Любомир Духлински

В България имало Министерство на младежта и спорта! Ти да видиш чудесии! И когато то свенливо отрони някоя банална фраза за „младежки проблеми”, не знам как да реагирам на това: дали да се смея или да псувам.

Фразата „младежки проблеми” в днешна България, строго погледнато, е идиоматичен израз, с когото съвсем успешно може да се заместят фрази като „стабилност” или „удвояване на БВП”. Ритуални фрази, които не значат нищо.

Политическите и културни проблеми пред младите хора са толкова много, че биха били необходими десетки страници, дори за да се докоснем до тях.

Камо ли да ги осмислим и анализираме - културната деградация на обществото като цяло и на първо място деградацията на младежката култура; „образователната реформа”, която доведе, а в близко бъдеще ще завърши тоталното въвеждане на платено образование, рязък спад в качеството на образованието и образователен социален апартейд: „елитно” образование за социалния елит и появата на „общо, за очи” образование за всички останали; всеобхватна атака срещу културата от страна на „поп културата”, „масовата култура”, възпявана възторжено от корумпираните и „жълти” медии - с тяхното примитивно интелектуално, естетическо и морално ниво в преследване на сензации и експлоатация на ограничен набор от теми като пари, насилие и секс; разрушаване на семейно и социално пространство, деградация на семейството като институция за възпитание и емоционална подкрепа, превръщането на непълноценното и нефункционално семейство в социална норма.

Да изброяваме ли още? Все повече се налага пропагандиране на мракобесие и агресивна атака срещу науката; бързото изчезване на единното културно пространство; разпокъсаност на обществото, което прави невъзможно взаимното разбирателство между младите хора, а оттам и колективната защита на техните права и интереси; задълбочаване на моралната криза; изчезването на целите, с изключение на личното обогатяване на всяка цена; неспособност за критично възприемане на информация, повишена зависимост от правителствената пропаганда и манипулиране на съзнанието; разпространение на ксенофобия - предимно ислямофобия; фашизация на обществото, особено на младежката среда; липса на основни политически свободи; превръщането на политиката в затворена ритуална сфера; трансформиране на властови структури в непрозрачни за обществото корпорации, подобни на мафията или разузнавателните служби; въвеждане на затворено вземане на решения като метод на управление; пълна дискредитация на представителната демокрация, в частност на институцията на изборите и законодателната власт; превръщане на правото на референдум в „мъртво право”; пряко потушаване на всяка истинска, а не фалшива опозиция, доколкото я има и оказва някакво влияние на обществото.

И все пак проблемът на проблемите е, че в страната просто няма млади хора. Което пък е следствие от гореказаното. Или поне няма толкова млади хора, колкото са необходими за възпроизводство. И не е никак за чудене, че нацията се топи с такива темпове.

Това, разбира се, не тревожи никого. Ако перифразираме Бащата на народите Й. В. Сталин: „Има младежи - има проблеми, няма младежи - няма проблеми!”, ще си обясним защо с толкова лека ръка се лишаваме от най-горещата кръв на народа си.

Ненаучно е да се предполага, че хората от една и съща възрастова категория, само по силата на този факт, са изправени пред едни и същи проблеми днес. Това се нарича демагогия - не може с антибиотик да се лекува както пневмония, така и порязан пръст. А нашите управници се опитват да го правят. Резултатите са налице.

В последните години за младежите (да ме прощават евроатлантиците, но няма да употребявам „тийнейджъри”, нехигиенично за езика ни е) се говори като за каса с бирени шишета вътре - всички са еднакви, проблемите им са еднакви, т.е. създаден е масивът „младежки проблеми”.

Без дори да се вземат предвид всички различия между селските и градските младежи, столичните и провинциалните, университетските и неуниверситетските младежи и т.н.

Преди години имаше единно социално пространство, в което бяха младежите: учеха в едно училище по едни и същи учебници, бяха в едно медийно пространство, „консумираха” едни и същи културни продукти, имаха еднакъв социален статус, бяха изкуствено държани заедно от една идеологическа и политическа връзка (ДКМС), еднакъв тип позиция на социална отговорност към обществото и държавата (армия за младите мъже; насърчаване на моногамни семейно-брачни отношения и наказание за отклонение от стандарта - данък върху бездетността, ограничения върху кариерното израстване).

Днес младите хора са в различни изходни условия: ожесточена конкуренция помежду тях за всяко по-престижно или по-високо платено работно място, икономическите, социалните, имуществените, политическите интереси на различни групи младежи често си противоречат и затова те са пряко враждебни едни към други. Справка - младежките организации към различните политически субекти.

В такива условия не може да се говори за общи проблеми, по-скоро те са заплаха едни за други, както индивидуално, така и на ниво социални групи.

