Гюлшен Алиева

ОЙ ТИ, ДУНАВ, БЕЛИ ДУНАВ

Ой ти, Дунав, бели Дунав,
ти виде ли стара майка
да изпраща трима сина -
на гурбет да ги провожда,
а в престилката си синя
да прибира бели сълзи,
бели сълзи оронени,
с тенко слънце обагрени.
Ой ти, Дунав, бели Дунав,
ти виде ли стара майка,
докато пшеници сбира,
докато хармана жъне,
да държи във пазва бяла
хабери от трима сина,
хабери-лястовици бели.
Ой ти, Дунав, бели Дунав,
ти виде ли стара майка,
как във нощите безсънна
шари месец червенеещ
и във дъбовите нощви
меси ръжена погача
с грижата за трима сина.
Ой ти, Дунав, бели Дунав,
ти виде ли стара майка
как във есените златни
кошници с памиди носи,
ризите им в скрина пази
с дъх на зрели сенокоси.
Ой ти, Дунав, бели Дунав,
ти виде ли стара майка
да измита прашни двори
и да кичи тежки порти
със синчец и теменуга
и на прага да посрещне
трима сина - три сокола!

ЯНИНАТА ПЕСЕН

Яна в полето стъпваше,
бели пшеници жънеше,
с бяла кошуля везана,
с хилядо ситни златици
и ясен ми месец в косици -
тенка, мънистенонежна.
Яна в полето стъпваше -
герджикова, още жеравна,
очите й - черни къпини,
усмивката - росна ябълка,
в сърцето й слънце гореше,
на къшеи хляба се ронеше,
тежка си жътва жънеше,
ръкойки в земята сбираше.
Яна в полето стъпваше -
ива пембяна от залеза,
водица от стомна пиеше,
жътварска песен пееше,
ронливи жита кършеше
със стръкове росна иглика -
иглика, още вратига
вратига, юнско еньовче
еньовче, астри алени.
Майчица й захожда
с топла погача във длани -
безсънна е в нощвите месила
вървяла през житни хармани,
а тейко й саза подхваща.
Янина песен пригласят
под дилбер явор, малина
белоного лютиче, сапунче -
песента олюлява земята
и по връщниците на кръстците
до звездите ръми в тишината.

ЗАЩО СЕ ЗАВРЪЩАМ

Защо се завръщам във родната къща -
щурчета ли кътам във бялата пазва
или детството с песен букака загръща,
или циганско лято в душата ми втасва.
Защо се завръщам в звънливи талиги,
чеиза ли нося с кенарени иви
или шия шевици с античните рими
и нося в бохчата си светли поличби.
Защо се завръщам, в прашец се пъстрея,
калдъръмът жадувам с кипящо кафе,
що ли в есенински драми се рея,
когато в сърцето ми бие дайре.
Защо се завръщам безсънна и волна,
на мама гласът ли пълзи в одаята
или тате със сърпа коси пак троскота,
или жеравно лято разсипват стъклата.
Защо се завръщам, любов ли ме чака
или беля платно със вода от герана,
на жасмин ли ухая, и дали съм Биляна,
и роса ли роси във душа помъдряла.
Защо се завръщам памидено росна,
гроздобер ли ме чака, кърви ли все мака,
месечина ли крия в душа високосна
или бия дайрето в окъснялата тлака.
Защо се завръщам, гугутка ли гука,
облак ли кътам отъняла и боса
или в стряхата тиха капе капчука
и в бохчата си крия трева сенокоса.
Защо се завръщам, кому съм потребна,
обич ли търся в дъжда да ме ръсне,
кого да целуна, кого да отмина
или белият гълъб трошици да пръсне.

ЗАЩО НЕ МОГА

Защо не мога да си тръгна от ръцете ти -
ластари черешови по разсъмване,
преди по угари да бликнат тънки макове,
полето да наметне лимонената риза
и снопи житени в хармана да се сипнат.
Защо не мога да сбера смолистите си плитки -
два сплита топла ръж в октавата на август,
в чембера да ги скрия,
защо не мога да избягам от очите ти -
две сини перуники…
Защо не мога да забравя песента ти
да ромоли във сушата ми дълга,
да се усуче в кадифето на очите ми
и като троха да се орони…
Защо не мога да затръшна вратите ти,
неразлистена и бяла да оставя ябълкови следи,
да избягам памидена от предсказания и от поличби …
Защо не мога да си тръгна от ръцете ти
с едно пречупено крило
и да нагазя боса
в маранята на душата ти -
и каквото е било, било,
и да се откажа от проливните ти дъждове…
Защо не мога да си тръгна, защо не мога
във моите сънища, за бога?…

ПРЕКЪРШЕНО КРИЛО

Лети ми се,
а нямам две крила -
крилото ми се скърши в дива буря,
но в нощите все паля кандила
и бързам във оджака съчки да притуря,
под ирисите сини на деня
отчупвам къшей хляб за гладни
и в бели менци сънена вода
отнасям в изгреви за жадни
и прахоляк измитам в есента,
и кошници с димят пренасям,
и паля въглени във песента,
със лудия осъмвам на мерата
и гладни птици в шепите мълвя,
лети ми се,
а нямам две крила,
звезди насипвам в плитките на мама,
събирам ябълки по росната трева,
във шепите ми - наръч мараня,
кахъри роня - житени зърна,
прибирам се във себе си сама,
прибирам се, преди да заваля,
но ми се лети
по земното кълбо -
о, Господи, лети ли се
с прекършено крило?

ПАСХАЛНА ЛИТУРГИЯ

Пасхална литургия във душата ми.
Преполовено ли е лятото в чембера ми
или ония две гугутки още
сгушени под стряхата си шушнат.
Дали пораснах - да съм сенокосна,
да сграбча наръчите обич с тънки шепи
или очите ми играят сини -
очите ми в мънистено начало.
Дали узрях да бъда високосна
и да нощувам топла във ръцете ти,
да нося къшейчета нежност в бяла пазва
да крия във вързоп оранжев залез.
Дали пораснах да съм зрънце житено,
чешма крайпътна, непотекла още
или съм амфора, в мълчания несподелена.
Дали пораснах да съм сенокосна?