СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ
- Как си, бай Стамате? - попита колегата си по страдание Деньо Манерката. - Днес май си дошъл на себе си.
- Бил съм и по-добре. Особено когато бях на твоите години. Спиране нямах. Бях се, вярно, отписал, като постъпих в болницата. Рекох си: „Дотук беше, Матьо! Свърши се твоята! Стягай си бохчата, че свети Петър те чака!” Даже бях се засилил да ходя при отчето в съседната стая да ми отпусне греховете, щото на младини много глупости съм правил. Ама, видях, че и той, горкият, е взел-дал като мене и реших да не го притеснявам. Но наистина, май съм по-добре. Щом почнах да заглеждам сестричките и докторката…
- Значи меракът още те мъчи.
- Сал един мерак ми остана, но и той като мене на патерици подскача. Чини ми се, че меракът е като надеждата - умира последен. Все пак ще отида да видя отчето, ей тъй, да си похортуваме за разни неща.
И бай Стамат затътри нозе към съседната стая. Върна се след повече от час.
- За какво толкова си говорихте с отчето? - полюбопитства Деньо Манерката.
- За какво ли не. За живота, за смъртта, пък и за живота след смъртта.
- Е, че има ли такъв? Аз не вярвам.
- Има, каза отчето. Мнозина - рече ми той - не вярват в задгробния живот, защото не могат да го видят и да го пипнат, но такива хора приличат на къртицата, която цял живот се рови под земята, а над нея остава един огромен свят, който тя не познава. Така над нас, около нас съществува един огромен духовен мир, който не всеки от нас може да съзре, не защото той е нереален, а защото нашите духовни очи са затворени за него, вследствие на това, че сме затънали в множество грехове.
- Хубаво го е казал. Значи излиза, че аз съм като къртицата, дето се е заровила в земята.
- Май всички сме като къртицата. Заровили се сме в мръсотията в нас и около нас, затънали сме в ежедневните си грижи, разминаваме се като товарни влакове, не се радваме на нещата, които срещаме и които ни заобикалят, приемаме ги като даденост.
- Кои неща например?
- Да кажем - на слънчевия лъч, който си проправя път през облаците, на напъпилото цвете, на усмивката на някой непознат.
- Отчето ли ти ги наговори тези работи?
- Да си призная - той, но аз някак си съм ги усещал, ама не съм могъл да ги изразя със свои думи.
На другата сутрин в стаята влезе лекуващата лекарка:
- Как сте, момчета? Изглеждате по-добре от вчера.
- Да, особено бай Стамат - обади се Деньо Манерката. - Вчера ходи при отчето в съседната стая и се върна много обнадежден и надъхан за живот.
Лекарката замълча. След секунди промълви:
- Снощи свещеникът почина - и побърза да излезе от стаята, прикривайки с ръка очите си. Покойният отец беше нейният изповедник.
- Ех! - въздъхна бай Стамат - Бог да го прости!
- Да го поменем, а? - предложи Деньо Манерката и извади изпод дюшека една малка манерка, от която от време на време отпиваше тайно по глътка.
Бай Стамат гледаше към прозореца. Един слънчев лъч напираше да влезе в стаята.