ПИСМА ДО ПИСАТЕЛИ
Писма до Матей Шопкин
„Ти още в младостта си предпочете
перото ти да има звън на щик.”
Матей Шопкин
1.
Матей,
С голяма радост и искреност искам да споделя чудесното си впечатление от новата ти поетична книга „БЕЗСЪННИ ПРЕДЕЛИ”. В нея има нещо много българско, бих казал, че ти си един от най-българските поети по лиричен характер, нрав и темперамент. Тази книга е едно ново и то високосно извисяване в твоето творчество. Тук има размах, далечина и близост на чувството и мисълта, висина и дълбина, една волна безкрайност на пределите на Божия ти дар, която е гъсто и колоритно населена с пъстрия свят на твоята душа - детство, съвремие, обич, омраза, неизменна категоричност на кръвта, което извънредно много ценя у тебе. Най-характерното за стихосбирката ти „Безсънни предели” е нейната непоколебима настъпателност. Верен на прадеди и деди, ти вървиш сам напред - нямаш рани в гърба си от стрели или копия: твоите рани са в гърдите. Какво по-велико от това, какво по-категорично, какво по-българско. И хубавото е, че майка България е раждала и ражда, както такива воини, така и такива воини-поети.
За да бъде по-конкретен, ще спомена стихотворенията от книгата, които най-много ми харесват, които са най-силни според мен. Това са „Българската кръв”, „Поезия”, „Завръщай се при себе си”, „Да, още продължавам да греша”, „Родство”, „Тежат ми неизречени слова”, „И пак безсъница”, „Потънал в полунощна изнемога”, „Ти сам разбра: каквото и да става”, „Далечен спомен”, „Приятели мои, къде сте сега?”, „Шепот”, „Вдъхновение - Ангел-спасител”, „Каква е тази главоломна бездна” и особено стихотворенията „Разговор с ясена”, „Зимен случай”, „Въпросите без отговор! - кошмар”, „След време”, „Градски сняг”, „Мълчание”, „Далече там, където си роден”, „Вълшебникът”, „Към някои…”, „Огънят”, „Нощ в Тръновград”, „Силата на мъртвите”, „На Ситняковската скала”, „Сега е късно друг да ставам” и редица други.
Как няма човек да се чувства човек, когато знае и се радва, че има кой да каже „че твоят жребий се родее с песен,/ в която няма подлост и лъжи.” Как няма да има поезия в света, когато има кой да каже „И чувам как просторът ми говори/ с магическия глас на вечността.” А също: „И през бели и черни години/ ни понесе житейския път…” или „Как слънцето върви по върховете/ и сипе огън с бялата си длан”. Само това ли е! Цялата „Безсънни предели” е една омагьосваща поезия на един магьосник. Благодаря ти за това. То не може да не се види от всички, които са честни, чисти и светли хора. Не могат да не го видят дори враговете ти. Ти често тук (не спориш), а воюваш с тях, с пошлостта, с еснафщината, направо казано, водиш ръкопашен бой не от окопа, а от върха на храбростта. В този смисъл книгата ти е пропита с един сложен драматизъм. Тук много по-силно се усеща една светла човешка трагика - вечна спътница на поезията. Защото, може би, както казваш „Ти от друго тесто си замесен/ и от друга планета си ти.” Безусловно, това е вярно, но също така е вярно и другото, с което също чудесно доказваш тази своя мисъл, това свое саморазгадаване: „Какъв поет ще е поетът,/ ако не влиза в боеве?” Човекът от другата планета е всъщност исконно земен. И тъкмо затова:
„Този свят, натежал от олово,
с тъмни бездни, бърда, висоти,
има нужда от твоето слово
и от твойте човешки черти.”
И знаменателно, и хубаво е, че над твойте безсънни предели свирят високи крила.
Пожелавам ти от сърце нови поетични открития и творчески успехи.
Предай моите поздрави на семейството си.
14.ХІ.1983
2.
аз имам Долна Липница, където
духът ми броди като в божи храм!
Матей Шопкин
Здравей, Матей!
Книгата ти „ПОД СТРЯХАТА НА БАЩИНАТА КЪЩА” е един от най-високите ти творчески върхове. Всъщност, ти беше, си и си оставаш най-българския искрометен съвременен поет! Такива, като тебе, слели дух, живот и стих с майка България, дори не се броят на пръсти. Това не могат да не усетят с българските си сърца и идните поколения. Четейки книгата, човек не просто я харесва, а нещо много повече и по-високосно - чувства се горд като българин, сякаш е твой съавтор.
Та колцина от хилядите днешни поети и писатели са прелели българската кръв в своите творби. Колцина са тези, дето се вълнуват и страдат с ботевска сила за многострадалната ни заробена Родина. Но поти сам, ти с велико достойнство и сияйна дарба цял живот издигаш своя неръкотворен паметник!
Позволи ми, като поет на поета, да назова творбите от „Под стряхата на бащината къща”, най-силно докоснали сърцето ми:
„Думи към мама”, „Селски двор”, „Довиждане, мой роден край”, „Рецитал в Долна Липница”, „Към Дунавската равнина”, „Суша”, „Роден край”, „Мъгла”, „Каролина - конче-вихрогонче”, „Мама, април ‘94″, „Животът”, „Попътни строфи І и ІІ”, „Мигновения”, „Съновидение”, „Почти балада”, „И все сънуваш”, „Утринен влак І”, „Камшица”, „Поле”, „Сред полето препусках на кон…”, „Аз съм младият конник”, „Аз обича полето”, „Работа”, „Път”, „У дома І и ІІ”, „Плевене на бурени І”, „Благослов”, „Конете”, „Дъждовна утрин”, „Поляни”, „Пролетна привечер” (на моя внук Матей), „Ремонт”, „Вечери в Долна Липница”, „Ти пак усмихната отронваш: „Сине!”, „Чимширите…”, „Мамо”, „Български напеви”, „На устните ти свети гроздов сок…”, „И зная аз - ще дойдат нови дни”, „Рисунка”, „Нощ пред бащината къща ІІ”, „Кратък отговор”…
Топли поздрави на творческото ти семейство! Прегръщам те братски!
