Ваня Добрева

Само преди броени дни ние отбелязахме Деня на българските будители. Тези, които събуждат народния дух и насочат градивната енергия към постигане на националните цели и задачи.

Известно е, че начало на тези процеси на национално самоосъзнаване е епохата на Българското възраждане, към която се връщаме всеки път, когато загубим ориентирите на днешния ден, но и когато търсим спомените за разделенията, но и миговете на единения на нацията ни.

Така че напълно в духа на празника е предложението на Регионалния исторически музей във Враца, на община Враца и на писателя и публициста Юлий Йорданов днес да отбележим 200-годишнината от рождението на възрожденеца Кръстьо Пишурка като представим новоиздадената през настоящата година книга „Сплетител на бунтовния дух”.

Изборът на заглавие на книгата не е случаен. Авторът Юлий Йорданов акцентува върху две взаимосвързани понятия, отнасящи се както до личността на Кръстьо Пишурка, така и до неговата книжовна дейност.

От една страна, думата „сплетител” насочва към Кирило-Методиевата традиция на „плетение словес”, която Българското възраждане преоткрива и развива в новите модерни условия: от съществено значение е синтезът, обединението, сплитането на разнообразни текстове да постига смисълът на творбата, да откроява нейната идейна същина.

През ХІХ век това намира израз в особен вид творчество - побългаряване и адаптиране на чужди текстове, с максимално доближаване до българската природа и мислене.

Целта е да се подпомогне рецепцията: сюжетен свят на творбата, персонажното поведение да бъдат лесно възприети от читателя, като по този начин се формира и художествения усет.

В тази връзка, книжовната дейност на Кръстьо Пишурка - както показва и книгата на Юлий Йорданов - се подчинява на тези задачи на възрожденската култура от ХІХ век, като отразява типичните за епохата просвещенски процеси за модернизиране на обществото чрез знанието.

Трябва да се посочи също, че през 40-те и 50-те години на ХІХ век в българското общество тепърва започват да се появяват творби, в които се дава израз на чувствата и емоциите - на трепетите на любовта и разочарованието, на усещането за пролет и младост, на необходимостта от преобразование на съществуващото.

Това е причината една голяма част от стиховете, създадени в този период, да са издържани в стилистиката на сантиментализма.

Същото се наблюдава и в създаващата се българска белетристика, в която наред с акцентите върху чувствените преживявания на персонажа, се акцентува върху поредица от приключения и преодоляване на страховити (в български условия - битови) обстоятелства.

Обобщавайки, това е историко-културния контекст, в който Кръстьо Пишурка осъществява своята дейност.

От друга страна, Българското възраждане, както е известно, е епохата на радикалните промени, на стремежа за кардинална промяна на статуквото.

Още в „История славянобългарска” - както посочват проф. Надежда Драгова и проф. Кирил Топалов - Паисий Хилендарски дефинира стратегическата цел на българското национално развитие: възстановяване на свободната българска държава.

И до в двете й взаимосвързани начала - самостоятелно светско управление и самостоятелно духовно развитие.

Историята на българската култура до Освобождението е показателна за реализирането на тази висша национална цел, като се концептуализират и динамизират двата основни подхода: еволюционният и революционният.

Еволюционният подход, към който принадлежи Кръстьо Пишурка, до голяма степен се основава върху българския прочит на просвещенските идеи от ХVІІІ век.

По подобие на Просвещението, и у нас се издига приоритетното значение на образованието и просветата като път за модернизиране на обществото.

Според представителите на този подход, най-важно е промяната в обществено съзнание, а в последствие, в бъдещето, постигане на самостоятелна държава.

Промяната в общественото съзнание се разглежда в пряка връзка с обществените усилия за разширяване на училищната мрежа, за обхват на все повече и повече ученици, за възпитание и просвещение на всички българи, независимо от тяхната възраст.

През 30-те и 50-те години на ХІХ век, ще припомня, организирането на образователна дейност на български език представлява форма на противопоставяне на наложения от гръцкото духовенство културен ред.

