Любомир Духлински

И тази нощ, както и в безброй други, се събудих точно в един и половина. Плувнал в пот и с ужасно главоболие. Това беше вече много години подред. Какво ли не опитвах, за да се променят нещата, но нищо не се получаваше.

Палех първата си цигара и тогава миналото се връщаше в главата ми. И така до сутринта, когато едва-едва изплувах от полусъня, сякаш излизах от кома и доста време се чудех къде се намирам. Когато се пооборавях, ставах да изпия чаша вода, лягах пак и тогава пред очите ми се изправяше тя - Марина. Слънчицето. Хитро усмихната, с дяволитото пламъче в сините очи и тихия й мелодичен глас, който неизменно ми казваше все едно и също - „Забрави, така е трябвало да стане. Нали все казваш, че дяволът никога не спи…”

Въртях се в леглото, имаше дори период, в който на глас я умолявах:

- Не се връщай, моля те. Не се връщай, не мога повече…

Оказа се, че мога. Всеки може, само си въобразява, че не може. Важното беше да си въобразяваш, че не се връщаш към миналото. Да, на думи е лесно. Макар да се опитвах да си набивам в главата мъдри мисли, то, проклетото, не си отиваше. За какво ли ми беше това минало - нито можеш да го върнеш, нито да го промениш… Какво ли хубаво беше ми се случило в него, та трябваше всяка нощ и утрин да дълбае главата ми? Ала то се връщаше. И Марина всяка сутрин се изправяше пред мен с неизменните си думи.

Милата Марина. Тя беше добър и топъл човек - наивна и възторжена. Всичко й харесваше, струваше й се, че всички са добри и почтени. Възторгваше се от цветя и птици, от хубава картина и приятна песен. Сякаш беше от друго време, отдавна отминало. Затова й виках „Романтичната млада дама от Средновековието”. Тя не се сърдеше, само се усмихваше и дълбоките й сини очи сияеха. Споделяше с мен неща, които дори майка й сигурно не знаеше, питаше ме как да постъпи в един или друг случай, разказваше ми как проектира обор за крави - дипломната й работа. Все я бъзиках тогава, че ако проектира църква, енориашите сигурно ще мучат, когато влизат в нея… И все…

Точно тогава иззвъняваше моят мъчител - стар и очукан будилник, който ми беше вярно другарче още от студентските години. Пресипналото му дрънчене се чуваше сигурно през две улици и аз все си обещавах да го захвърля и да купя една съвременна джаджа. Само че сърце не ми даваше да го изхвърля. Колчем понечех да го направя, винаги си спомнях първата сутрин, когато Марина остана в таванската ми квартира. Тогава старият досадник едва не й докара инфаркт.

***

Колкото и да го отлагах, все пак трябваше и да ставам. Трябваше да се включа в деня. Ставах, оглеждах с отвращение разхвърляната квартира, подритвах настрани някоя празна цигарена кутия, навличах дрехите, с които ходех вече цяла година и бавно се повличах към нишата, пригодена за малка кухничка. Болезнено усещах липсата на Марина. Бяха изминали почти десет години от смъртта й, а аз още не вярвах, че когато се събудя сутрин няма да усетя крака й, преметнат през тялото ми. Така спеше. И ако я сбутах да ме освободи малко, тя недоволно измърморваше нещо в съня си и още по-силно се вкопчваше в мен.

****

Когато Шефа ни събира по никое време, обикновено си вземаме нови тефтери и гледаме да сме по-близо до вратата. За мен няколко думи: казвам се Борис Венков, журналист в областен вестник, 32 годишен, неженен. Колегите ми викат Бобче, макар че съм близо сто стокилограмово бобче. А Марина ми вика Бъбър, с английско американски акцент. Тя си пада по акцентите, защото преди архитектурата е завършила английската гимназия и понякога толкова се увлича, че когато говори като че ли с мъка намира българските думи.