Желая ти здраве, дълголетие и нови лирически висоти!
3 май, 2012
Писмо до в. „Български писател”
Уважаеми приятели от вестник „Български писател”,
В брой 11 (12-18 март т.г.) на вестник са поместени няколко стихотворения от Григорий Поженян. Те са преведени превъзходно, но три от тях - „Ни бяло, нито черно е”, „Есенни стихове” и „Южен кръст” направо минават над всяка висока летва на творческо-преводаческото изкуство. Такива преводни творби, които сякаш не са превеждани правят чест на Седмичника на Съюза на българските писатели, както и на съвременната ни преводна литература. Тяхната магия е толкова силна, че те звучат като оригинални творби от най-висока класа. Откровено казано, такива майсторски и съвършени преводи се срещат много рядко. Последният преводач на поезия, преводач от висок калибър, беше Атанас Далчев. Такива преводи се срещат не всяка година, а веднъж на много години. Иначе преводачи - много, преводна литература има с тонове, но истински ценното е малко и то трябва да се посочва, защото то никога не е способно да изпъчва гърдите си. Пък и не случайно такава велика простота, такова величие има в стиховете на Григорий Поженян: „си спомнете за хората,/ дето помнят за вас!”
Искрено пооздравявам редакцията с този голям успех в преводната поезия!
Моля да предадете моите поздрави на преводача Росен Калоферов, който е оригинален български поет!
21 март, 1996
Писмо до Здравко Недков
Здравей, приятелю!
Отдавна искам да те срещна и да ти стисна най-сърдечно ръката. Но в София те няма, и няма. Че столицата стана както житейска, така и литературна пустиня, това е ясно, но изпитвам усетът, че тя е още по-обедняла от липсата на силно чувствителни и неприкосновени писателски личности като тебе.
Тук (а и навсякъде из Българско), тъй като истинският творец не може да бъде нечестен, предвидливо му е отнета и възможността да бъде честен. По този начин той е ударен направо в сърцето и е убит приживе (имам предвид себе си).
От всички професии - добри или лоши, оказа се, че само той е най-непотребният, най-излишният в обществото, което дори не се срамува да се нарича свободно и демократично. Живеем в адско средновековие, в което няма никога да се зароди каквото и да е духовно възраждане. То се отнася и за цялата планета.
Моля те, да ме извиниш за тези бледи и мрачни разсъждения. Странното е, че те напират в моята оптимистична поначало същност. Приеми ги като приятелско споделяне.
Всъщност, поводът да ти пиша е да ти изкажа възхитата си от поместените във вестник „Български писател” фрагменти от твоя „Дневник…”, както и от проникновеното ти есе-статия „Неизвестният шедьовър”. Ето тези твои неща ми доставиха радост. И, слава Богу”, че такава радост ми се случва. Това прави човека човек и то го крепи на страдалната земя. Почти е рядкост да прочетеш такива същностни творби. В тях има нещо съдбовно и истинско, някаква светла трагика, която извисява духа над пошлото и фалшиво съвремие.
Здравко, когато бъдеш в София, непременно ми се обади на телефон 20-61-63.
Желая ти все такива творчески успехи! И не прекъсвай силната жилка на „Дневника” си.
август, 2000
Писмо до Карол Николов
Здравей, здравей!
Прощавай, че ти пиша със закъснение, но ми се случиха трудни проблеми, болнично лечение и пр.
Благодаря ти за стихосбирките, които ми подари!
С удоволствие четох „ЗАЩИТА” и „СТАРОДАВНИ НАПЕВИ”. Поезията ти е вълнуваща и по човешки проста. Впрочем, такава я помня и отпреди. Това е най-характерното за нея. В поезията ти няма фалш и съчинителство, тя е изпята направо от душата ти. Тя има свой дъх и свой цвят.
Например, че си издал цяла книга със свои стихове, посветени на народните ни песни, е твърде интересно и рядко явление. Там има дълбоко съпреживяване на народното песенно творчество, което ти прави чест.
А от лиричната ти книга „Защита” с радост искам да посоча такива силни творби като „Засаждане на картофи”, „Завръщане при началото”, „Рисуване”, „Еднодневки”, „Усет”, „Юг”, „Товарна кола”, „Хляб”, „Сватба”, „Стари къщи”, „Старият път”, „Прескачане на огън”, „Продаване на къща”, „Вдовица”, „Защита”, „Момчето и хвърчилото”, „Бръмбарчето”, „Нощуване в Созопол”, „Есенен риболов”, „Несебър”…
В стиховете ти има поетична жар, която жегва този, който се докосне до тях.
Искрено ти пожелавам нови творчески успехи!
21 януари 2005
Писмо до Георги Стойков
Плевен
Здравей, Георги!
Прочетох книгата ти „СЪХРАНЕНИ СПОМЕНИ”, която си подарил на Митко. Най-искрено те поздравявам за нея, тъй като тя сериозно и издълбоко не само обхваща, но и е наситена с атмосферата на духовния Плевен за един пространен период. Същевременно тя ярко сочи благородната дарба и висота на писателското ти перо.
Макар включените в книгата неща да са под формата на произнесени слова, по своето творческо изпълнение те са ценни творби. Още повече, че се отнасят за творци и деятели, оставили завинаги бразди в духовния чернозем на този благословен мизийски край. Четейки за тях, аз се вълнувах, тъй като мнозина от тях са ми били познати или пък съм ги носил в паметта си чрез техни творби или подвизи. Хубаво е, че книгата ти съдържа портрети за Александър Муратов, Георги Домусчиев, Христо Чернопеев, Цветан Спасов, Николай Хайтов, Константин Георгиев, Георги Константинов, Матей Шопкин, Владимир Кирицов, Димитър Мустакерски, Николай Мизийски… Особено ми допаднаха скиците ти за Георги Домусчиев, за Христо Чернопееев, за Тодор Монов, за Ставри Борисов, за Стефан Моллов.
