Георги Майоров

Христина Димитрова е родена в град Девин, пише стихове още от ученическите години. И ученолюбието й не стихва до днес. Личи дори по почерка. Изписва красиво българските ненагледни букви, реди ги като мънисто.

Днешните дигитално сбързани криволици могат само да й се радват. И сега сякаш от хубавото село Лясково ни праша книгите си.

Всичко идва от природната й даденост в средата на Родопите. Река Въча мие нозете й, връх Голям Персенк я въздига до поетичните образи. Оттам налива хубостта си. И сякаш под светли облаци се появява първата стихосбирка „Чаша слънчев залез” (Зеа - Принт, Смолян, 2023), с редактор известната ни писателка и журналистка Величка Петкова.

Този „залез” всъщност е кристално-лиричен изгрев, който грее високо. Стаяван е доста години, за да ни облъчи с топла интимност, присъща на любещо сърце. Вдъхновено, чисто и свежо, уталожило стръмното вървище на родопския каменно-искрящ сокак, отпивало глътки от бистрия извор на мечтаното.

А то се сбъдва. Вижда се от тази напълнена с 32 стихотворения „чаша”. В нея блести слънце, разпряга душата за радост, предоставя ни възможността да отпием от онова небесно богатство, наречено поезия.

Самата Христина е сътворена от лъчезарие и непревзета женска хубост. Тя не говори, тя пее и отпява поетичен свят, единствено нейно сътворение. В него се преплитат много тематични кръгове. От търсенето и намирането на любовта до борбата с лукавия на изкушението.

В „шепа вятър” носи своята вселена, в мрака шепне своята душа, сама въздишка, стон и тиха младост, несгрешила необходимите грешки, не предложила ръката си за гадаене.

Иска да я разгадаваме по сърцето, диханието и живота. Непрескочила бариерата на нелюбовта. Едно далечно мълчание, сгълчало толкова близки неща. В природно причудливи картини като зимната приказка:

Снегът рисува приказни картини
по къщи, по дървета, по стъкла;
въздишат тихо тънките комини
в очакване на снежни чудеса.

И душевните въздеяния на влюбеното сърце:

Улавям диханието ти,
като сребърна мъгла,
сутрин с върха на миглите
и то полепва по клепачите ми.
Целият ми ден
искри през сребърна призма.
На свечеряване,
притваряйки очи,
искам да ти го върна.
Не мога!
Сраснало се е с душата ми!

Ето и чашата с поезия:

Отпивай бавно със наслада
на малки глътки този еликсир,
плиснал се във есенната клада,
подпалена в отсрещния баир.

Това е и свидно послание на нейното вдъхновено слово към читателя.

На Христина Димитрова обаче и в ледено бездушното време е топло. Загръща я майчината ръка на планината, люлее я в прегръдка, дава й сили за съпротива на изкривеното огледало на деня.

Затова е надарена с природен усет за красота, за поезия - „извор от сребро”. Изпява любовта и мъката си. Страстта от връхлетелия я стих. И слънчев изгрев налива чашата на хоризонта. А поетесата я пълни. Вярваме й!