В младежка среда съществуват непреодолими, антагонистични противоречия, най-често подхранвани идеологически (а защо не и финансово) от директни властови структури. „Другите” младежи, не от „нашите”, обикновено са обект на дискриминация и дори репресии от държавните органи.

И все пак - защо младежките проблеми толкова рядко попадат в радара както на властта, така и в писанията на журналистите? За властта е ясно. Другото е по-мътно, а и по-мъчително.

Пишещото, а и говорещото братство са проспериращи хора, движат се в проспериращи кръгове сред себеподобните си или сред спонсори, чиито интереси те - не безплатно, разбира се - защитават в „публичното пространство”, и самите те смятат, че като цяло „не всичко е толкова лошо”. И се опитват да убедят читатели, зрители, слушатели в това.

Същите тези младежи, които в резултат на политиката на управляващия елит са хвърлени на дъното на обществото и са лишени от социална перспектива, нямат институции и канали, чрез които да предават мнението си в „публичното пространство”, т.е. в контролираните „големи медии”, почти изцяло купени от правителството и големия бизнес отвътре и отвън.

Нека разгледаме един хипотетичен пример: възпитаник на Н-ския университет, влязъл по един или друг начин, завършва по един или друг начин. Понеже е добре квалифициран, неговият път е навън или да си намери работа във филиала на някоя от безбройните чуждестранни корпорации в България.

И ето, възпитаникът вече няма проблеми: работи за голяма западна корпорация в София, подбира персонал, тоест отсява онези свежи български мозъци, които поради индивидуалните си характеристики могат да донесат максимална печалба на собствениците.

Възпитаникът получава много пари и живее щастливо. И вярва в евроатлантическите ценности и американската мечта. Вярно, отдавна не е чел книга (Боже опази пък дебели литературни списания, вярвайки, че това са отдавна изчезнали „мастодонти”).

Възпитаникът е „отгледан” правилно. Той вече не мисли за „младежки проблеми”. „Проблемите на младежите ли?” За споменатия възпитаник тази фраза е празни и неразбираеми за него приказки.

Така всяка социална система избира и обучава определен брой младежи, предназначени да поддържат и укрепват съществуването на тази конкретна социална система - и такива младежи получават награди и привилегии от системата.

Само че този възпитаник никога не е бил и няма вече да бъде част от социалния организъм на страната си, нито би допринесъл за развитието и прогреса на обществото.

Истинските проблеми са от другата страна на барикадата - сред бедните, потиснатите, онеправданите, изгнаниците. Те са мнозинството, каквото и да ни говорят телевизионните шарлатани и други идеологически проститутки.

Тези проблеми са страшни, защото касаят най-вече социално-икономически явления и са най-съществения фактор за обезлюдяването на България.

Социалното неравенство, бедността, мизерията, социалното разслоение, противно на приказките за „стабилизация” и „икономически растеж”, с които ни хранят медиите, не намаляват, а растат с огромни темпове.

Възможността за развитие на едно дете или млад човек днес пряко зависи от финансовото състояние на семейството и местожителството му.

Живеещите на село са практически лишени от социална перспектива до такава степен, че днес училищата в селата затварят с пълна сила.

Бедността води след себе си много проблеми: не само невъзможността за пълноценно развитие - интелектуално, физическо, психическо, естетическо и т.н., не само невъзможността за получаване на качествено образование, липсата на достъп до ефективна медицинска помощ, липса на достъп до културни постижения, но и простото съществуване в условия на хроничен стрес и измамени очаквания.

Това означава, че младите хора от бедни семейства са обречени да живеят в атмосфера на постоянни семейни скандали, семейно насилие и семеен алкохолизъм.

Както и да си го приказваме, алкохолът е най-евтиният начин за облекчаване на страданието и временно бягство от разочарованието. Бедното, а понякога и гладно дете не може да учи нормално, бедността убива чувството за достойнство и самоуважение на човека.

Всичко това младите не си го предизвикват сами, проблемите се генерират от действията на властта. Нашите правителства ясно показаха, че не са в състояние да решат нищо - а те и нямат намерение да решават каквото и да било.

Защото именно представителите на властта са тези, които печелят от социалното неравенство, бедността и мизерията на част от обществото. Те са работодателите, които наемат младите при определени условия. Ако нямаше бедност и социално неравенство, младите щяха да пратят по дяволите властта с нейните изисквания.

Свързани с този проблем са бездомността и изоставянето. Очевидно не децата на банкери, топ мениджъри или генерали стават деца на улицата: дори и да загубят родителите си, ще има кой да ги поеме.

Децата на улицата са деца от бедни семейства, от социално слаби региони, където смъртността е особено висока, включително смъртност от престъпления и от наркотици и алкохол, и където значителна част от населението вече е практически лишено от нормална, а не фалшива медицинска помощ.