И една молба - ако имаш под ръка алманах „Мизия” - последната книжка - би ли ми я изпратил?
Желая ти здраве и нови сполуки на вдъхновеното ти перо?
Юни, 2005
Писмо до Димитър Горсов
с. Долна Липница
Здравей, Митко!
Благодаря ти за книгата с избрано „ПРАГ”, която четох с интерес и увлечение. Наред с книгата ти - хайку, тя е едно високо твое творческо постижение. Както се очертава съвсем осезателно, ти си мислещ поет; наред с лирическото звучение творбите ти имат и философска вглъбеност, което е особено важно за съвременния поет и което е характерно за малцина днешни творци. Това особено проличава в творбите, които ми се нравят, като „Тъй близо съм до вас - като дървото до земята”, „И с весела ръка помахвам/ на бързо чезнещия миг…”, „те (сънищата) са известията от звездите” (вълшебно е!), „и всяко ехо е остатъчен звук от гърма на Сътворението”, „Аз стоя на склон от същности…”, „Седнал съм на този хълм, а всъщност/ съм ухото на безкрая…, както и чудесния край на стихотворението „Пред мен са заснежените била на планината…”
И за да бъда още по-ясен кое най-много ми е харесало в книгата, ще спомена и творбите: „В тишината на тревите…”, „Соло за китара”, „Стаята”, „Да можех да обърна времето…”, „Възпяването на ония извори…”, „Бразденият от птици залез…”, „Мисля си: по лунните поречия…”, „Търся ястребова сянка…”, „Сияния отнасям…”, „Не искам като Одисей…”, „Моят сън е птица…”, „Този нежен сезон…”, посвещенията На жена ми, на Анита Коларова, Иван Цанев, Димитър Васин, Георги Черняков, Ангелина Нечева, Мариана Тодорова, Димитър Стайков, „В кръга на ситата премъдрост…”, „Болка”, „Жега”, „Поп Богомил”, „Равновесие”, „Почти молитва”, „Нежно есенно равноденствие”, „В ленива пустош между мен и моя залез…”, „Видях октомври, с пъстра дреха…”, „Минава животът - сезони без сън…, „Аз съм туй, което се изплъзва”, „В този свят на чудесата…”, „Там, в юнската далечина”.
Споменавам ти стихотворения, които най-силно са привлекли вниманието ми и които, заедно с много от останалите, дават основния, според мен, облик на „Праг”.
Прощавай за забавения ми отговор. По-важното е, че е налице сериозна творческа дейност от твоя страна и като процес, и като осъществяване в последно време в книгата „Праг” и книгата-хайку, една от най-значимите книги в тази насока.
Искрено се радвам на твоите постижения в поезията и ти желая нови и нови успехи! Като имам предвид творческата ти нагласа, иде ми на ум, че ще е добре да пробваш и в други жанрове - мемоари, есеистика. Сигурен съм, че и там ще имаш интересни постижения. Защото ти има какво да споделиш от преживяното, видяното и усетеното през годините.
Октомври, 2007
Писмо до Марин Христозов
Марине, добър ден!
Искам най-сърдечно да ти благодаря за книгата „Чуто / Видяно / Преживяно!”
Книгата ти е не само интересна, но и полезна от различни гледни точки. Тя досяга много посоки от нравствено-обществен, политически, битов, исторически и духовен характер. Ценна е и поради това, че книги с подобни задълбавания в близкото минало и в днешния ден почти няма. И още по-ценна е затова, че освен гражданската авторова съвест, в нея е жива онази тръпка, която одухотворява истинското творчество. Не случайно напоследък изоставих да чета други започнати книги и предпочетох с пиетет „Чуто / Видяно/ Преживяно”. За търсенията и позоваването ти на истината в нашето робско време те поздравявам искрено!
Бих могъл да посоча не малко неща от книгата, които са ме силно впечатлили, но ще спомена само някои като „Амазонката”, „Рапсодия”, „Късата памет”, „Обаятелният човек Иван Башев”, „Бесовица”, „Послеписи”. Привличат и кратките фрагменти за писатели. За „Дневниковите записки” бих казал, че са неповторими; те именно най-вече са облъхнати от дъха на страдалното ни време.
И така - Марине, продължавай да твориш, както ти е предрекъл и Николай Хайтов! Защото ти пишеш не за измишльотини и дребнавости, а перото ти сочи огнени места от българската съдба!
От сърце ти желая здраве и нови творчески успехи!
17 ноември 2007
Писмо до Анита Коларова
Русе
Анита,
Не може да не се вълнува човек като чете новата ти книга „ИЗПЕПЕЛЕНИТЕ ЯБЪЛКОВИ ГРАДИНИ”! Затова времето, прекарано с кратката ти стихосбирка, се утаява в съзнанието като една дълга мелодия от чувства, навеи, образи, звуци - признак на дълбинност в творбите ти и на стойностност. Впрочем, много твоя характерна черта и в предишните, и в тази книга е една особена подкупваща аристократичност на мислите, на изразите и на тиха неутолена сякаш ласка към белия свят, към живота.
В това отношение не мога да не спомена заглавията на стихотворенията „Може би”, „Без изход”, „Балада”, „Опит за безразличие”, „На времето ненужните признания”, „Една голяма много празна къща”, „Кратка биография на селянин”, „Черна люлка”, „Рязане на тютюна”, „Жена”, „В светлината на белия лист”, „Приятелю”, „Междинно време”, „Запалването на свещичката”, „Отплуване”… И онова изящно и фантастично „Невидимо”, което, както и другите, не може да се обяснява.
Хубава ти е книгата. Всъщност тя е нещо много повече. Благодаря ти!
И никой ли, освен мен, досега не ти е казал, че ти си една от най-силните съвременни поетеси на България!?!
Най-искрено желая нови успехи на даровитата ти ръка!
Юни, 2008
Писмо до Иван Вълов
Здравей, Ваньо!
Ако кажа, че съм изненадан, като четох книгата ти „ВИТ ТЕЧЕ И РАЗКАЗВА”, няма да съм прав, защото винаги съм ценял творческите ти изяви.
