Николай Христозов

Такъв характер не се среща често. Беше твърд, но уязвим, непреклонен, но крехък, великодушен, но и с тежка памет.

Сложен, трудно разгадаем за онези, които го познаваха повърхностно, но пределно ясен и открит - за тези, които се домогваха до дълбоката му същност.

Не можеш да го измериш с познатите мерки. В замяна на това той имаше точно огледало, което никога не подвеждаше - поезията му.

А тя беше излята направо от сърцето. Дори и в крайностите, на които той, като всички нас, плати висок данък - Анастас беше съдбоносно искрен.

Така, както призоваваше с трогателна настойчивост да търсим, “дори и век да мине”, българския алпинист, останал завинаги на Еверест - така и читателят на Анастас Стоянов, ако иска да открие поета, трябва настойчиво да го търси само там, на върха.

В своя път към голямата му поезия читателят ще види необичайни багри: от наивните може би, но бликащи от слънчева искреност стихове на „Първа любов” до венеца на неговото зряло творчество - поемата „Наричайте ме Вечност или Миг”.

В това пространство са заключени стихове, на които сам той даде библейски названия: „Жития” - на сънища и облаци, на залези и птици, на пътища и мостове.

Във всичко поетът търсеше хармония - дори и в полюсните конвулсии на човешката душа. Неговият стих звучи като нравствена повеля, таи силата на вик и пророчество:

Търсете българския алпинист,
търсете го, дори и век да мине;
в дълбока бездна или звездна вис -
не толкоз лесно българинът гине!

Или трикратната молитвена клетва:

Ах, пази ме от жена невярна,
но от вярна - дваж ме по пази.
…
Ах, пази ме от другари слаби,
подари ми силни врагове.
…
Ах, пази ме ти от люде грешни,
от светците - дваж ме по пази.

Или още:

Не вървете направо,
но вървете
НАПРЕД.

Признавам особеното си пристрастие към поемата „Наричайте ме Вечност или Миг”. Навярно тя е създадена във върховен миг на поетично упоение и озарение.

Толкова пластична, привидно спокойна като река, родена от приоблачни върхове, но мъдро уталожена в равнината - тя е с такива глъбини на прозрението, каквито една ли ще се повторят под българското поетично небе!

Сякаш „някой свише” е диктувал тези натежали от мъдра светлина строфи:

До колене стоя в нощта като гергьовско жито,
ръка да вдигна само, ще допра звезда.
Спят облаци по моето чело, от дъждове умито,
и вият птиците
в косите ми
гнезда.

Трудно се реже откъс от тази жива сплав. Докоснеш ли я - сама се излива нататък:

Ръка да вдигна само, ще допра звезда,
край мен се гонят ветрове, шумят морета.
Черней по мойта гръд от стари ледници следа,
стада се свличат -
тлее разпокъсана комета.

Край мен се гонят ветрове, шумят морета,
полегнали са кротко кротки планини.
Земята тръпне от нозе, безсънна и заета,
отлитат разбушувани ята от дни.

Полегнали са кротко кротки планини,
стоя с опърлени от слънцето коси и мигли.
По раменете ми се плъзгат сини светлини
и аз не знам:
светкавица ли пада,
стих ли.

Стоя с опърлени от слънцето коси и мигли
и слагам над челото си широка длан
и тъй стоя и не разбирам: век ли, миг ли
след тез бушуващи ята от дни съм взрян.

Ако не звучи претенциозно, бих могъл да кажа, че с такива думи и звуци Анастас Стоянов сам е изваял своята поетична статуя.

С длетото на своя талант.

Под меката светлина на българското небе.

И с благослова на България, на която той беше възторжен поклонник до последния си дъх.

Тази нетленна статуя на поета мислено поставям на неговия пресен гроб на хълма край Монтана.