НЕПОЗНАТИЯТ ВЕЛИН ГЕОРГИЕВ
На 21 ноември 2023 година Велин Георгиев щеше да навърши 90 години. Той и ги навърши. Защото творците от неговия ранг не умират. Приживе поетът се засели в Словото, което ни остави. И сега духът му живее нетленен в Словото, отхвърлил тленната обвивка.
Порових се тия дни в архива на поета, оставен за съхранение в къща музей „Христо Смирненски”. И открих много неща - публикувани и непубликувани. Но най-вече непубликувани. Едни - в ръкопис, други - напечатани на машинка, трети - и в ръкопис, и на машинка. И доколкото не бях запозната с хумористичните му и сатирични работи, обърнах внимание точно на тях.
А от тях специално за електронно списание „Литературен свят” избрах онези, които са свързани с патилата му по онова време, сполетели го заради едно непубликувано стихотворение - „Чужда кръв” от 1963-а, но и заради други стихотворения от подобен характер. Визират негови колеги писатели и други. А има и такива, които просто ми допаднаха.
Под всяко стихотворение е поставена датата на написването му, ако има такава. Там е и коментарът, ако има нужда от такъв. Тук само ще уточня, че епиграма, посветена на литературния критик Иван Спасов, има няколко варианта с различни дати на написване. Иначе двамата бяха приятели, литературният критик бе чест гост на Файтона, а когато той почина, Велин Георгиев произнесе прочувствено надгробно слово за него.
Стихотворенията са подредени по хронология.
Асоциациите с днешния ден на СБП сами се натрапват.
Велин Георгиев
КАФЕНЕ
Мили образи…
Мили гримаси…
Мили думи,
изплюти без цел…
Всеки ден
все на същите маси.
Сякаш всеки си има парцел
и прераства във паметник тих,
всеки с дните се бавно втвърдява.
Ах, какво ли за вас да направя?
О, от мен е надгробният стих:
Тук почиват мъже непризнати,
но на мене познати творци.
Починете си, мили познати,
паметници, а не мъртъвци.
18 април 1984
ЗВЕЗДА
На Димитър Милов
Изгряла звездата на този…
Изгряла звездата на онзи…
А твоята нещо се бави…
Поете, играта забавна
със тези звезди според мене
е истински цирк… На арената
излез и повикай със лакти
звездата от тази галактика,
наречена евтина слава…
С бенгалски лъчи ще изплава
звезда и за тебе, поете…
Това: изгори, за да светиш,
за други глави се отнася…
Поете, зорницата ясна
е вече в небето на цирка…
Щастливецо, свиркай си, свиркай…
По тези звезди не се стреля.
Ти в своята мъжка постеля
ще лягаш с кокетната муза.
- Любима, води ме в Съюза! -
ще казваш на тази мисирка.
Защото и той е към Цирка.
Средата на 80-те години на миналия век
СОБСТВЕН ВРЪХ
Един поет безумно вярваше,
че по-високо от Баларбаши
едва ли има. И си рече:
- Ще стигна там в „Настане вечер…”.
И тръгна. Стигна. И зачака.
Но нямаше го там юнака,
не идваха и самодивите,
а само дивите, а само дивите
глогини, тръните магарешки,
растящи горе на Баларбаши,
му станаха венеца лавров.
- Аз съм орлица… - гракна гарван.
И не вълчица, от лозята
изскочи куче и го зяпна.
Но той му рече: - Марш от тука!
Аз на войводата съм внука.
Дошел съм работа да върша.
Ти да не мислиш, че съм мърша…
Поетът продължи да страда
като в познатата балада.
Наистина - настана вечер…
Но беше оня връх далече.
В средата на 80-те години на миналия век
Баларбаши - местност край Благоевград, вилна зона, днес е квартал на града.
ВНУЦИ
Жив е Живков, дядо Тодор,
жив е и ще бъде жив.
Вижте го - засмян и бодър,
че със внуци е щастлив.
Той на щерка си е много
благодарен за това.
Вдигнали сме шум до бога,
а държавният глава
ту ни милва, ту се смее
и ни благославя все,
с младо гърло ще запее
и земята се тресе.
Нищо, че сме разногласи,
разноцветни същества,
че сме от различни раси
от Ню-Йорк, та до Москва,
внуците му се разбират
и въртят едно хоро…
Дядо Тодор ни събира -
много ясно - за добро.
17 юли 1985
Стихотворението е в ръкопис, има подзаглавие „Асамблея „ЗНАМЕ НА МИРА”, но е зачертано.
ГЪЛЪБЧЕТО НА МИРА
- Ето, тука се намира
гълъбчето на мира.
Оставете го на мира,
че с оскубани пера
в къщичката се завърна
и сачмите си кълве.
Ще ми се да го прегърна.
Чувате ли как снове
нови сили да събира…
- Абе я влезни го виж…
- Както става лък на лира,
ако правилно държиш,
тъй и гълъбчето също
носи радост или скръб.
Радост - ако го прегръщаш.
Скръб - обърнеш ли му гръб.
27 юли 1985
В ръкопис.
КОНЧЕ
Кончето ми безпризорно
вече влезе във яхъра.
Беше ползвано при зор, но
все се скиташе из къра.
Нито покрив, нито грижи.
Абе кучета го яли…
Ей го вече между рижи,
между хранени и галени,
между сити, подковани
и дресирани пегаси…
Бедното ми конче врано
вече е в яхър, на ясла.