И българските възрожденски учители по същество извършват геройства, отстоявайки правото на образование на роден език. Затова те търпят редица несгоди, уволнявани и затваряни са в тъмните зандани на Империята. И оше нещо.

Възрожденските учители полагат неимоверни усилия да модернизират идеологическия светоглед на българина. Те пишат стихове и кратки разказчета, редовно сътрудничат на възрожденския периодичен печат.

Кръстьо Пишурка като просветен деец също прави опити в стихотворството. И тук ще отбележа, че през 40-те и 50-те години на ХІХ век заниманието със стихотворство е сравнително нова дейност в българска среда.

Първите масовизирани стихотворения са създадени от учители, това е т.нар. даскалска поезия. В нея се възпяват мащабите на образователната дейност, стремежът към знанието като знак за национална принадлежност.

Авторите демонстрират своето съзнание за висок обществен дълг и национална отговорност. И тези стихове намират място в учебниците, в песнопойките, в разнообразните възрожденски книжовни жанрове, представят се по време на годишните изпити.

В своя студия за развитието на възрожденската поезия проф. Рая Кунчева отбелязва значението на този вид даскалска поезия за модернизирането на обществото.

Независимо от по-слабата естетическа страна, даскалската поезия е важен етап от основополагането на българската литература: авторите - образовани в традициите на секуляризираната култура, чрез изобразителната сила на стиха подпомагат задвижването на национално-консолидиращите процеси.

В техните творби българското име не функционира само и единствено като етноним, а придобива нов смисъл - българинът вече е образованият човек, този, който притежава знанията и уменията да управлява своето българско общество.

Така даскалската поезия изиграва ролята и на социализиращ обществото фактор. Всъщност, на Кръстьо Пишурка принадлежи стиха:

Ак’ простак остана,
по-добре да умра,
а не пред учении,
срамно да се кумра”.

Формулата, която Пишурка извежда „знание или смърт” малко по-късно (в рамките на другия подход), както подчертава Р. Кунчева, ще изрази веруюто „свобода или смърт” .
Още една важна особеност на даскалската поезия.

Тя е свързана с традицията на преписването на „История славянобългарска” - всяко населено място чрез писмения текст да афишира знаците на българското, публично да ги представя като съставен елемент от общата национална конструкция.

Така, в отделните стихове се отделя място на културния и икономическия възход на местната българска община. Чрез даскалската поезия, така също, върху основата на реализирани образователни реформи, брой на училищата, обхванатите ученици, новооткрити читалища, започват да се съпоставят българските общини.

Възрожденският печат се насища със стихове за регионални културни модели - Калофер, Враца, Тулча, Лом, Сопот, които именно поради количеството образовани граждани придобиват статуса на национални емблеми.

Вторият подход, който започва да доминира от 60-те и особено през 70-те години, е свързан с подготовката на въоръжено въстание. Той отразява радикалните идеи за бързо революционно преустройство на обществото. Сред неговите представители са Раковски, Левски и Ботев.

През 1873 г. Ботев пише стихотворението „Защо не съм?”. В него той подлага на сатирико-иронична трактовка представители на българския еволюционен подход, сред които е и Кръстьо Пишурка:

Защо не съм и аз поет
поет като Пишурката
Ех, че ода бих направил
на баба си на хурката.

Културен факт е, че тези стихове на Ботев се възприемат от голяма част от съвременниците, но и от последвалите изследователи на възрожденската култура, като оценка за цялата книжовна и обществена дейност на Пишурка.

Действително, стиховете на Пишурка са издържани в духа на даскалската поезия, като художествената функция е подчинена на публицистичната.

Важното е да се представи приоритетно ползата от знанието, да се стимулират младите образовани българи да работят за бъдещия просперитет на Отечеството. Бавно, постепенно и последователно.

От тази гледна точка, за гениалния ни поет Христо Ботев тезата за реализиране на националните цели - освобождението на България - чрез образование и постепенно обществено съзряване е безкрайно чужда и неприемлива.