Сутринта бях ходил на зъболекар. Той ме намаза с някакъв зелен цяр, който лека-полека изби по устните ми и имах вид като че ли съм пасал трева. Когато влязох в библиотеката, Шефа разпъна уста в ехидна усмивка:

- Венков, чаровната Марина да не те е заставила най-после да минеш на зелена диета?

- Още не е.

- А трябва. Вие стремително летите по надолнището, Венков. Не го ли чувствате?

- Е, и надолнището си има предимства, шефе. По-лесно се върви и няма да се поти човек при изкачването. Пък и вижда пред себе си, а когато се изкачва, ще го заболи врата да се взира нагоре,

Колегите пристигаха един по един. Тези, които бяха успели да се вредят до вратата извадиха телефоните, защото той говореше поне по половин час. А аз бях на първия ред. Въздъхнах отново примирено и започнах да си мисля за материала, който ме очакваше за новия брой. Така се бях занесъл да го композирам и да му търся заглавие, че се усетих чак когато колегите взеха да се подхилват. Огледах се сепнато и видях, че всички, включително и Шефа, гледат мен.

- Венков, Венков, наистина летите по надолнището. А вие не се подсмивайте, колеги, защото грешките на Борис са и ваши. На какво прилича последният брой? Вяло, сухо, дребнотемие - кокошкарска работа. Няма нищо, което да разтърси читателя. Нищо, нищо. - Шефа махна с ръка, като че ли разгонваше досадни мухи и продължи: - Отивайте да си гледате работата. И помислете за индивидуални теми. Ще ги обсъдим на следващото събиране. Размърдайте си мозъците!

И пак махна с ръка. С което искаше да каже - всуе е всичко, дето ви го приказвам, ама знае ли човек…

***

И аз потеглих по белия свят да си търся индивидуална тема. Първо се обадих на Марина.

- Слънчице, - викам, - тръгвам из дебрите на човешката душа да си търся индивидуалност. Шефа ни натири. Главата ми пуши.

- И се надяваш от пустошта на мисълта ти да покълне поредната дивотия?

- Слънчице, не се заяждай. Прибирам се вкъщи. Ще мисля.

- Недей, дарлинг. Не мисли много, моля те, не ти се отразява добре.

Изпрати ми целувка по телефона, а аз се помъкнах към къщи. Към къщи звучи много тежко за таванската ми стая, но когато човек свикне с нещо, то му се струва по-добро от палат. Отворих капандурата, изтегнах се на леглото и с ръце под главата дълбоко се замислих. От замислянето ме събуди грохот на тенджери в съседната стая. Съседката - едно страшно готино маце - живееше в другия тавански апартамент с тригодишната си дъщеря. В началото не знаех, че е разведена, после видях името й в рубриката на вестника: „Интелигентна, с добра външност, непушачка, 26 годишна търси запознанство с цел брак с въздържател до 35 г. Може и разведен, без ангажименти.” С изключение на добрата външност всичко останало беше лъжа. Знаех го, защото през вечер-две ми оставяше малката - да си бъбрим и да си играем, докато тя сериозно се запознаваше с поредния кандидат.

Марина уж знаеше цялата история, но когато веднъж детето в нейно присъствие ме нарече татко - ела да видиш какво става. Бр-р-р, не ми се ще да си спомням. Едва убедих слънчицето, че кандидатите за татковци ги приемат оттатък, а аз съм бавачката.

Изведнъж ми светна. Ето я темата. Младата разведена жена с малко дете на тавана. Как живее, какво яде, как се мъчи да вкара някого в кошарата, за да има татко за нея и детето й. Ами да! Какъв съм тъпак - темата е била под носа ми. Благословен да е навикът на „интелигентната, с добра външност, 26 годишна” да събаря тенджерите си.

Марина изслуша идеята ми без възторг.

- Толкова ли няма къде да се завреш, ами все като прасе - в помията?

- Защо помия, слънчице? И те са хора като нас… Просто не им е провървяло в живота.

- А, не и на твоята комшийка. На нея й върви - даже бавачка си е намерила за детето.