Откровено казано, книгата ти е много интересна с лиричния си колоритен език, с интимната близост и атмосфера, която непринудено създаваш. Простите и обикновени, но съдбоносни истории, за които разказваш, придобиват едно високо измерение. Тук няма никакво значение времето или тематиката - постигнал си разкази, изпълнени с българска човещина и топлина, които вълнуват и неминуемо ще вълнуват всеки, който се докосне до тях, разбира се, който носи българско сърце. За което искрено те поздравявам!
Още по-ценно е, че за разлика от някои съвременни писатели, дето измислят творбите си и затова са изкуствени, бледи и неинтересни, макар че разказваш за работи станали преди няколко века по време на турското робство, при теб нещата не са измислени, а са ставали по онова време и още по-обаятелното е, че истински творчески са съпреживени от теб. Ясно е, че това са предания, но те имат своите конкретни корени в народния живот. И да се чуди човек как е могло писателското ти ухо само от духовното землище на село Крушовица да чуе толкова значителни и характерни истории, визиращи непоробения дух на българина и на българката. Но ти художествено си извисил тези стродавни събития, дал си им пълнокръвен живот, като същевременно ги прибавяш към гордата ни история. Така че разказите ти имат сиянието както на самата истина, така и на легендата. С една дума, ти си гребал надълбоко в истинския извор на народния живот.
Все ми се върти в главата и не се забравя тази твоя пословична привързаност към дядо ти в новелата „Крушовец”. Като споменавам „Крушовец”, не мога да не прибавя и разказите, които ми се понравиха най-много: „Млада овчарка”, „Войкина могила”, „Радин дол”, „Мъката на поп Мартин”, Момин брод”, „Майчина заръка”, „Овчарова тайна”… И ония-кратките - „Писмото на мама”, „Килимът на живота”, „Вятърът”…
И - прав е бай Илия Волен в предговора, където изрича много топли думи за „Вит тече и разказва”.
Стискам приятелски талантливата ти десница и ти желая нови творчески завоевания!
22 февруари 2009
Писмо до Галина Божилова
Здравей, Галина!
Моля те да ме извиниш за толкова късния ми отговор. Може да е демоде и да е в разрез с бързия ход на съвремието, но по природа не съм свикнал да се надбягвам със живота; освен това, когато една книга ми се нрави, не обичам да препускам през страниците й бегом. Както и да е.
Смятам, че нищо повече не бих могъл да кажа за книгата ти „СЛЪНЧЕВО КОЖУХЧЕ” от това, което е казала в своя отзив Людмила Григорова, поместен в „Словото днес”. Но там не мога да не посоча интересните творби „Катеричка”, „Гъби”, „Дъжд и чадърче”, „Морско”, „Зимна приказка”, „Слънчево кожухче”, „Нестинарка”, „Барабанчик”, „Обърканото кученце”, „Движещ се килим”, „Клонки”, „Знаме”, „Зимни наблюдения”, „Залез”…
А книгата ти „НЕСКРИТИ ОБЯСНЕНИЯ” наистина ми харесва, увлече ме и продължавам да живея с вълненията, породени от разказите в нея. Първото ми и спонтанно впечатление от тях е, че човек се докосва до една съвършена чистота на мислите и чувствата с която са напоени (тъй да се каже) творбите ти. Освен това, те излъхват една пленителна юношеска невинност. Разказите ти са силно съвременни и, бих казал, че са огледало на житие-битието на днешния българин. Не знам какво си им вдъхнала в творческата си лаборатория, там има нещо много вярно и то иде от пулса на ръката, който е преминал в тях. Всъщност, сътвореното между кориците на „Нескрити обяснения” е сериозно литературно творчество, което има своя логична глъбина и излъчва очарование, с което привлича. Учудвам се на твоите верни съждения за живота, за отношенията между хората, съждения, които дават философски оттенък на разказите ти. Хвала на тези родители, които са възпитали и внедрили у теб вярно и правдиво чувство и усет за нещата, за живота и хората. То не се придобива. То се предава като наследство. То е в творбите ти. В душата си ти си поет. Само поет може да създаде такива емоционално наситени разкази. Не случайно такива са и едни от най-големите ни белетристи Елин Пелин, Йовков, Каралийчев…
Разказите ти доказват, че авторът им е обладан и от висока интелигентност. И - от точен усет към съвременните нравствени проблеми. Въпреки че си градско чедо, силен е афинитетът ти към природата - сезоните, цветята, растенията. Мисля, че ги боготвориш.
Ще спомена разказите от книгата, които най-много са ми допаднали: „От бързане - с обувки неизлъскани”, „Отново там”, „Азалия”, „Белият пушек на цъфналите череши”, „Слънце, море и бряг”, „Привлекателният първи ред”, „Калинка пълзи в букет”, „Разсмешник”, „Ърженик”, „Жилещото докосване до коприва”…
Моля те предай моите поздрави на чудесните ти родители!
Искрено желая нови сполуки на даровитата ти ръка!
Април, 2009
Великден!
Писмо до Елена Лъчезар Станчева
Драга Ели,
С непростимо голямо закъснение прочетох великолепната книга „ПАРИЖ И ЕЛЕНА - ОХРИДСКАТА ПРИНЦЕСА”. И не я оставих, докато не я дочетох докрай…
Но преди това моля за извинение, че не можах да присъствам на тържеството при откриването на плочата с надпис пред дома на един от най-интересните писатели в детско-юношеската ни литература през ХХ век - ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ. Поканата за това мило тържество ми предаде моят син, но наистина поради причини от здравословен характер нямах никаква възможност да дойда. И най-искрено искам да кажа, че с бати Лъчезар като широко скроен човек, като писател и редактор на „Славейче”, въпреки възрастовата ни разлика, както и с тебе Ели, бяхме и сме чудесни приятели. Той наистина имаше една блага усмивка, която трябва жестокият и враждебен ХХ век да запечата завинаги като пример на хуманност и човеколюбие; той имаше топла душа, която е попила в безбройните му творби за възрастни и деца. Това отчетливо личи и в цялата книга „Париж и Елена - Охридската принцеса”, в есетата и писмата му, които пораждат естествено и силно вълнение.