За него върховният момент на народната българска революция е настъпил, а това изисква директен сблъсък, себеотрицание и саможертва.

Това Ботево гледище обяснява и неговото сатирико-иронично отношение към представителите на еволюционния подход, по-конкретно и към Кръстьо Пишурка.

Четейки книгата на Юлий Йорданов ще отбележа, че авторът също е проявил пристрастие към „сплитането” на отделни исторически факти и културни събития. С допълнението, че този архитектоничен принцип и тук също се подчинява на определен замисъл.

На първо място, представяне на жизнената биография и творчество на Кръстьо Пишурка.

Целта е да се насочи вниманието на читателя към образа на възрожденския книжовник, към смисъла на неговото дело, към традицията, която оставя. На второ място, да се откроят знаците на родовата памет, които сигнализират за приемственост и модерност.

Йорданов се е докоснал и до едно интересно явление, което Пишурка актуализира и развива в новите възрожденски условия - ролята на книжовника е не само да служи на словото, но и да развива активна обществена дейност.

Може да се каже, че и Пишурка по подобие на останалите възрожденци доразвива духовните традиции на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански да буди българския дух, да работи за издигане на народната свяст.

Накратко за биографията на възрожденския книжовник. Пишурка е роден през 1823 г. във Враца - центъра на митрополията, която само няколко десетилетия по-рано се управлява от Св. Софроний Врачански.

Още с първите страници от „Сплетител на бунтовния дух”, Йорданов подчертава приоритетното значение на Враца и Врачанската митрополия за развитието на модерната българска възрожденска култура. Специално място е отделено и на град Лом, с акцент върху културните наследства.

Така, Йорданов, съобразно своите разбирания и творчески натюрел, изтъква възловото значение на Северозапада в процесите на въобразяването на нацията.

На този фон, Йорданов се спира върху родовата история на Пишурка, посочва се традицията всяко следващо поколение в рода да определя свой представител, изцяло посветен на писмовна дейност.

Оттук и прозвището Пишурка, знак за принадлежност към общността на пазителите на българското слово, превод на възприетото през предишните векове гръцко прозвище Граматик.

Юлий Йорданов систематизира и други факти от жизнения път на книжовника. След завършването на Великата народна школа в Куручешме, Цариград - най-реномираното за времето си учебно заведение, Кръстьо овладява добре различни езици, запознава се с върховете на съвременната европейска култура.

Ще припомня, че възпитаници на тази школа са и други големи имена на българската възрожденска култура като Георги С. Раковски, Сава Доброплодни, Никола и Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич, Сава Филаретов, Иван Богоров и др.

От биографията на Пишурка Юлий Йорданов е взел и романтичния разказ за влюбения млад учител Кръстьо във врачанската красавица, учителката Цвета Кръстенякова.

Младият учител Кръстьо се опитва да спечели сърцето на избраницата си, но, уви, тя вече е предпочела богатия и властен гръцки владика Агапий. Резултатът е, че Пишурка трябва да напусне Враца и работата си като врачански учител.

По щастливо стечение на обстоятелствата, перипетиите на Пишурка стават известни в Лом и местната общност го кани да се заеме с организирането на културния живот и образование на ломчани.

Така, Лом се превръща в пристан за възрожденския книжовник.

Един от приносите на Кръстьо Пишурка както за Лом, но така и за развитието на българското образование, е борбата му за равенство между момчета и момичета в образованието.

За ХІХ век идеята за равенство между момчета и момичета по отношение на образованието е новаторска. И то не само за българското, но и за развитото европейско общество.

И Пишурка воюва за нейното осъществяване, като успява да убеди ломчани, че си заслужава да полагат грижи и за образованието на дъщерите си.

В Лом Кръстьо Пишурка става родоначалник и на други културни инициативи. Той основополага и развива ломското читалище „Постоянство”, културен символ на възрожденската ни култура.

С „Постоянство” са свързани и началата българския театър: през месец ноември 1856 г. на сцената на читалището Пишурка организира представянето на преработената от него мелодрама „Многострадална Геновева”.