***

Трябва да си призная, че не очаквах кой знае какво от историята, към която се насочвах. Разводът стана толкова често явление, с толкова банални и често повтарящи се епизоди и нюанси, че едва ли с такава публикация човек би могъл за заинтригува читателя.

Обикновено епилогът на „голямата любов”, който се разиграва в съдебната зала, са имуществените дела. И тогава започва циганията и борбата за лъжици и вилици. Страните с всички средства доказват колко са онеправдани, колко другият е задължен към тях, защото не стига, че е разбил живота им, ами и не помисля как ще се издържат по-нататък. Вадят се какви ли не документи, верни, полуверни и направо фалшиви. Борбата е безкомпромисна. Налице излизат всички дълго стаявани обидни думи и клевети. Направо да се чуди човек за какво се развеждат двама души, след като след юридическото приключване на брака им е началото на голямата злоба, на взаимният тормоз и борба. За какво им е тогава да се развеждат? За да се преследват цял живот за пет лева повече на месец?

И ако тръгнех да интервюирам някоя такава „интелигентна, с добра външност”, накрая тя, с драматично примирение щеше, уж изгаряйки от срам, да ми покаже някое покъсано панталонче на „жертвата на онова чудовище”. Щеше да издига саможертвата си до висините на древногръцка драма: „оставете ме мен - поне за него (нея) да беше помислил”. И щеше като орлица да притиска до развълнуваната си гръд него, или нея и горко да заридае над главицата на нещастното детенце, докато го разреват и него и после да ти го сочи със затрогващо смирение в очите и да повтаря „ето, това доживяхме с него (с нея)”.

***

- Как сме с ярките индивидуалности? - попита слънчицето като лениво разбъркваше кафето си. - Ще разтърсиш ли читателя?

Мъчех са да разкъсам пакетчето със захар и мълчах. По някое време ми писна да ми се опира, дръпнах по-силно, то се скъса и ръката ми отлетя настрани като пътьом събори чашата. Разлях кафето, естествено, на панталоните си.

- О, Бъбър, - въздъхна слънчицето, - къде си тръгнал да търсиш драми? Опиши себе си. Мисля, че ти си в състояние да разтърсиш и Хеопсовата пирамида.

Избърсах панталона със салфетка криво-ляво, захвърлих пакетчето и рекох на слънчицето:

- Слушай, говоря ти съвсем сериозно. Трябва ми съвет.

- Жената, според твоето определение, е съществото, което най-пълно покрива представата за антипод на логиката. Та не знам дали ще мога… И защо въобще не зарежеш всичко и да отидем в събота и неделя някъде? Както сме я подкарали с теб, нищо чудно в скоро време и мен да ме интервюира някой търсач на индивидуалности. Е, няма да му предложа чак такива пикантни подробности, но все нещо ще му предложа.

- Голяма си проклетия - викам. - Аз ти приказвам съвсем сериозно, съветвам се с теб като с човек, а ти…

- А защо „като с човек” - нима не съм?

- Престани вече - обземаше ме вече гневът.

- Престани ти! - светнаха опасно сини светкавици в очите й. - Да не мислиш, че вечно ще чакам като Пенелопа да се завръщаш отнякъде? Аз съм на 28 години, господин репортер! Ясно? И нямам намерение да си стоя вкъщи всяка вечер и да решавам кръстословици, докато ти си скиториш по мачове или търсиш готини индивидуални фльорци.

Марина изглеждаше уморена, вяла и зла. В очите й го нямаше веселият син дявол, който винаги ме е смущавал, защото знаех, че щом се разскача, тя ми готви поредната си шега.

Изведнъж ме обзе паника - нима с глупостите си щях да загубя Марина? Какво я интересуваха нея моите открития? Пък дори да я интересуваха, за нея беше по-важно тя да представлява интерес за мен, да говоря за любовта си към нея, а не да я използвам като слушател. И че тя много пъти се беше шегувала, просто за да не мълчим и да излязат наяве разочарованието й, а може би и досадата от общуването с мен,

Както и да е. Седях до масичката, размазвах с показалец утайката от кафето, което бях разлял и мълчах. Изведнъж всичко ми се видя точно такава щуротия, каквато си и беше. Прав е Шефа - търсенето на теле под вола е работа за философи. На журналиста му трябва действие, и то действие, което да води до резултати.

