, си казвах, докато четях.

Представените почетни профили са като документи на днешното време; памет, която не бива да бъде изгубвана. Всеки от тях заслужава да бъде герой на филм или роман.

Затова ще изброя поименно тези ярки личности (и своеобразни чешити): Стайко Стайков, Стефан Методиев, Живко Магдичев, Христо Христов, Димитър Димитров - Джима, Продан Георгиев, Андрей Станев, Милен Маринов, адм. Бранимир Орманов, художникът маринист Христо Петров - Морския, легендарният яхтсмен Георги Георгиев.

Сериозно достойнство на Валентин-Димитровата проза е, че авторът не пише за неща, които не познава, т.е. не си „смуче от пръстите”. Той не само е четящ човек, но и личност с богат житейски опит. И това личи във всичките му творби.

Знам, знам, всеки читател вижда текстовете откъм своята камбанария. Но колкото и клиширано да е, ще завърша така уверено, както започнах: прочетете тази книга!