Между впрочем, аз съм заобичал Лъчезар Станчев още като дете, когато получавах оня неповторим вестник „Весела дружина” и там четях негови стихове и гатанки. По-късно, вече младеж, той ме прие радушно в списанието с половинмилионен тираж „Славейче”, където често сътрудничех. Разбира се, че още навремето съм чел редица от неговите даровити книги. С бати Лъчезар сме бивали на срещи във Варна, Видин и другаде. Бивал съм и в родната му къща - домът на Донка и Дончо Станчеви във Вършец… Донякъде, като бяло петно неизвестен ми беше животът му в Париж, в Европа. И ето сега - това бяло петно изчезна, благодарение на книгата „Париж и Елена - Охридската принцеса”. Хвала ви - на тебе Ели, на Румяна и на Владимир, че издадохте тази изключително интересна и автентична книга! Тя беше необходима. Освен това, тя е безупречно и интересно оформена, със снимки и факсимилета, с които заедно с писмата и есетата придобива ценна документална стойност. От всичко това книгата излъчва едно естествено и високо очарование. В книгата е откроено чувството за историзъм и истинност, което я прави привлекателна и за специалиста, и за обикновения читател. Писмата всъщност са изящни есета със своята свежест, откровеност и топлота. Не може да не се вълнува човек, когато чете стихотворението „Капка”, есетата „Симплонския тунел”, „Старец”, „Дъжд в Париж”, с което помня от 1945 г., когато Лъчезар Станчев го прочете в гимназиалния салон на град Бяла, Русенско, „При рибарите”, „Самота”, „Щурец”, „Непознатият”, „Сняг в Париж”, „Ламанш - на Ели”, „Родно село”, „Няма вече”, „Извор”, „На пясъка”, „Зимна приказка”… Свое достойно място имат и двете писма на Александър Муратов.
В книгата „Париж и Елена - Охридската принцеса” като в огледало се оглежда голяма част от живота на Лъчезар Станчев, както и от твоя живот, Ели.
Позволи ми от все сърце да ти пожелая здраве и дълголетие, също и на дъщеря ти и сина ти!
Приятелски прегръщам всички ви!
23 юли 2009
Писмо до Найден Вълчев
„Моето бойно поле е малко.
Колкото един бял лист.”
Добър ден, Найдене!
Първо искам да те поздравя за изумително интересната вечер в Столичната библиотека, на която блестящо представи четирите тома на „ПОПЪТНИ СРЕЩИ”!
Благодаря ти от сърце за последния том, който ми изпрати!
Тази книга не е за посредствения читател, макар че тя ще е интересна и за него. С високосната си духовна територия тя ще достави силна възхита на изкушения читател-творец, който ще срещне в нея родствена атмосфера и светли мисли, присъщи и на него.
Така че, Найдене, освен като един от големите съвременни български лирици, в „Попътни срещи” ти се явяваш и като един от малцината сериозни литературоведи-мемоаристи, които (за радост) владеят майсторлъка да вникнат и с трепет да разкажат за творчеството и живота на редица предишни видни творци и класици на литературата.
Отдавна не бях чел с такова вълнение и бих казал, с възторг, днешна книга, както твоята „Попътни срещи” (книга четвърта). В нея по един магичен начин са съчетани и поезия, и философия при тълкуването на жития и творби. Това, мисля, запълва по един достолепен начин липсата на цялата абдикирала и отсъстваща ортодоксална и, така наречена, литературна критика.
Някои от литературните портрети съм чел и преди в периодиката. И са ми правили силно впечатление и най-важното - тотално са ме подкупвали. Обаче, включени един до друг в книга, те и като цяло, и поотделно някак придобиват по-висока стойност. Трябва ли да казвам хвалебствени думи, например, за „Един монах тъмен”! Тъй като с каквито и думи да го характеризирам, те ще бледнеят пред неговата лироепична стихия. Подобно нещо не се създава всяка година. И, разбира се, не е само „Един монах тъмен” в тази уж „попътна” книга. За да се роди тя, както и предишните нейни посестрими, ти си живял цял един живот от творческо горене, от пространен опит, събирал си в медения си кошер безброй цветни духовни прашинки, невероятни упойващи мириси и златото на тихите слънчеви лъчи… И всичко това, попаднало в кошера ти, се е извисило духовно-творчески, благодарение на огромната ти оригинална дарба.
Душата ми е озарена от божественост като чета и „Един монах тъмен”, и „Димитър Талев интерниран в Луковит”, и четивата за Дебелянов и Лилиев, и „Щурчето да не умира”, и „Напразна въздишка”, и „Авторът на „Една българска роза”, и „Сакото му, шапките му”, и „Михаил Светлов”, и „Леда Милева”, и „Усин Кирилов, Асен Кирилов, Усин Керимов, Усин Керим”… Не мога да отмина сгъстените, но чудесни интервюта с тебе на Чавдар Добрев, Тодор Коруев, Наташа Манолова, Бойко Ламбовски. Там мислите ти са интересни и мъдри.
Та такава е тази уж попътна книга от моя приятел Найден Вълчев.
Да е жив, здрав и дълголетен, за да зарадва българина с нови творчески постижения!
Найдене, предай моите поздрави на цялото си семейство!