- Не си от атинската школа, - викаше главния, - та да лежиш по цял ден  под върбите край реката и да мислиш на хилядата половината. Тичане трябва, тичане след проблемите! Огън трябва. Трусове. И тичане…

И скептично оглеждаше фигурата ми.

- Или поне бързо ходене - довършваше примирено той.

Марина се взря умолително в очите ми:

- Хайде да спрем, Бъбър, усещам бурята. Хайде да спрем.

***

Нищо не помня от тази нощ. Просто дървото изведнъж се изправи пред мен, не помня дали съм се опитал да извия волана, голямо или малко е било то… Само ярка, раздираща светлина. Трясъкът, цялата кола подскочи и се заби в дървото. Лицето ми потъна във въздушната възглавница. Чух приглушения вик на Марина. И после мрак…

Събуждането ми беше някак странно. Огледах се - явно бях в болница. Студената бяла светлина дразнеше очите ми. Бях привързан към леглото, целият бях опасан с жици и маркучи. Понечих да помръдна ръка, но тялото ми се разтресе от нетърпима болка, гърдите ми сякаш се взривиха - в тях не влизаше въздух. И отново се върна мракът.

Колко време бях в мрака, не знам. Когато отново отворих очи, видях край леглото ми две сестри. Те не разбраха, че съм се събудил и продължиха да си говорят на висок глас - както се говори край леглото на умиращ. Така де - той и без това я чуе нещо, я не. Пък и да чуе, вече му е все тая какво говорят за него, нали вече е пътник.

- Чудно как е оживял - казваше едната, докато подреждаше нещо в шкафа до отсрещната стена. - Пиян ли е бил? Ега ти и зверския удар - да се претърколи толкова пъти! Ма и знаеш ли кое е странно, така поне разправяше полицайчето, дето го докара с линейката - че е оживял. Добре, че са минали скоро други хора. Иначе там е щял да си пукне от загуба на кръв или от студа.

Тя подсмръкна, изтри насълзените си очи и едва продума:

- Ама момичето не е имало късмет. Загинала е, вика полицайчето, на място…

И мракът отново се сгромоляса върху мен.

***

Понякога се събуждах от наркозата на силните лекарства, стреснат от белотата на осветлението и дълго гледах в тавана. Не мислех нищо, не чувствах нищо. Дори когато идваха лекарите и сестрите, все се правех на изпаднал в кома и не исках да отваря очи или да отроня дума.

А и те не си даваха много зор. Сестрите извършваха набързо някакви манипулации, приказваха си, сякаш мен ме няма там и въобще не им пукаше, че може би ги чувам. Едната цъкаше с език:

- Че никой не идва при него. Що така?

- Ами де да знам - равнодушно отсече другата, - пък и все тая ми е…

Кой ли и да дойде при мен? Никой не знаеше какво е станало с мен. И по-добре. Нямаше да понеса мутрата на никой край леглото. Хлипането на майка ми или тежките въздишки на татко. Пък и знам ли - може и да са идвали и да не са ги пуснали при мен. С този ковид… Дори и да ги пуснеха, с какво щяха да ми помогнат?

Слънчицето вече я нямаше…

В един такъв проблясък си спомних за нещо, което ми се случи преди няколко години. Тогава дяволът за сетен път ми показа, че не дреме. Тогава работех на поточна линия в завод - временно, докато ми се уредят нещата във вестника. Един ден - добре, че работата беше спряла заради някаква авария в поточната линия - изтръпна лявата ми буза, загубих говора си и устата ми леко се изкриви. Уплаших се. Не че ще умра - достраша ме, че лекия инсулт, който преживявах, може да стане тежък и да се превърна в олигофрен с изкривена уста, от която се точат лиги и ломоти нещо неразбрано. От това ме достраша. Смъртта е проста работа - пуф на пода и сбогом, Гиргино.

