Таньо Клисуров

ЧЕРНАТА КУТИЯ

Подобно метеор във океана
потъва пламналият самолет.
Ще го погълне
кипналата пяна -
от пътниците само ще остане
да плава някой оцелял билет.
Агенциите сетне ще пресищат
ефира със тревожни новини.
И ще живеят още дълги дни
със страхове
световните летища.
Но след настъпилата бъркотия
от слухове,
легенди
някой ден
ще се намери черната кутия.
Тя отговора точен ще даде.
Под тонове вода там съхранени
причините за катастрофата лежат…
Така да можеха да бъдат обяснени
нещастията наши всеки път,
когато сполетяват ни внезапно;
когато мозъкът се вцепени…
Крилата ни издигнат в необятното,
бучат отдолу тъмните вълни.
И в миг един към бездната полита
приятел скъп или човек любим…
Не можем дълго да се примирим
и търсим истината, и скърбим.
А тя дълбоко, чак на дъното е скрита…
Не седмици, не месеци наред,
приятели, дорде сърцата бият -
докрай търсете черната кутия
след катастрофата
на моя самолет!

***

Понякога с най-близкия човек
говорим си със неразбрани думи.
И февруари ляга помежду ни.
Живеем сякаш в разни векове.
И обезсмисляме живяното дотук,
зачеркваме го - за да не остане…
Ръцете си, любима, нека хванем -
да се придърпаме един към друг.
Знам: много пъти само с този жест
магически премахвали сме болки;
поемали сме топлина дотолкова,
че минахме над пропаст по въже.
Животът е така неудържим
в движението свое ежечасно -
един от друг той грубо ни оттласва.
С прегръдка само ще му устоим.

***

Заслужих ли те? И не си ли ти
единствената ми до този миг победа?
Безмилостно е времето, лети,
а аз все губещ, все по-стар, по-беден.
Но ти докоснеш моята коса
с онази ласка отпреди години
и мога всичко пак да понеса,
а черната вода да ме отмине.
И ме потапяш в златната. Съвсем
като в познатата ни приказка, която
не смогнахме до край да разберем,
но правеше мечтите млади - златни.
На този свят със милиард жени,
защо си ме избрала - то е тайна.
Заслужих ли те? Бог е преценил
и ни е срещнал, вярвам, не случайно.

ДЕЛА И ДУМИ

„Лозето не ще молитва…”

Все повече се разминават делата с думите изречени.
Линее лозето - ще кажеш, непрекопано векове.
Делата с думите дори не се и поздравяват вече,
дори понякога се гледат с омраза като врагове.
Какви големи ярки думи - като балони панаирни!
Край тях делата се смаляват, измършавели са съвсем.
И питат с укор от портретите сега народните кумири:
Как разминаване такова способнии сме да понесем?
Научихме се. Даже вече тревогата не ни достига,
че плод от сухите лозници на есенес не се бере.
Молитвите си рецитираме като назубрени от книга,
и дланите ни се изнежиха - за лозето не идва ред.
Завяват ледни ветрове и времето полека скрипва.
Ще издържат и тази зима бодил и ялови треви.
Загива българското лозе, наслушало се на молитви.
Върви и наточи мотиката, която ще го съживи!

ДЕН

Обикновен е моят ден.
Звъни будилник в утринта -
началото на мойте грижи,
прагът на днешните неща.
Студена баничка и вятър
на автобусното стъпало.
И после работата - жажда
за отпочиналото тяло.
Работя с мускули и ум,
работя яростно и мъжки.
Не ме наричайте „момче”,
че мен момче ме чака вкъщи.
Подир вечерята, подир
една история красива
за космонавти и звезди -
момчето ми до мен заспива.
И идва време за любов,
цял ден очаквано, мечтано:
прегръщам своята жена,
усещам нежните и длани…
Домът ни късно щом заспи,
аз нощната си лампа светвам -
към мен от сънните ъгли
прииждат плахо стиховете.
Кръжат край топлото стъкло
крила на нощни пеперуди.
Почти не дишам над листа,
страхувам се да не събудя
сина си, в приказка заспал,
жена си, със любов богата.
И недописал своя стих,
гася до утре светлината.

НЕОБХОДИМ ГРЕШНИК

Праведните хора уважавам.
Съвестта не ги измъчва нощем.
Те крепят семейството, държавата.
Слава богу, че ги има още.
Друг съм аз. И казвам го открито.
Не умея да живея мъдро.
Правя често жестове, които
зная, сам след време ще осъдя.
Вредно е /излишен е въпроса/
всичко туй за мен, за обществото.
Но и полза сигурно му нося
с грешките си сторени. Защото
как ще блесне с чистото си име
другият - живял без прегрешения,
ако няма база за сравнимост -
грешните човеци като мене.

ВТОРОСТЕПЕННА РОЛЯ

Макар и не със порив протоколен,
а развълнуван, с вътрешен заряд -
играе той второстепенни роли.
Като държавата ни в този свят.
Неоценен от режисьорите напълно,
на сцената той просто наследи
едно предимство - да умира първи,
героя да прикрива там с гърди.
Героят трябва да е жив до края,
защото има строг сценичен план.
А ролята второстепенна, тя е
пожертвана. И само параван.
Като държавата ни в този свят и той е
артист от втора, вижда се, ръка.
И все го жертват - да е жив героят.
Дано с България не е така!

ПОЛЗАТА

Главна роля в спектакъла кратък,
режисиран бездарно, не взех.
Другояче се стече съдбата ми:
бях в миманс, без особен успех.
Но не казвам, че мина без полза,
беше школа и задният ред -
аз презрях героичната поза
и не бръкнах във кацата с мед.
И странях от мечтите за служби,
от плакати с предизборна реч,
и от мислите, дето прокуждат
младостта по чужбини далеч.
Та това изгради в мен характер -
с черен хляб и чорбицата с боб -
да не бъда на дребните факти
и на силните фактори роб.
А да гледам открито в очите,
не страхливо и вечно нащрек.
И каква ми е ползата, питате.
Да остана човек!