Трендафил Василев

НОЩНО ДЕЖУРСТВО

И пак сърцето си затворих
във тази малка стая от метал.
Сърцето ми, населено със хора,
недомилвано, недомечтало…

И до екрани и планшети,
привикнало на нощен труд,
то слуша пулса на планетата,
кръстосана от обич и барут.

ВЪЗДУШНА ОПАСНОСТ

Все по-ярко светят двете точки на екрана!
Заблудени самолети?… Или нещо друго?
Свръхзвуков курс, свръхзвукова закана
приближава границите ми свръхзвуково.
Аз съм буден, аз съм пръв, и трябва аз да мога
двете светли точки свръх навреме да позная -
те дали за всички спящи са тревога,
или пък тревожат само моята метална стая.
Още малко… Още миг!… Едва сега се спират
и обратно тръгват двете несмутими точки.
Вземам дъх… Усещам как главата ми пулсира,
болка стяга мокрите ми слепоочия…
В тишината, към прозореца очи обърнал,
дишам радостта, от въздуха по-нужна -
след такава нощ от този връх да зърна
как градът спокоен се събужда.

МИГ НАДЕЖДА

Моето разделно време ще направи ли от мен войник!
Своя дял аз как ще взема - разполагам само с миг.
Миг, да видя на небето от безумие следа.
Миг, да чуя със сърцето диханието на града.
Миг, с ръцете на куража обичта си да прегърна.
Миг, на изгрева да кажа, че ще чакам да се върне.
Миг на истината свята, в който трябва да реша.
Миг надежда на земята - нямам право да греша.
Миг, светкавицата смъртна с яростни ръце да хвана.
Миг, да изгоря аз първи, но животът да остане.

ВОЙНА

И сякаш вдън небе се скриват божествата!
Избухва взрив след взрив и в огън е земята.
Стъмнява се в очите на света простора.
Горят жита, дървя, цветя, треви. И хора.

И слънцето - на земята вечен покровител,
от него цяла в прелестен живот обвита,
през дим, който в окото му се утаява,
отгоре гледа… Гледа и недоумява.