***

Усетих, че някой е до мен. Отворих очи. Сестрата се беше надвесила над мен и ме гледаше внимателно.

- Събуди ли се, миличък? Време е вече да се събуждаш.

По лицето ми потекоха горещи сълзи.

- Е, сега пък ще плачем… Не си за поп още, де! Нещата ще се оправят постепенно. Засега всичко върви добре.

Отлепих сухите си устни и едва продумах:

- Няма, сестричке. И аз вече съм мъртъв. Само че умирам по-бавно. Слънчицето…

Взех ръката й, целунах я лекичко и отново затворих очи.

Сестрите се спогледаха.

- Нещо бълнува. От лекарствата ще да е.

- Знам ли - промълви другата. - Често го бълнува това слънчице. Знам ли какво му се върти в главата? Дано не e изперкал, горкият.

***

С Марина се запознах случайно. Бях войник и един от шефовете ме беше взел за писар. Общо взето нищо не правех, мотаех се из една миниатюрна канцеларийка, в която едва се обръщах. Когато Царя, както викаха на шефа, имаше да пише нещо, той винаги го прехвърляше на мен, защото изпитваше органично отвращение към писането. Та, докато се мотаех из стаичката си, ми попадна един брой на списание „Армейска младеж”. В него войници и млади цивилни хора, предимно момичета, разбира се, публикуваха адресите си - тогава беше нещо като мода да се установяват такива познанства и евентуално да се създават приятелства между младите хора. Нещо като днешните онлайн запознанства, само че ставаше с писма. И от нямане какво да правя избрах един адрес и писах на момичето. И тя взе, че ми отговори. Захвана се едно епистоларно творчество - за чудо и приказ. Марина следваше архитектура, беше в последния курс. Разменяхме си снимки, въобще работата вървеше към силно загряване на отношенията.

Същата година решихме с Марина да изкараме новата година заедно. И понеже тогава, както и сега, трудно се намираха места по курортите, тя осигури куверти в хотел ресторант на другия край на България.

Вечер като вечер - хапвахме, пийвахме кротко и си приказвахме за какво ли не. Танцувахме, чин-чин за новата година и към сутринта по стаите. Пльоснах се с дрехите на леглото в моята стая и заспах. По някое време се пробудих и Марина беше до мен. Беше по нощница. Додето й обясня, че съвсем нямам еди-какви си намерения, нощницата изчезна и т.н. и т.н.

Винаги съм се питал - какво харесват момичетата или жените в мен? А това си беше факт - многократно ми се е случвало. Нито бях красавец, нито в снагата бях Аполон Белведерски, не бях и от най-приказливите и забавните. А ето, че те ме харесваха и то толкова, че бяха готови да се разделят с нощниците си. Неведоми са пътищата божии… Лошото беше, че не им вярвах твърде. Особено когато още при първата възможност оставаха без нощници. Както и да е. Въобще - възелът като че ли започваше да се затяга около врата ми.

Хубаво и приятно беше с Марина, но както казва светото писание - дяволът никога не спи. Тогава направих поредната глупост в живота си. Запознах се с бившата ми вече жена. Беше висока, стройна, със синьозелени очи и леко червеникава къдрава коса. Беше нахакана, разтропана и приказлива, за разлика от Марина, която се усмихваше постоянно, но рядко говореше. Лека-полека се захвана флиртът, работата тръгна към дълбокото и аз, като побеснял от хормони глухар, се хвърлих с главата напред към най-тъмната част на ада.

Написах сухо и кратко писмо на Марина, че с нея приключваме и се втурнах в новото си приключение. Марина не ми се обади почти два месеца. След което ми изпрати една плоча със симфонична музика на Хектор Берлиоз и написа на нея: „Когато разбереш колко много те обичам, върни се при мен”… Защо не го направих веднага, защо не се върнах при това топло и щедро момиче? Дали Марина не е предчувствала в какво се забърквам и инстинктивно е разбирала, че един ден ще потърся пристан. И с щедрата си душа предварително ми го е предложила… Милата романтична млада дама от Средновековието. Предадох я - най-подло и просташки, точно като селски тарикат. Какъвто всъщност си бях.