22 април 2011
Писмо до Лияна Кирилова -
главен редактор на „Вестник за жената”
Госпожо Кирилова,
Следейки „Вестник за жената”, от материалите в него на най-разнообразни теми, докосващи жизненоважни аспекти на живота, се убеждавам, че той е сериозен, значим и интересен вестник за българката и българина. В него има какво да се прочете, но по-важното е, че има какво да се научи… Освен други любопитни не само за дамите четива, привличат вниманието и творческо-житейските очерци за известни гениални светила в областта на литературата и изкуството, на историята и науката, каквито има във всеки брой. Завладяват с високите си сатирични градуси силните епиграми на Рашко Стойков - един от най-добрите ни съвременни поети. Те са заредени не само с остро жило, но човек се възхищава и на майсторското им великолепие, каквито са, например, сатиричните творби в брой 45 и 46 - „Идва времето на Монтен”, „28 години от пожара в цирка”, „Тревожни вестникарски страници”, „Наверно Максим Асенов сега твори за Бога”, „Ограбена България заслужава балада”, „Уроци по латински за напреднали”, „1 ноември - Ден на народните будители и век и четвърт от смъртта на П. Р. Славейков”…
От последните броеве на „Вестник за жената” привличат и се помнят такива творби като проникновените есета „Самотата” и „Безмерното” на проф. Донка Петканова, доктор на филологическите науки и изтъкнат народовед, „Колко струва 1 кг тротил?” на голямата публицистка Велислава Дърева, на Христо Медникаров за град Елена, където той задъхано разказва за възрожденското старопланинско гнездо, както и поетично-драматичната изповед „Ружи, ружи - бели ружи” на Тодорина Гърдева, „Делфийският оракул между митовете и истината” на Лилия Лекова, „Несравнимата Клара Вик”, и „Роберт Шуман” на Панайот Василев, за което искрено ги поздравявам, както и Петра Ташева за гражданската й позиция в „Разсипници за… убиване”.
В крайна сметка, във всичко това, което споменах, проличава даровитият и високо компетентен усет на редакторите на „Вестник за жената” и на неговата главна редакторка Лияна Кирилова, за което искрено им желая здраве и нови сполуки!?
ноември, 2011
Писма до доц. Живодар Душков
Русе
1.
Живодаре, здравей!
Благодаря ти за чудесното поетично писмо от края на миналия месец. Благодаря и за в. „Другият вариант”, който ми изпращаш. В брой 89 впечатление ми направи статията ти „Словото - начин на живот” за филолога Руси Д. Русев.
Сборникът „Стъпки 3″, както и предишните, се оказва интересна и ценна по характера си книга, главно поради това, че единствено тук се съдържат стихове от български учени. Между десетките обикновени и често непостигнати опити, има и много добри и хубави стихотворения, които радват, такива като „Двойната спирала” и „Наука и изкуство” на акад. Румен Цанев, „Лятна буря” на Орфей Петков, „Посвещение” на Весела Димова, „Небето очите свои отвори…” на Живодар Душков, „Сатурнов пръстен” на Стефания Цанкова. Интерес събужда и стихотворението „Ще ме разберат ли?” на акад. Ангел Балевски. Добри са и стихотворенията „И тази вечер…” на Димитър Кънев, „Кокичета” и „Снежинките” на Камелия Колева, „Болка” и „Молитва” на Мариела Модева, „Майка и родина” на Павлина Павлова… Добри думи могат да се кажат и за „По окръжност” на Боян Бончев, „Белият лист” на Дора Илиева, „Написано със светлина” на Елена Диварова, „Бащина къща” на Людмила Тодорова, „Минзухари на поляната” и „”Снощи луната…” на Петър Стоянов, „Понеделник” и „Слънчеви капки” на Стела Ташева, „Орис” на Стефан Читаков, „Елегия” на Тодорка Димитрова, „Графити” на Филип Филипов, „На мама” на Ал. Карастоянов, „Сбогом” на Евгения Димова, „Човекът” на Иван Г. Пенев.
В „Хумора и сатирата” много добре е представен акад. Ангел Балевски („Сръндакът”, „Помислено-изречено”, „Лесни пътища”, „Макар и политически слепец”, „Допреш ли…”). С добро споменавам и „Случва ми се” на Александър Милчев, което е едно много честно и постигнато като замисъл стихотворение. Същото мога да кажа и за „Капацитет” и „Критика” на Бойчо Панев, за „Омраза на зверска основа” на Жана Янева, за първата епиграма на Искра Арсенова…
Прощавай за дългия списък, но това говори добре за сборника „Стъпки 3″.
Изпращам ти книгата „Като облак ще си отида” (разкази и легенди за Родопите) от Георги Гривнев (като малък подарък) и стихосбирката „Синята фаянсова камина” от Иван Кръстев, която ще те моля след време да ми върнеш.
Желая ти здраве и нови творчески сполуки!
23 юли 2012
2.
Живодаре!
Искрено ти благодаря за старите броеве на „Студентска искра”, които си ми изпратил.
Доста неща в тях са ми интересни, например твоите „Не спирайте! Никога!”, „Размисли пред един паметник”, както и фотохрониката в брой 366.
Приеми моите поздрави за чудесното споменно есе „От „Че кой не го е виждал…” до „Брадата е герб на свободата!” (за Радой Ралин). То е много истинска и оригинална творба. Подобни неща ми се случва да чета рядко от съвременници.
Радват ме кратките ти бележки в писмото ти за „Синята фаянсова камина” на Иван Кръстев. Не мога да не отбележа, че имаш тънък усет за думата и нейното звучение, както и за извисеното художествено слово. Споделих по телефона с Кръстев какво си ми писал за неговите стихове, това го заинтригува, и като превадя на ксерокс писмото ти, ще му го изпратя. Иван Кръстев е на 92 години. Той - живият класик на съвременната българска поезия - вече две години не излиза от къщи. Не е болен, но възрастта…
От „Студентска искра” при случай ще дам на Георги Драмбозов и на Кирил Момчилов. И двамата са много талантливи творци и са ми много добри приятели.
23 август 2012
3.
Здравей, приятелю!
Студията-изследване „Лаконични, но изпълнени със съдържание (Васил Левски за Ангел Кънчев)”, събуди у мен силен интерес. От голямо значение е, че има творци като теб, които по един научно-творчески начин тълкуват такива значими проблеми от богатата ни история. Ще запазя тази творба в личния си архив за редки духовни ценности. Благодарение на теб, станах притежател и на юбилейния вестник за Михаил Арнаудов, посветен на 130-годишнината на големия българин, с когото имах честта да се запозная в издателство „Народна култура” в края на седемдесетте години на миналия век. И никак не ме изненадва, а ме радва, че именно ти си редактор на възпоменателния вестник.
