Владимир Башев

Из „Желязно време” (1962)

БЪЛГАРИН ПРЕД СТЕНИТЕ
НА ЦАРИГРАД

Много близък и много далечен -
този град ми е странно познат.
Още във първия миг съм обречен
векове да се върна назад
и зад Хилтън хотел да открия
как изплуват от сумрака гъст
минарета на стара джамия,
над която е имало кръст,
и да чуя как бризът придава
глас на злато, на мрамор и глеч,
за да трепне край мене лукава
и красива ромейската реч.

Стари български властелини,
дръзки ханове и царе,
вие идехте със дружини
и по суша, и по море,
та един върху своя жезъл
да постави вместо звезда
вест гръмовна, че пръв е влезъл,
покорявайки със меч града!

Моят род не е толкоз славен,
но със вечност една по-млад,
по величие с вас съм равен,
на могъщество - по-богат,
гледам целия залив южен
като цар, за чиято мощ
никой Цариград не е нужен
и се спускам в града без нож!
А градът без слова разбира
колко чужд е сега за мен
и под свойте стрехи замира
разтреперан и възхитен!

ГРЪЦКИ ОСТРОВИ ИЛИ
ПОСЛЕДНИЯТ ПОХОД
НА АРГОНАВТИТЕ

Всеки остров е плаваща крепост,
във която с измъчена плът
млади гърци, достойни за епос,
в потъмнели окови лежат.

Страшен зид е водата безкрайна
и ключарят държи своя пост,
убеден, че от грозната тайна
до брега на гнева няма мост.

Но брегът се събира на кея
и през тънката синевина
търси бели платна по Егея
като в стара легенда една.

Вечерта слиза топла и кротка
и изрязва на фона си блед
всеки остров в една платноходка
с устремен към брега силует.

И под мачти, които се вплитат
във разбудени ветрове,
безпощадните острови идат
и разсичат морето на две.

Те са мрачни и туй е понятно -
като в стара легенда една
аргонавтите с руното златно
се завръщат под черни платна.

О, велика и близка надежда!
Аз усещам как твойто крило
като лаврова вейка се свежда
върху всяко пламтящо чело.

Пада мрак. Силуетите гаснат,
но в съня на десетки селца
те ще раснат, ща раснат, ще раснат
и ще търсят за пристан сърца.

Пирея

ПРОДАВАЧ НА СУВЕНИРИ

Куцият потомък на Меркури
ме увлече с хиляди слова
в безистена със миниатюрни
копия на гръцки божества.

Куцият в стихията си беше
и след миг на потната му длан
славата на Гърция лежеше
в дреболии от пръст и порцелан.

Разтревожен да не ме обиди,
той угоднически се смали -
нямал Афродити и Темиди,
всичките продадени били.

Изведнъж ми стана неприятно.
Съжалих в сърцето си света,
който бе похарчил безвъзвратно
справедливостта и любовта.

И додето скоча разтреперан
да извикам своето недей,
куцият от някъде намери
и ми връчи мъничък Орфей.

Аз го взех.
Орфей - това е песен!
Песен!
Трябваше да се спаси!
Магазинът
като гроб е тесен!
Само пътят ще я възкреси!

И сега, положен на бюфета,
юношата диша у дома
и разглася с тънката си флейта
благослов на родната земя.

Звуците разкъсват тишината.
Аз забравям куция злодей.
Песента се връща във страната,
гдето не търгуват със Орфей.

Атина

НЕАПОЛ

Една излъгана Марчела
изпълва дъхавия здрач
с безгрижната си тарантела,
която скришом значи плач.
Джовани е печален.
Гладна
изгрява над града нощта,
но бурната му серенада
разрязва като нож скръбта.
А вестникарчетата тичат
и вечерните часове
звънтят
от вести и капричии
на тънки детски гласове…
О, странен град!
За всяка рана
в сърцето или мисълта,
в устата твои е събрана
утехата на песента.
Тя озарява тишината
и нейният протяжен зов
допълва жалката заплата
и връща първата любов.
Скъперническите юмруци
на изтерзаните сърца
притискат златните й звуци
като отломки от слънца.
И нощем приказно трепери
в студени бездни отразен
Неапол -
град на милионери -
от алчност песенна
обзет.

ПЪТУВАНЕ ПО ЧАСТНО ШОСЕ

Превозните средства се заплащат.
За пешеходци - забранено!

Подадох нужните лирети
и бясно полетях
напред,
доволен, че поне небето
се диша още без билет.
В прозорците
с неясни линии,
сякаш прозирах
през сълзи,
танцуваха изящни пинии
и звънки палави лози.
Потъвах
в облаци от клони
и чувствувах зашеметен
цели съзвездия лимони
да отминават покрай мен…
Но някъде в далечината
сред жежка
вулканична пръст
Помпей
клеймеше красотата
с предупреждение за мъст.
О, по-далече!
Ветровете
узряват
за страхотен дъжд!
Безмилостен и неприветен,
той ще удари
изведнъж…
Летях
и в своя унес кратък
усещах с четри колела,
че пътят
беше прав и гладък -
добър за боси ходила!

ХЕРКУЛЕС ОТ ФАРНЕЗЕ

Неговата статуя стои
в Неаполския музей.

Титан, ти тъжно потрепери…
Аз знам кой тука те укри
сред куп
обнажени Венери
и зеленясали пари!
Видях го.
Жаден за изкуство,
той щедро входа заплати,
дори намери малко чувство
да стопли своите черти.
И дълго в залата се радва
като разглезено момче,
дошло да поиграе с брадва,
която вече не сече.
О, не сече ли?
Ти си тайна.
Ти си Везувий.
Ти мълчиш.
Ти търсиш време да настане
от плен да се освободиш.
Ще те посрещне на площада
едно море от рамена,
което вижда в теб отплата
за гладните си времена.
Тогава всеки поглед беден,
който сега изглежда пуст,
ще те погали
като гневен
и справедлив
железен брус.
И ти, спасен с тържествен трясък
от жалкото си битие,
ще вдигнеш
утринния блясък
на тежкото си острие.