Няма да описвам нещата, които се случиха после. Много бързо изтрезнях, но нямаше накъде да мърдам. Лесно можех да си хвана шапката и да поема накъдето ми видят очите. А момченцето ми? Вече имах син. Така се мъчихме с бившата почти пет години. Другото не е интересно, то при всички е еднакво. Важното е, че се озовах на тавана.

После животът ми тръгна по тъмната част на улицата. Дали като наказание от съдбата или просто така е било писано, но от тогава насетне много беди се струпаха на главата ми. Вече не знаех къде да се дяна и какво да направя. Денем си сред хора, залисваш се покрай тях или в работата си. А вечер? Пушиш, пушиш, докато видиш, че се разсъмва и е време да ставаш за работа. От това време ми остана навикът да пуша рано сутрин.

Беше ми вече все едно. Краят беше дошъл. И аз се отказах от борбата да спася семейството си. Като ще пропада, да пропада всичко.

Все по-силно ме обхващаше някакво вцепенение, от което дори не виждах смисъл да се опитвам да изляза. Само че изведнъж ми просветна - една вечер се прибирах с колата на село. Спрях преди стария мост на река Вит, по това време правеха новия, и сигурно цял час стоях там. Не ми се тръгваше, идваше ми там да си остана завинаги. После ме огря мисълта, че всичко е много просто - влизам в завоя на моста с висока скорост, точно преди да се кача на моста рязко свивам вдясно и огромните камънаци долу ще свършат останалото. И ще дойде краят на това безвремие - да сънувам с отворени очи, да натиска гърдите ми огромна тежест и понякога да не осъзнавам къде съм и какво правя… Беше ад, наистина ад. Далече бяха останали двете щастливи години с Марина. Сякаш никога не са били.

***

И направих поредната си подлост. Понеже се чувствах празен и опустошен, трябваше да се свия до някого. Някой, който да не ме разпитва, да не ме укорява, да не ме съжалява, а просто да седи до мен и да мълчи. Обадих се на Марина. Тя вече беше завършила и се беше прибрала при родителите си в едно близко градче.

Марина ми отговори след два или три месеца. Кратко, сухо писмо. Дали не беше картичка за някакъв празник. Бях решил вече, че няма да я видя повече, че е затворена за мен страница. И то страница, която самият аз бях затворил. Заслужавах си съдбата, сам си я бях поръчал…

И една вечер не издържах, запалих колата и потеглих към градчето й. Къде се бях засилил - та аз не знаех дори дали Марина си е там или дявол знае къде. Не ми пукаше. Просто трябваше да го направя, трябваше да тръгна по някакъв път, накъдето и да водеше.

Вкъщи си беше. Зяпна, като ме видя. После се срещнахме с нея в едно кафене. Седяхме и мълчахме. Дълго, неловко. Какво ли можех да й кажа? Да се извинявам? Тъпо. Да искам прошка. Още по-тъпо. Така минаха часове. Когато мълчанието стана вече непоносимо, станахме едновременно, целунах я лекичко по бузата и си тръгнахме. Всеки по пътя си. Разделихме се без думи, без укори и обещания, както се разделят хора, изгорили мостовете зад себе си.

След известно време й писах пак. Тя не ми отговори. Просто се появи една неделя на вратата на квартирата ми - вече се бях преместил в нова квартира, пак таван. Онемях. Понечих да я прегърна, но тя само сложи длан на гърдите ми и ме отблъсна леко назад. Попитах я:

- А защо си тук?

- Да говорим - отвърна тя.

Цяла нощ седяхме край масичката, пушихме, Марина беше пропушила, и си разказвахме патилата. Тя се беше омъжила в София, имаше син. Само че мъжът й се оказал някакъв психар, през вечер тръгвал да се самоубива и след като търпяла четири години си взела детето и се прибрала при своите. Разправих й моята одисея. Тя мълчаливо ме слушаше и поклащаше глава. Милата, прекрасна романтична млада дама от Средновековието! Нито веднъж не ме укори, нито веднъж! А аз бях виновен да седим край масичката и да пушим.