След като с удоволствие прочетох интересните етюди на Мира Душкова в списание „Брод” (за което също ти благодаря), вниманието ми привлече твоята уникална сага „Реквием за мъртвите поети”. Подобно нещо, както трудно, така и много рядко се пише. И хубавото е, че ти си успял сполучливо да създадеш една впечатляваща духовна панорама на голяма част от литературно-художествения съвременен живот на такъв духовно-емблематичен град, какъвто е Русе. За което те поздравявам за силно изпълнения ти самороден дълг към мъртвите поети. По този начин, ти достойно си материализирал, както пишеш, „онези искри в паметта ми, които взривяваха мрака на забравата”. Редица от тези поети познавах: Стефан Епитропов ми беше учител в гимназията, с Мила Доротеева, Никола Боздуганов, Веселин Тачев, Атанас Рубчев, Здравка Крумова, Ангел Сталев бяхме добри приятели.
Наистина, прави ти чест създаването на такава сага - „Реквием за мъртвите поети”, които по този начин оживяват пред нас!
Благодаря ти за добрите думи за книгата ми „Сняг да вали”! В писмото си деликатно ме подсещаш за някои неща, на които някак се налага да отговоря. Във връзка със стиховете ми споменаваш за поетичен спектакъл. Имало е нещо подобно. Навремето, например, мои творби излизаха по Националното радио или на национални прегледи на художественото слово артистите Живко Гарванов (той дори взе първата награда), Иван Тонев, Славка Славова и др. А колкото до композиторите, по мои текстове има песни от Александър Райчев, Димитър Петков, Атанас Косев, Димитър Сагаев, Дора Драганова, Христо Недялков…
От разговорите ни и от писмата ти разбирам, че често пътешестваш, нещо, което е в кръвта ми и което обожавам. И това е много добре. Пътуванията и срещите с различни хора обогатяват. И стимулират за нови творчески дела.
Искрено ти желая здраве и нови успехи!
27.ХІ.2012
Писмо до Велислава Дърева
Уважаема другарко Дърева,
Наистина, повече от година и нещо търся телефона или адреса Ви. И никой не ми го казваше - нито от Съюза на журналистите, нито от вестник „Дума”.
Слава Богу, добре, че Ви видях преди няколко вечери.
Първо искам да Ви кажа, че будните даровити национални съвести са малко, броят се на пръсти. И Вие сте една от първенствующите от тях. Четейки Вашите творби, на човек нещо сакрално му просветва. Това се дължи, както на великолепното Ви перо, така и (основно) на Вашата неповторима творческа индивидуалност. Това, което публикувате, засяга дълбочинни и характерни черти на съвременната българска действителност и черпи сили от дълбокия психологически извор на българина - неща, до които в днешния трагически ден са призвани да се докосват само няколко творци, сред които Вие сте в първия ред.
Като Ви желая нови творчески победи, сърдечно стискам даровитата Ви десница!
Септември, 2013
Писмо до Иван Вандов
Здравей, Ваньо!
Първо искам да ти благодаря за двете книги „ПОЕЗИЯ И СЪВРЕМЕННОСТ” и „ВЗАИМООТНОШЕНИЯ БЕЗ ВЗАИМНОСТ”! И второ - да се извиня за закъснелия ми отговор, което се дължи на трудното ми здравословно състояние, както и на още по-трудното на жена ми през тази година. А и не вярвам да си ме виждал на някои литературни мероприятия, както беше преди.
Изказвам ти и искрена благодарност за статията „За повече обобщение в лириката”, както и за споменаванията на мои творби в други статии.
… Не може и други да не са ти казвали, но аз смятам, че книгите ти „Поезия и съвременност” и „Взаимоотношения без взаимност” са значимо явление в нашата литература. С тематиката си, която е все по-рядко застъпвана днес от творците, те са своеобразно събитие в българската култура. Те се характеризират с мемоарно-художествената си особеност, с публицистично-нравствена острота и с точен и верен поглед към третираните проблеми и събития. Ти си почти единствен български автор в това отношение, а това придава особено значение на книгите ти. Да си призная, четох ги наистина бавно, но с голям интерес, защото проблемите, които засягаш в тях, силно ме вълнуват. Отделни статии и студии може да са писани отдавна, но те имат съвременно звучене, дори ми се струват още по-насъщни в днешния ден.
В „Поезия и съвременност” особено привлякоха вниманието ми, както началните (бих ги нарекъл обзорни) статии, така и отзивите посветени на отделни поети - например: „Певец на съвременното село”, „С гласа на българина”, „Неспокойно сърце”, „Вдъхновена патриотична лирика”, „Лирическата болка на перото”… Радва ме фактът, че в книгата си дал висока оценка на такива (също изтъкнати) поети като Николай Стайков, Иван Бурин (Чудесно е, че си включил стихотворението „Гоце”!), Атанас Смирнов, Пеньо Пенев, Дамян Дамянов, Лиана Даскалова, Никола Инджов, Иван Радоев, Матей Шопкин, Карол Николов… Поздравявам те за статията „Лирика на тревожната и проста истина”! (за Веселин Нейков).
На нерадостния фон на днешната ни обедняла литературна критика статиите ти от книгата „Взаимоотношения без взаимност” са изключително ценни. Става дума и за „Вместо предговор”, където включваш моменти от своя дневник и където знаменателно изповядваш „да не свивам байрака, докато пръстите ми могат да го държат”. Това е силна и интересна статия. Особено ми допадна „За „соцреализма” с нейния остър, но справедлив тон, както и „Антифашисткото знаме на епохата” и интервюто с тебе „Хлевоусти „демократи” клеветят антифашистите”. Голямо удоволствие ми достави „Сюжетика без давност”. Това е една от най-хубавите и силни творби в книгата ти. И макар че пишеш „Разбира се, моят разказ за това семейство е повече от схематичен”, искам да ти кажа, че той е много по-естествен, правдоподобен и пълнокръвен от подобни разкази на ред известни белетристи.
