ГОЛЕМАНИ
поема
1.
Напуснах времето.
Избягах от града
и се преселих
в горда Стара планина.
Такова ми е семето -
планинско.
В една притихнала
в ръкава на безвремието махала
намерих покрив.
Не имане.
И махалата се нарича Големани,
макар че има десетина къщи схлупени.
Три-четири от тях са вече купени.
Един ракия е сварил
и явно няма слух, но пее.
Друг на ливадата пролива пот.
Та кой не би платил
да поживее
в другия живот?
И аз живея в мир.
Но много по-назад
от моите досадни шестдесет.
Така че съм и на години млад.
Не само млад като поет.
Тук имам собствена вода
и тишина,
и свобода…
И собствени звезди!
Така се моля бог да ми прости.
(Не съм ги заверил нотариално.
Нотариатът е далече.
Дано не ме осъди Левчев -
ще бъде толкова печално!)
Живея тихо, пасторално,
под ласкавото лоно на Твореца.
Единствено щурецът
в джиесема на жена ми
понякога писука.
И кукувица овдовяла кука.
И нощем милосърдните чакали
оплакват утрешните жертви,
кротичко заспали.
2.
Приятелите или ми завиждат,
или ме ругаят.
Къде се запиля из тая
тъмна Индия?
В известен смисъл те са прави.
Тук също има крави.
И също са свещени.
Едни такива, кротки и вглъбени
в своята алхимия,
в своето божествено предназначение.
Понякога ме буди тяхното мучене.
Напомня ми бучене
на вълна подземна.
Не зная как е с вас, но мене
мирисът на мляко
направо
ме подлудява.
Обзема ме усещане за тайнство.
И си представям някаква река,
която ме отнася в Индия.
И някаква ръка,
която от небето благославя
чашата ми с мляко.
Ако някой
въобще си мисли,
че млякото, което се продава,
е същото, каквото пием в Големани,
да ме прощава…
3.
Сега ще ви представя Дачо.
Големани също е република,
но ако почитаемата публика
от десет души
реши да минем към монархия,
той сто на сто ще стане цар.
Не че в махалата
е настъпила анархия.
Той и сега е цар.
Но друго е
да те издигнат хората.
А хората едва ли ще мъдруват.
Ще гласуват.
Ще питате защо.
Защото Дачо има сърце.
Защото няма умора.
Защото с две ръце
си вади хляба.
Защото ако трябва,
и вдън земя ще влезе,
но ще намери живата вода.
И не страда от амнезия.
И почита истинската свобода.
И погледнете -
в профил е досущ Борис Трети.
Стига с тези профили!
Стига с тези катастрофи!
Той ще бъде
Дачо Първи!
Но нека да оставим политиката.
Той може да върти мотиката,
косата, вилата, мистрията…
Освен това
държи казана за ракията.
4.
Телевизорът -
единственият ми прозорец
към другия живот.
Но хваща само две програми -
първа и втора.
Да не правим драми.
Ние сме разбрани хора.
Едно, две.
Първа програма.
Втора програма.
Трета програма няма.
Не идва сън.
Навън
огромни пеперуди,
привлечени от светлината,
се блъскат във стъклата.
И умират.
Те са луди.
Но аз?
Все ми се струва,
че като включа телевизора
ще чуя нещо ново.
Уви.
Едно и също чувам.
И въпреки това -
едно, две.
На екрана
става нещо странно.
Сменят се картинките отсреща,
а общо взето нищичко не става.
Едно, две…
Едно, две…
И постепенно
започвам да усещам,
че всъщност някой ми брои.
И аз послушно изпълнявам.
Едно, две.
Но няма три!
Ти имаш право да броиш
единствено до две.
Това е класика.
Започва да прилича на гимнастика.
Ръцете горе!
Ръцете долу!
Ръцете горе…
И после - лицеви опори.
Едно, две.
Едно, две.
И после - ходом марш!
Раз-два!
Раз-два!
И после - генералът наш…
Достатъчно!
Омръзна ми това.
Утре телевизорът -
на тавана,
при въздишките!
Да си играят с него мишките!
Очаква ме казана.
Ще варя ракия.
Ще се напия.
5.
Жената е наказана
от бога.
За нея няма място на казана.
Тук дисциплината е строга -
не може да се влиза без покана.
Вече е вечер.
Жените да си гледат семействата.
Мъжете свещенодействат.
Първо се наливат джибрите -
аз и още двама души.
И фибрите ни пламват.
После Дачо замазва капака.
После се пали огънят -
в началото пуши.
Но след малко
лудата му роза
избухва многорога.
И започва да се чака.
За кой ли път?
Най-сладкото очакване
на негово величество - мъжът.
Той става ведър,
щедър,
остроумен -
играе си като магьосник с думите.
Той става весел…
(Такъв е бил, когато е ухажвал булките.
Сега ухажва огъня.)
И кой каквото е донесъл,
се оставя
на масичката строга.
Преглъщам
някаква сълза издайна.
И благославям
мъжкия мир,
мъжкия пир
и мъжката тайна.
Но май че ставам многословен.
Думата ми беше,
че това са задължителни условия,
за да стане хубава ракия.
Наистина ще се напия.
6.
Наоколо тревата - суха,
а тук - зелена.
Каква е тая тайнствена трева?
Тревата е съвсем обикновена,
ми казва Дачо.
Но е прочута.
Нарича се кошута.
Пониква на гнезда.
Например, ако почнем да копаем,
ще стигнем до вода.
Логично е.
Но мене името ме удиви!
Кошута!
Помислих си за другите треви.
И те си имат имена красиви,
но кошута…
През следващите дни
защо - не зная,
бях като замаян.
Изпитвах някаква носталгия неясна.
Разхождах се в горите мълчаливи,
от изворче потайно пих водица прясна.
Усещах как гората,
кротка и добра,
отвсякъде ме наблюдава.
Усещах как
душата ми се лута
в своята гора.
И тогава
видях кошута!
Истинска!
В другия край на поляната.
Обляна в слънце, грациозна и мистична!
И тя ме гледаше.
И аз я гледах.
И двамата се мъчехме да проумеем нещо.
Какво великолепие! -
си мислех аз.
Двуногото не е въоръжено -
забеляза тя.
Така се гледахме хилядолетия…
Накрая на кошутата й стана скучно.
Извърна се и отлетя.
7.
Проклетият му язовец!
Изял ми е всички ягоди.
