ВЕЧЕРЯТА
В края на малкото градче на височината стърчеше самотна вятърна мелница. Отдавна беше замряла и не се чуваше ромона на камъните, които мелеха брашното.
В една такава късна и студена есен вятърът тъжно виеше в полуразрушената малка къщурка, залепнала до мелницата. Бледата светлина освети стаичката и очерта тъжна картина.
Дюшек се мъдреше на леглото, стъкмен от пришити чували за зърно и натъпкан със слама. Току-що прибрал се, на него стоеше Михал Бояджиев.
Всичко в него издаваше бедност и несрета. На краката му отдолу бяха подложени две парчета от изрязана автомобилна гума, пришити с върви от коноп.
Ризата в кръпки, а панталоните-потури смешно висяха, вероятно дар от починал човек.
Бялата му брада потръпваше от студа като къделя с вретено.
Две неща в тази оскъдица отдалеко се набиваха в очите. Първото беше примитивно скован дървен станок, на който поставяше дървата за рязане, а до него трионът.
На стената висеше говорителче, оцеляло, кой знае как от живелия преди това стопанин.
Пари много рядко се задържаха в ръцете му, защото с тях, колкото изкарваше, удавяше отчаянието и мъката, които често се забиваха в сърцето му. Токът и таксата за малкото радио, както си го наричаше, винаги редовно плащаше.
Обърна малката масичка, макар да знаеше, че нищо не беше оставил в чекмеджето й.
Като не намери нищо за ядене, усмихнат сам заприказва:
- Ех, паплач, стягай още една дупка на колана и лягай. И тази вечер война ще бушува в стомаха ти.
Никой не знаеше откъде се беше появил този човек. Ходеше със станока от къща на къща, режеше дърва с триона на хората. Но се появи трактор с резачка и сега работата му намаля.
След всяка изпълнена поръчка хората го черпеха. Не беше придирчив. Примиряваше се с малкото, което изкарваше. Веднъж на празник на селото беше прехвърлил дозата и в спор с един от хората се удари в гърдите и отсече:
- Вие, вие сте купчина паплач, а аз, аз съм най-чистият от вас. Гола тояга…
От тогава му лепнаха прякора Паплачът.
Взе от чашата малко свинска мас и намаза напуканите си и посинели от студа крака.
Нощта раздипляше дългите си коси и той затвори очи. Умореното му тяло потръпваше под парцалите.
Призори говорителчето нещо изпращя и от него се чу тревожен глас-съобщение: “Драги съграждани, умоляваме всички, които са с най-дефицитната кръвна група АВ(0) и желаят да дадат кръв, да се явят пред Общината. Жена от нашия град се нуждае от спешна помощ за тежката операция, която й извършват”.
Събуди се, скочи и затърка сънено очи:
- Хубава работа, че тя е от моята група.
Стана, разкърши уморено тяло, отвори вратата. А навън го посрещна мрачното безцветно и студено небе. Кълбетата от облаци поемаха по своите пътища на небесната шир.
Тръгна веднага. Бързо пристигна на посоченото място, но там нямаше никой. Повъртя се малко и ето, че насреща му се зададе линейка.
- Ти ли ще даваш кръв бе, нещастнико - сряза го отдалеко фелдшерката - хал нямаш да вървиш, а си се наредил кръводарител да ставаш!
- Душа под нокът да нося, щом трябва, ще помогна - заклати мъдро глава той и погледна с тъга към нея.
- То и без това си свършил, поне оная жена да спасиш. Ама знам аз, знам. Като те боцнат, сигурно вино и ракия цяла река ще затече, но щом няма друг, качвай се.
В болницата като го видяха лекарите, се спогледаха мълчаливо. Но показателите на пулса и кръвното бяха от добри по-добри.
- Гледай ти! - възкликна единият от тях - Жизнен като младо момче!
Изминаха няколко месеца. Една вечер се връщаше от работа. Уморен, приведен под тежестта на станока и триона, не усети как стигна до свърталището си.
Изправи се и с изненада видя, че насреща му стои жена, скръстила ръце. Тя го гледаше, а очите й бяха пълни с печал. Мъка преливаше от сърцето й.
- Добър вечер!
- Дал Бог добро! - мъдро поклати глава той.- Ти как така насам сама? Коя си бе, госпожо? Аз почти всички хора в това градче познавам, даже и децата им. Ама на, сега теб за първи път те виждам!
- На Тошко параджията, който работеше в банката- учтиво му отговори тя.
- Чакай, чакай, че той нали загина преди две години при автомобилна катастрофа?
- Аз останах жива тогава, ама за какво! Още не мога да се оправя от оня тежък удар. Ти, Михале, ми спаси с твоята кръв живота. Дойдох да те поканя на една скромна вечеря. То, сама жена, с две деца и абитуриентка, какво ли мога да направя?!
- Не, не трябва. Аз го направих за добро. Както виждаш - самотен беден, нищо човек -така ме наричат някои, но с доброто на този свят.