Да, броят на децата на улицата е намалял през последните години - но не в резултат на усилията на властите, а защото пикът на бездомността по време на „реформите” е преминал. Пък и наличието на все по-малко деца някак си води до самозатихване на този процес.

По големите празници се подхваща една кампанийност на милосърдие - да ти се скъса сърцето… След което бездомното дете отново е избутано на улицата.

Следващият проблем в този кръг е престъпността. Известно е, че детската и юношеската престъпност нараства и като цяло почти цялата ни престъпност е младежка, породена от социално неравенство, бедност, мизерия и изключителната достъпност на алкохол и наркотици.

Тъй като официалната идеология, идеологията на капитализма, ориентира всички към материален успех, а материалните ресурси не стигат за всички, тъй като те са разпределени повече от неравномерно и значителна част от населението е лишено от тях и не може да ги получи законно, тогава този проблем, генериран от властите, не може да бъде решен от властите.

В такива условия по-нататъшното подмладяване на престъпността и увеличаването на броя на жестоките и тежки престъпления, извършени от юноши и младежи, е естествено и неизбежно явление.

Разбира се, властите няма да променят нищо. Сегашната „правоприлагаща” система е огромна прахосмукачка, която изсмуква пари от бедните и тези без власт и преразпределя парите в полза на богатите и тези с власт.

Семействата на младежи, нарушили закона, са източник на постоянни доходи за адвокати, полиция, прокурори, съдебни служители. Следователно никой от тях не се интересува от намаляване на престъпността, намаляване на броя на престъпниците или борба с престъпността. Кой глупак би убил гъската, която снася златните яйца?

Пряко свързано с казаното е огромният разцвет на индустрията за сексуална експлоатация на деца и юноши, детска и юношеска проституция и порнография. Проституцията като цяло е младежки проблем, бабите проститутки със сигурност не са масово явление.

Разбира се, секс индустрията, порно индустрията и организираната проституция също не са създадени от деца и юноши. Тя е продукт на държавна политика, тъй като страната има закони, които не забраняват проституцията, ограничават я много условно - само нелегалния трафик на порнография - и все още не искат да разглеждат сериозно понятието сексуална експлоатация.

Разбира се, че не децата от богати семейства са обект на сексуална експлоатация, принудени да проституират или участват в порнографския бизнес. Потърпевшите в случая отново са хора от бедни семейства. Следователно властите не се интересуват от всичко това.

Да, разбира се, това е източник на големи незаконни доходи, един от компонентите на организираната престъпност, развъдник на наркомании и полово предавани болести, да, това е област, пряко свързана с тежки престъпления. Само че това не застрашава богатите и като цяло, от гледна точка на властите, отвлича вниманието на населението от политиката.

Международното законодателство квалифицира проституцията като форма на търговия с роби. Затова през „големите медии” активно се пропагандира идеята, че проституцията „не може да бъде победена, по-добре да се легализира”, а шведският опит се премълчава.

Решението на Швеция е простичко, но ефективно - забраната е не за предоставяне на услуги от проститутки, а за получаването им от клиента, т.е. наказване на клиента. И работи отлично.

Но как да накажеш клиентите в България, като това са предимно представители на престъпния свят и държавните служители, което до голяма степен е едно и също.

Дори тихомълком се намира „положителна” страна на проблема - проституцията „изглажда” социалните проблеми, тъй като тази индустрия „дава работа” на част от безработното население, като по този начин се предотвратява възможен „социален взрив”. Медицинската статистика сочи, че проститутките не живеят дълго.

Задоволително - отпада проблемът с тяхното пенсионно осигуряване.

Тъй като аморализмът и примитивният хедонизъм днес са истинският мироглед на нашия социален „елит” и неговите крайно примитивни естетическите и интелектуални изисквания, секс индустрията и в частност порнографията са напълно задоволителни за нашите управници и идеално отговарят на техните изисквания.

Все по-многобройните забежки и секс скандали сред духовенството показват още една уродлива страна на въпроса - показната религиозност на клира и „елита” не е нищо повече от лицемерие.

Следващият проблем е наркоманията и алкохолизмът. Разбира се, не младите хора сами построиха безбройните легални и нелегални дестилерии и изобретиха наркотиците. Прекият интерес на властите към алкохолизацията и наркоманизацията на младите хора като потенциално най-бунтовната група от населението е очевиден: известно е, че алкохолиците и наркоманите не се бунтуват, не организират революции: техните интереси са в друг, илюзорен свят, зависимостта от наркотици, включително алкохол, е форма на социално бягство.

Нека посочим един любопитен пример - през XX век алкохолната забрана е въвеждана в Русия само два пъти - по време на Руско-японската война и по време на Първата световна война. И двата пъти отрезвеното население направи революции.