Впечатлен съм също така от „Критически поглед върху образа на комуниста в нашата литература”, „Влез в елита!”, както и от „Труженик на словото и перото” (Йордан Цонев), „Богатото „стопанство” на един българист” (Александър Кетков), „Партиен публицист на висота” (Петко Русев), „С богата творческа биография (Георги Константинов), „Страстен книголюб” (Стоян Стоименов), „Единен и многолик творчески метод” (за Тодор Павлов), „Връщане към неповторимото” (за „Ремсови години” от Живко Живков), „Между мемоара и изследването” (Бойка Вапцарова), „С преклонение пред подвига” (Симеон Правчанов), „Книга за древна и съвременна София” (Александър Костов), „Нарастващо внимание към публицистиката” (Борис Данков), „Тракийското перо на публициста” (Никола Инджов), „По хребета на времето” (Иван Вълов), „Завидна биография на антифашист” (Лако Павлов), „Респектиращо белетристично и публицистично перо” (Николай Тодоров).
Това е, приятелю, което мисля за двете ти нови книги. А те, както и творческият ти живот, говорят за богато съдържателен плодотворен възход на творец, верен докрай на комунистическите си идеали от своята плевенска младост! Именно затова стискам приятелски даровитата ти десница и ти желая нови творчески успехи, крепко здраве и веколетие!
4 октомври, 2013
Писмо до Кънчо Великов
с. Караисен, Великотърновско
Здравей, Кънчо!
С интерес прочетох книгата ти „И ТЕЧЕ РЕКА…”. Поздравявам те, както и Красимира Кацарска, която като редактор е благословила това благородно издание! Там са включени редица интересни творци, предимно поети. И е удоволствие да се чете написаното от теб.
Ще започна с един твой земляк и мой приятел - Васил Аврамов. Той е високоталантлив поет с оригинално творческо перо. Аз също съм писал за него. Малцина са поетите, които могат да сътворят стихове като тези за Христо Банковски:
Изкачил Мусала - не спрял да почине
и поел по-нагоре - по Млечния път.
Чудесно си казал за книгата на Васил Аврамов: „Разлиствайки „Трохи за птиците”, читателят има чувството, че чете стиховете по светлосиния лист на небето”.
С особена сила звучи „Озарен от светлина” - за Веселин Тачев. С него бяхме приятели в Русе. Какъв трагизъм излъчва стихотворението му „От балкона”, което си публикувал. И са силни, и верни думите ти за Веселин Тачев: „Времето замита всяка човешка следа, но пред светлата диря на едно достойно дело то е безсилно”.
Приятно изненадан съм от поета Иван Антонов. От това, което цитираш от него, личи, че той е не само изграден, но и поет с тънко виждане за нещата.
Впечатляващи с атмосферата си са: „Върхове на българския дух” (Матей Шопкин - един от големите съдници на днешния трагически български ден:
Помнете, мои предани другари,
помнете, мои злостни врагове,
молитви пред олтара на България -
това са мойте стари стихове!
Също и: - „Ръми в душата ми” (Благовеста Касабова).
И - „Като вълшебник от приказките” (Янко Добрев).
И - „И тече река” (Станка Пенчева).
И - „Сърце, обречено на любов” (Кинка Константинова).
И - „Поезия, извираща от сърцето” (Венета Мандева).
И - „От любов към света на Далчев” и „Животът ни - шепа думи” (Лъчезар Селяшки).
Благодаря, че чудото Живот видях!
И - „Поезия на сърдечните послания” (Красимира Кацарска).
И - „От жажда съхранен” (Димитър Горсов).
И „Поетична флейта” (Йордан Кушев).
И - „Песъчинки от прибоя на живота” (Виолета Солникова)…
Драги Кънчо, особено сега, когато литературната критика никаква я няма, книги като твоята „И тече река…” са необходими и полезни.
От сърце ти желая здраве и нови творчески сполуки на даровитото ти перо!
10 октомври 2013 г.
Писмо до Иванка Христова
Силистра
Истината е по-невероятна от измислиците.
Иванка Христова
Ваня,
Учудва ме тази сила на интелектуалната ти дарба с която си успяла да постигнеш недостижимата сърцевина на простите житейски истини и да ги осветиш в книгата си „В ДЕБРИТЕ НА ВСЕЛЕНАТА-ЖИВОТ”. Това ти си постигнала със завидна проникновеност и яснота, нещо, което трудно се отдава дори на професори и учени в тази насока. Стойността на твоите краткописи се състои в това, че ти не робуваш на каквато и да е външна ефективност, а ни смайваш с божествения проблясък на точните житейски истини, където без всякакви излишни окраски живеят кристалните ядра на високосния смисъл на човешкия живот. Наистина, тайна е и тайна ще си остане как си могла да се добереш до своите големи открития в малките си краткописи.
Без всякакво съзнание, книгата „В дебрите на вселената-живот” е голям успех. Там е закодиран откровеният ти духовен свят, който въпреки сериозната обективност на кратките ти творби, притежава тихото очарование на невинна изповедност. И е съвършено права Румяна Лебедова в предговора към книгата, че Иванка Христова „с проблясъка на мъдрост, която не ангажира и не наставлява… само с кротка усмивка предлага азбучни истини на Битието”.
Ще си позволя да посоча заглавията на някои от силно впечатлилите ме краткописи: „Татко”, „Човек”, „Мъдрост”, „Загуба”, „Спре ли човек да мечтае, престава да живее”, „Имане”, „Любовта е човешко предопределение” и целият цикъл „Любов”, „Радост”, „Тротоар за двама, но по него винаги вървя сама”, „Живот - Твоето голямо пътуване, което ти помага да станеш истински завършен човек”, „Кръстопът”, „Работа”, „Реалност”, „Кога ще стигна звездите, за да намеря сестра си?”, „Съдбата удря и милва напосоки”, „Чудо”… И не само те.
Искам да подчертая, че рисунките на Росен Лебедов са чудесни.
Драга Ваня, от сърце ти желая здраве и нови творчески успехи!
14 октомври 2013 г.
