Любомир Духлински

ПАМЕТНИЦИ

Казват, протестирали пред паметника.
Късно е вече - вододела е преминат.
Казват нарязали войничето на части -
първо ръката, после тялото, главата.
Накълцали го като Балканджи Йово
майцепродавците ни, родните еничари.
Разпоредили чуждоземските злотворци
сглобени крепко с местните простаци
да го захвърлят нейде в края на града
във някакъв сайвант, пропит от мухъл.
А нас, останалите, къде ли ще ни дянат -
останалите шест милиона паметници…

БАЛАДИЧНИ СТРУНИ

Прозвънва ръждивата струна,
подръпната от яростния вятър.
Разпната на кръст Родината
се гърчи, обляна в кръв и жлъч.
Тя е премазана, няма измъкване
от лепкавите лапи на отродници.
Прозорецът отново е отворен -
навън крещи тълпата до небето.
На покривите се събраха гарвани -
черните вестители пробиха
информационните завеси
и носят само добри новини:
отиваме във райската градина.
Как да откажем и да извикаме -
искаме си нашата България,
измисления рай за вас си оставете.
И струната прозвънва жалостиво.
Иска ми се Ной да се роди отново
и да скове ковчега древен.
Да потеглим към други светове,
защото нашият е вече бездна.