Горбачов също се опита да въведе нещо като сух режим - разпадна се Съветския съюз и социалистическата система. Сухият режим в САЩ пък доведе до Голямата депресия и едва ли не до нова гражданска война. Кой днес би рискувал с подобни действия?

Днес в България има сума ти „правоохранителни” звена, които са призвани да се борят с разпространението на наркотици и с наркобизнеса. Но не би! В повечето случаи техни служители са залавяни с багажници, пълни с дрога, вместо те да изловят бандюгите.

А наркоманията става все по-млада и нараства. И накрая, има пряк интерес както на „правоприлагащата” система, така и на службите за лечение от наркотици от съществуването и развитието на наркоманиите: първите получават пари от наркомани и си осигуряват „престъпници”, които са готови да поемат всякаква вина за доза, а последните рекетират огромни суми от наркомани и техните близки.

За да върви гладко този конвейер, обществото упорито се учи, че наркоманията, включително алкохолизма, е „болест”, която може да се излекува.

А не е така - наркоманиите са социално, не медицинско явление, но това не бива да се казва на висок глас. Току-виж някой се замислил…

Пристрастяването към наркотици не е болест, това е вид зависимост от променена форма на съзнание. Известни са много променени форми на съзнание: хипноза, възбуда, религиозен екстаз, вдъхновение, промени в храненето, секс, кислороден глад, чувство за опасност и др.

Зависимостта от тях е заложена в природата на човешкото съзнание, тъй като е пряко свързана с когнитивните способности на мозъка.

С други думи, невъзможно е да се излекува наркоманията, но е възможно да се преориентира наркоманът - при условие, че той сам иска това и лекарствата все още не са унищожили физически тялото му, към друга, социално безвредна или социално полезна форма на зависимост като спортна или творческа дейност.

Между другото, самият факт, че алкохолните напитки и тютюневите изделия - въпреки факта, че и алкохолът, и никотинът са официално признати за наркотици - се продават законно в цял свят, издава властите директно: социалният елит не пречи на разпространението на тези две „лекарства” - и получава значителни приходи от това.

А „борбата” с други наркотици е просто свързана с факта, че за разлика от алкохола и никотина, към които в процеса на еволюция по-голямата част от населението частично се адаптира, други лекарства бързо правят жертвите им недееспособни и това не позволява на социалния и престъпния елит да извлича печалби като потенциални клиенти.

Друг проблем, свързан с предишните и изваждан винаги на показ при необходимост е произволът на властите и на първо място на „правоохранителните” органи срещу младите хора.

Властта систематично демонстрира на цялото общество, че в страната властва властта на силния, у нас това ясно беше демонстрирано от масовите побои през лятото на 2020 г. по площади и улици и при „футболния” бунт наскоро.

Безбройните необосновани задържания и арести, побоищата и тормозът се превърнаха в норма у нас. Основната жертва на действията на „правоохранителните” органи, както знаем, са млади хора от бедни и средни семейства, които не са социално защитени и нямат възможност, предимно финансова, да отстояват себе си.

Това е на практика така наречената „латиноамериканизация” на нашите „служители на реда”, тоест превръщането им, както в Латинска Америка, в легализирани банди, които показват на всички, че в днешна България собствеността и властта на този, който има картечница и униформа, обрича по-сиромашките момчета и момичета да влязат в ролята на неравностойни платени роби, лишени от законодателна защита, принудени да се подчиняват на силата.

По този начин младите хора от бедни семейства са изправени пред избор: или да се присъединят към банди, включително банди в униформи или да съществуват без социална перспектива.

Не на последно място е вертикалната социална мобилност, превръщането на българското общество в съсловно и дори кастово общество.

Липсата на достъп до качествено образование за бедните ги оставя на социалното дъно за цял живот.

Неучастието в кланове, които са си проправили път към властта, пречи на социалното издигане дори на онези, които са природно талантливи или са успели по чудо да получат прилично образование.

Добрите работни места са запазени за „нашите” собствени хора, „аутсайдери” не се допускат. Освен ако не станат „наши”.

Всичко това са реални проблеми, с които мнозинството от младите хора се сблъскват, а малцинството - не!

Нещо повече - това малцинство има полза от съществуването на проблемите на мнозинството. И разделението открито върви по класови линии. Властите не са в състояние да решат тези проблеми.

Напротив, властта ги роди и властта е материално и политически заинтересована от съществуването им. А властта, както казахме, хич и не си дава зор да се занимава с неприятни неща.

Изводът от казаното е само един - нашето общество е много, много болно. Само защото властта и прилежащите й медии си заравят главата в пясъка за съществуването на болестта, тя няма да изчезне.

Обратно - ще се задълбочава и усложнява до момент, когато дори хирургическият скалпел няма да е от полза.

Тогава на заровилия глава в пясъка ще му лъсне задникът, но дали няма да е късно вече?