Махна и посърна като жълто листо. Жената се спусна и му помогна да свали товара от гърба си. Хвана го за ръка и на умолителните й очи той не можа да устои. Поведе го към дома си.
Изми се с вода от кофата на верандата. Докато изтриваше ръцете си, я погледна. Нещо дълбоко трепна в него и сякаш преля от топлината й. За първи път от много години като докосна топлата й длан, изпита такава мека топлина, която започваше да топли и неговото сърце.
Гледаше я внимателно. За годините си беше запазена, но като него бедна. Личеше, че и при нея оскъдицата е чест спътник в живота.
Отвориха вратата на дома й. Веднага почувства животворния полъх на отдавна забравено семейно огнище. Димът на кюмбето се въртеше в кръг на малки кълбета от още неразгорелите се парчета говежда тор, събирана и изсушена през лятото за отопление.
Те ту тлееха, ту тайнствено си показваха огнените езичета и облизваха с тях туча на печката. Хвърляха искри и като светулки проблясваха във вечерния мрак.
Масата беше скромна. Паница добре застроен фасул, малка тава с баница, пръстена паница компот от сливи, ябълки и други плодове, грижливо изсушени и подготвени от лятото.
Той седна, а тя все така мълчаливо и внимателно го наблюдаваше. Очите му бяха дълбоко хлътнали, но все още живи. Челото - набраздено от годините и мъката, която беше преживял. Животът беше оставил дълбока диря. В тях тя съзря пламък, който искаше да стопли и нейното сърце.
Надроби хляба на малки хапки в бобената чорба и лакомо засърба.
Нещо в мисълта на Цвета проблясваше като мълния и застиваше дълбоко в сърцето й:
“Няма, няма да сгреша”. Щом се нахрани, тя се приближи до него, взе ръцете му в своите и тихо заговори:
- Знаеш ли, след дълго колебание най-после реших, как да ти го кажа, на тази възраст е трудно за признание, но ти предлагам да се съберем двамата.
Михал остана с отворена уста. Никога в живота си не беше чувал такива топли думи. Лъжицата падна от ръцете му и звънна на пода в тишината. Ведрина и руменина покриха лицето му.
Отвори уста, искаше нещо да каже, а не можеше да проговори. От унеса го извадиха думите на Цвета:
- Вече и в моята кръв тече от твоята. Господ е отредил две бедни души така да се срещнем и сближим!
- Ама ти така, сериозно ли говориш? Искам да ти вярвам, защото и ти си сиротинка като мен, но…
Пулсът му биеше ускорено. В сърцето му сякаш буря забушува. Ръцете му трепереха. За първи път почувства една нова вътрешна сила, която досега му липсваше. Мъката и отчаянието в живота сякаш за миг се разпиляха.
Замисли се. Нима беше останало още от това дълбоко чувство, което навремето с такава топлина крепеше семейството му.
- Хайде сега, стани и ела!
Тя го хвана за ръката и го поведе към другата стая. Там беше подготвен казан с топла вода. На столчето видя грижливо подредени и сгънати дрехи, а най-отгоре - бръснач.
Щом приключи, той излезе и се показа променен. Цвета се спусна и го прегърна.
- Искам те винаги такъв - чист, стегнат. Така да знаеш.
За миг зарея поглед към прозореца. Спомените се заредиха като детско сметало, а животът му затрака по релсите на годините. После обърна глава и мило я погледна.
- Защо не ме попиташ как и защо съм стигнал до това положение? - поклати глава и тъжно продължи. - Имах жена и две дечица. Живеехме добре. Бяха малки, когато в селото ни в ония трудни години избухна тежка епидемия. Починаха. И други домове се зачерниха. Ех, гълъбчетата ми! Не мина година, жена ми се разболя тежко. И нея прибрах. Тогава мъката и болката ми нямаха край. Сутрин чувах жалния писък на майките на гробищата. Присядах до гробовете им, удрях чело в пръстта и колко съм стоял и аз сам не зная. Една сутрин взех вързоп с дрехи, станока, триона и тръгнах - без посока, накъдето ми видят очите. Исках само да съм далеко. Вечер заспя ли, насън чувам гласчетата им, и болката на гробовете.
- Това е, Цвета, човешката душа е един неизброден океан. Колкото повече потъваш в дълбините му, толкова повече страдаш.
Изтри сълзите си и за първи път от очите му се появиха пламъчета. Но сега те светеха особено.
Навън вятърът гонеше изсъхналите листа на орехите. Пак идваше есен. Неочаквано вятърът завъртя крилата на мелницата. Камъните, заоблени от работата през годините се завъртяха и смилаха шепата зърна, кой знае откога останали по тях.
Мека вечерна омая го обгърна. Сега не му беше студено. Бавно притихваше в прегръдките на Цвета и мелницата като мливото отброяваше дните му на един нов живот. Гледаше я мило. Топлина и прилив от нови сили изпълваше сърцето му.