Това е второто театрално представление в България след комедията на Сава Доброплодни „Михал”, играна в Шумен на 15 август същата година.

Така се оказва, че мелодрамата „Многострадална Геновева” и комедията „Михал” са най-играните на българска сцена пиеси, почти до средата на ХХ век.

А това е категорично доказателство за верния усет на Кръстьо Пишурка по отношение на избора му за драматично произведение, но и за съзнанието му за степените на подготовеност на българския зрител да възприема определени сюжети и персонажи, да възпитава вкус към драмата и театъра.

Освен с подготвеността на публиката, изборът на Пишурка да представи мелодрама на българска сцена като първа стъпка от развитието на собствена театрална култура, отразява актуални тенденции в историята на европейския театър и драма през ХІХ век.

В този период мелодрамата се утвърждава като модерния драматичен жанр.

Етимологично, жанрът мелодрама съчетава две различни като трактовки понятия: мелос (старогръцкия жанр за песен), фокусиращ върху чувственото изображение на монолитно изграден персонаж, и драма, съобразно утвърденото през ХІХ век разбиране за жанра като територия на семейните отношения, емблематизиращи обществени състояния и проблеми.

Така, Кръстьо Пишурка въвежда в български условия актуалния за европейската драматургия модерен жанр на мелодрамата.

Преработената от Кръстьо Пишурка пиеса се оказва подходяща за възприемането на театъра като изкуство и за развитието на българската театрална култура.

Очаквано, представянето на „Многострадална Геновева” преминава с голям успех.

Само месец след това, на 12 декември, Кръстьо Пишурка организира ново представление. В читалище „Постоянство” се играе пиесата „Велизарий”, отново с голям успех.

Като театрал Кръстьо Пишурка се проявява като синтетична фигура - обединява в едно отделните функции на драматург, режисьор, актьор. А това - в развитието на българския възрожденски театър - се оказва отлика за началото на българския театър.

Няколко думи и за автора на книгата „Сплетител на бунтовния дух”. Юлий Йорданов е роден в Лом, където завършва средното си образование.

Възпитаник е и на СУ „Св. Климент Охридски” - дипломира се във Философския факултет, а след това и по журналистика.

Не остава в София, а се завръща се в родния Лом. Тук работи и сътрудничи на различни регионални и национални издания.

В предговора към книгата посочих, че при запознаването ми с Юлий Йорданов бях силно впечатлена от искрената обич и привързаност към родния северозападен край.

Прочитайки негови статии и книги, които систематизират знанието за известни национални фигури, с корени от Северозапада, в мен се затвърди представата за Юлий Йорданов като за общественик и писател, който търси и възстановява значенията на родовата си памет. И напълно справедливо, той е награждаван за своята съзидателна културна дейност на краевед и искрен родолюбец.

С книгата си „Сплетител на бунтовния дух” Юлий Йорданов отново разкрива културния принос на Северозада. Този път чрез биографията и дейността на възрожденеца Кръстьо Пишурка. И това се превръща в повод да посочи приоритетната роля на Враца, Лом, Монтана в градежа на националната ни култура.

Струва ми се твърде подходящо е да отнесем и към Юлий Йорданов използваното в заглавието на книгата понятие „сплетител”. Защото в съвременните условия Юлий Йорданов издирва, систематизира, подрежда и обобщава тези факти и събития за български будители, писатели, художници, музиканти, които най-ярко емблематизират значението на регионалния фактор в градивото на националната ни идентичност.

И вместо финал. Преди дни г-н Кръстю Кръстев, министър на културата, връчи на Юлий Йорданов приза „Златен век - печат на цар Симеон - златен” по повод неговата обществена и книжовна дейност и във връзка с негова кръгла годишнина.

Надявам се, че ще се множат „сплетителите” на българския дух като Юлий Йорданов, за да можем да преоткриваме началата на българската духовност и култура.

Желая здраве и още много успехи.

—————–

Словото е четено на представянето на книгата - 13 ноември 2023 г. - Регионален исторически музей във Враца.