Владимир Башев

Из „Желязно време” (1962)

НОЩТА НА СТРОИТЕЛИТЕ

Като художници, които
още не чувствуват цената
на линиите и на боите,
положени върху платната,
момчетата с очи присвити
се връщат в лагера смълчани
и дълго трият под чешмите
потъналите в охра длани.

Вън, в рамка от небе и глина
в размер на цяла равнина,
остават щрихи от картина
на нов завод за светлина.

О, светлина!
Благословени
да бъдат младите ръце,
които търсят вдъхновени
черти на твоето лице.

Аз нощем ги видях.
Сънят им
бе неподвижен като смърт,
но пулсът беше здрав и с тътен
издаваше човешка плът,
копнееща със всяка клетка
дори във тия часове
да стиска във ръцете четка
и да полага цветове.

ВЪЖЕНА ЛИНИЯ

По омърлушените жици
над потъмнелите била
вагончетата бяха птици,
но бяха птици без крила.
И скупчени на гневен възел
разбраха мрачните мъже,
че нейде вятърът бе скъсал
и безконечното въже.
Какво му мислим - някой каза,
пое въжето, тръгна пръв
и впи се тънкото желязо
във много рамене до кръв.
Среднощ възкачиха скалите,
потънаха във падина,
ту приближаваха звездите,
ту каменистите дъна.
Доплакваше им се, но само
въжето със една ръка
полагаха на друго рамо
и продължаваха така.
И им се струваше, че вечно
ще търсят скъсания край,
че извънредно безконечно
оказа се въжето май.
Но първият не се огъна
и все вървя, и все вървя,
додето призори се спъна
о нещо в гъстата трева…

Когато слънцето целуна
росата в техните коси,
въжето звънна като струна
и планината огласи.
Събудиха се всички жици
и глътнали дълбоко дъх
вагончетата като птици
политнаха от връх на връх.
А хората със смях разбраха,
че тази нощ ги награди.
На всяка дреха те видяха
две тънки въжени следи -
две извоювани нашивки
за силните им рамена -
и тръгнаха назад с усмивки,
които нямаха цена.