29 юли 1985
ВИЗИТАЦИЯ
Като врани на плажа в Ахтопол
старци и баби от Странджа-Сакар.
- Ние само за днес, ей така,
щото може да хвърлиме топа…
А лежащата плазма се чуди
за какво ще да е този топ.
И лежи. И в морето се топва.
- Ей там са Евите, тука са нудите -
обяснява самата снаха
на едната от бабите…
- Боже! -
вика бабата - то тъй не може!
Този свят си загуби страха!…
И вървят с дълги фусти по плажа
със забрадки и стари елеци.
А подире им в беневреци
крачи старата странджанска стража.
Но лежащото племе безчетно
срещу слънцето пули очи
и не може да премълчи
- Откъде сте, войводи и четници? -
проговори народът облещен.
Ала старците цъкат ли, цъкат.
А на бабите става им мъка,
че на тях им се пулят насреща.
- Хайде, баби, че нямаме време,
да вървим, ние имаме работа…
И си тръгнаха старците с бабите.
А народът остана да дреме.
И лежи, пъшка цялата нация…
Седем баби - сестри милосердни,
седем дядовци - доктори в черно -
само минаха на визитация.
10 август 1985
В ръкопис.
КРИТИЦИ
Критици с цели, с моливи - копия,
пак се прицелвата в някакво копеле,
дето пристига с прашна пехота
и си намигате: Пегас работен…
Критици смели, момчето младо
ще се засели в черното стадо.
То край потока сив се навърта.
Какво пък толкоз - да влиза вътре.
А с броневика синче със татко
иде и вика: - Аз съм в атака…
И всички вие с копия дълги
смело се биете за този българин.
Мили критици с копия остри,
ако сте рицари, какво ви коства
и паразити във броневици
да поразите, смели критици…
24 декември 1985
ПО-ЕТИЧЕН ДЕВИЗ
Макар и приятел - стена между нас.
Не съм ви приятен, щом казвам на глас:
Очаквам присъда. Но днеска съм пас…
Не мога да бъда богат като вас.
Не мога да бъда щастлив като вас.
Не мога да бъда герой като вас:
с един крак на поста, а с друг - на Парнас…
Различия - доста. Но аз съм си аз.
Не съм Крали Марко. Но аз съм си аз.
Не крача из парка. През тръните бос,
по своя пътека, над пропаст без мост,
вървя към човека. Не ми е до пост.
Сърцето човешко е моята цел.
И лек за болежка, та даже парцел
за гроб е сърцето човешко за мен.
С девиз е поета: И УТРЕ Е ДЕН!
8 февруари 1986
СЪДБА
Няма изход от тази
недостойна борба.
Не получих хвалба,
затова пък омрази -
боже мой, нямат чет.
Не, не давам отчет,
просто тъй - де се знае,
че не съм сляп и глух,
че какво ли не чух,
че по моя вина е
нежелания тон,
всевъзможните клюки,
че се движа наслуки
по неписан закон.
Та по тази причина
станах черна овца.
Но пред никого чинно
не застанах, словца
недостойни не казах.
Но борбата все пак
ми се струва напразна -
недостойният враг
правила не зачита.
Но не свиря отбой.
Аз го гледам в очите,
но безочлив е той.
Докато имам сили -
няма да се предам.
На врага безфамилен
непременно ще дам
свойте мъжки уроци
как се води борба.
Салиери и Моцарт
нямат обща съдба.
25 февруари 1988
В ръкопис.
* * *
Ставам Никой. Бавно ставам Никой.
С абсолютна точност знам това.
Виждам как в очите ми пониква
вечната безименна трева.
И от тъмни стават на зелени
двете ми очи. О, резеда!…
Пъпли по останките ми тленни.
Аз съм Никой. Но на свобода.
6 февруари 1989
В ръкопис.
НА ИВАН СПАСОВ
Когато чу палачът,
че жертвите му плачат,
показа, че умее
високо да се смее.
24 февруари 1989
В ръкопис.
В КАФЕНЕТО НА СБП
Щом дочу плача многогласов
на своите жертви от съседната маса,
така се изсмя палачът Иван Спасов,
че подплаши отвънка Пегаса.
28 февруари 1989
ПРАВИЛО
Когато се смее палачът,
то значи, че някъде плачат.
2 март 1989
ЛИТКРИТИК
Когато дочу, че плачат
жертвите му на съседната маса,
така се изсмя палачът,
че подплаши отвънка Пегаса.
28 ноември 1989
Първоначалното заглавие е „Иван Спасов”. На ръка е променено: „Портрет на критика Иван Спасов”, но после е зачертано и отново на ръка е поставено заглавието „Литкритик”.
ПРАВИЛО
От уста на уста се е прeдавало
едно златно правило:
додето
не ревне детето…
Ти нима си забравила,
майко заета,
това златно правило?!
Та нали е дете поета!
Я побързай и с млечната цица
запуши му устата - да цица!
Щото иначе - виж! - микрофон
му предлагат за биберон.
1 март 1989
ПОЕТ НА ПОСТ
Връх му стана стола -
по-висок от Вола.
23 януари 1989
СЪВРЕМЕНЕН ПОЕТ
Възседна поета своя пегас
и каза:
- Дай газ!
Но не към Парнас,
а към централната власт…
23 февруари 1989
* * *
В деловия президиум - затлъстели другари,
а в салона - о, боже! - облак комари.
9 март 1989, Народно събрание, VI конгрес на СБП
В ръкопис.