Сутринта Марина замина за София - беше в командировка за няколко дни. И на връщане се отби пак при мен и остана два дни. Докато един ден пристигна с два големи куфара, разпредели малкото пространство в гардеробчето и остана при мен. Цели две години.

Започнах отново да се събуждам. Мислех си, че животът ми ще се завърти в правилната посока, но както вече казах - дяволът не спи никога. Така изкарахме повече от две години. Марина се отбиваше всеки път, когато се изхитряваше да си изпроси командировка до София. Никога не настояваше, не намекваше за Менделсон, не поставяше условия. Усмихваше се, повече мълчеше и погалваше ръката ми.

И тогава дяволът пак се събуди. Имам една много неприятна черта в характера си - настроението ми изведнъж се сменя. От ухилен до ушите изведнъж ставам мрачен, зъл и заядлив. Не знам по каква причина, но една вечер ме прихванаха дяволите, скарах се със Марина, макар тя с нищо да не беше предизвикала внезапното ми избухване. Да не описвам цялата гадост, която изсипах незаслужено върху нея. Просто не можех да се овладея, да се озаптя и да осъзная, че отблъсквам човека, който буквално ме беше извадил от трапа. Тя не каза нищо. Само сините дяволчета бяха угаснали в очите й. Когато най-после млъкнах тя ме попита тихичко:

- В нищо ли не вярваш?

Отново избухнах:

- В какво, по дяволите, да вярвам? Не ти ли идва на ума, че разликата между вярата и лудостта е само една крачка. Кой днес вярва в нещо? Пуберите ли, дето на десет пият първия си шот текила, на дванайсет палят първата цигара с трева, а на четиринайсет половината момичета са вече бременни? Или другите, дето си мислят, че като запалят голяма свещ и изкаканижат една молитва и всичко е наред. И си мислят, че като приказват с бога, това е молитва? А когато той им говори, това какво е - шизофрения или какво? Не, не вярвам. По-точно, вярвам, че има дявол, който никога не спи и постоянно крои разни козни срещу хората. И от които на мен се пада винаги лъвския пай.

- А мен къде ме слагаш? - наведе тя очи.

- Знам ли? Не съм мислил за това…

Марина нищо не каза, стана извади чантата си от гардеробчето в нишата на стаята, събра си нейните неща и простичко попита:

- Ще ме закараш ли или да си потърся такси?

- Къде да те карам?

- У дома.

- Е, почакай поне да се съмне, не ми се препуска посред нощ по пътищата.

- Не е среднощ. Девет часа е - възрази тя с ръка на бравата.

Станах да намеря ключовете на колата, като пътьом ритах всичко из стаята, което ми попадаше пред очите.

И нищо не ми подсказа, че това ще е последната ни среща. Предадох я още един път, а едва ли има по-гадна постъпка на този свят от това да осъдиш невинен. При това няколко пъти. Само че аз го направих.

Бил съм наивник - съдбата още не беше приключила с мен…

***

Когато потеглихме, форсирах мотора на колата така, че задницата се въртеше и танцуваше по улицата. Не помня как съм излязъл от града. Помня само, че Марина мълчеше с наведена глава, не възразяваше на лудешкото ми каране, не изглеждаше уплашена, а някак свита и съсухрена, с угаснал поглед.

Следващият ми спомен беше от белия таван в болничната стая.

***

След поредното ми събуждане идваха някакви хора, правеха опити да ме разпитват какво точно е станало. Аз се правех на ошашавен от наркозата, отговарях несвързано и накрая им писна и ме оставиха на мира.

Не ме съдиха. Формулираха там някакви точки от закона, глобиха ме и с това се свърши.

Прибрах се на тавана. Седях с часове седнал на леглото и гледах с празен поглед. Понякога пусках плочата на Берлиоз. Само веднъж извадих снимка на Марина, гледах я дълго и я попитах:

- Защо ми причини това? Защо ми го причини…