Любомир Духлински

на майка ми

Ивановден е. Днес майка ми си отиде…
В този ден нямаше замръзнали клони,
грееше януарско слънце, летяха пчели.
Летяха и годините и се трупаха спомени.
На стената виси портрет от младостта.
гледа ме присмехулно и знам, че не си мъртва.
Иска ми се да можех да те върна за миг,
да кажа всичко, което небрежно пропуснах,
да прегърна раменете ти както преди,
да седна до тебе и да хвана ръцете ти,
да ти разкажа за всичко недоизказано,
без думи да поискам прошка за всичко.
Знам, че няма да влезеш през прага,
да седнеш до мен и да ме попиташ
как съм сега, животът ми щастлив ли е.
Всичко, което остана от тебе, е болката,
която внезапно връхлита сърцето понякога…
А раните на сърцето никога не зарастват.
Нямах време да кажа много, много неща…
Прости ми, както само майка прощава,
за редките срещи, за понякога грубите думи…
Защото синът знае само да обещава…
Няма смисъл да обяснявам, че съм зает.
Нима имаше по-важни неща, отколкото
да прегърна майка си, преди да си тръгне
и да оставя света да почака за другото.
Дори сега да искам да ти напиша писмо,
там, където си, не се получават писма.
Ето и днес, канех се да дойда на гроба ти,
нищо, че вали и ще го обърне на сняг
но не дойдох, останах си с обещанието.
Да приседна до краката ти на коляно
край скромния мраморен паметник.
Да се оплачеш, че отдавна са те забравили.
Приятелите изчезнаха, сякаш не са и били.
Това е без значение, тъгата мъчи душата.
Птиците плачат и са замръзнали клоните.
Виждаш ли светлината под нашия покрив?
Няма я светлината, няма го вече и покрива…
Знам, че дъждът все ще свърши някога.
Ще се усмихне пак януарското слънце.
Ивановден е. На този ден майка ми си отиде.