УРОК
Любо Донев отскоро се бе впуснал в учителското поприще. Още от малък мечтаеше за тази професия и най-накрая тя бе факт. Завърши университета с отличие и имаше късмета веднага да бъде назначен на работа. Преподаваше по български език и литература в едно малко селце.
Той беше двайсетгодишен младеж, строен и слаб, със светла коса и сини очи. Още щом го видяха, децата се влюбиха в него. Интелигентен и честен, изпълнен с хуманни ценности, той умело влезе под кожата им. Те го харесваха, понеже бе близко до възрастта им, от една страна, а от друга, защото ги разбираше. Какво му трябва всъщност на едно дете - да бъде чуто, разбрано и поощрявано при необходимост. А Донев правеше това от сърце.
Когато влезеше в час, децата го обсипваха с внимание и въпроси: „Как сте, господине?”, „Това така добре ли е?”, „Мога ли и аз?” - бяха само час от тях. Това беше така, понеже учителят предаваше нещата интересно и по достъпен начин. Влизаше с цялата си душа в урока и разказваше увлекателно.
Имаше един ученик от седми клас, с когото обаче не намираше общ език. По-скоро ученикът не искаше да го намери. Донев се опитваше по всевъзможни начини да повлияе на поведението му, но всички те удряха на камък.
Веднъж в часа по литература се стигна до голям конфликт. Петър играеше на телефона си. Господинът спокойно поде:
- Петьо, може ли да отговориш на този въпрос?
- К?во? - озадачено попита момчето.
- Казах, че може да отговориш на въпроса, който зададох? - повтори Донев.
- Не съм чул!
- А защо?
- Ми, щото не искам!
- С общи усилия ще отговорим, хайде. Аз ще ти помогна!
- Казах, че не искам! - категоричен бе Петър.
Директорът тъкмо минаваше по коридора и дочу разговора. Почука на вратата и влезе в класната стая.
- Какво става тук? - попита той. - Какви са тези викове?
Настъпи мълчание. Господин Донев обясни, че коментират нещо, но децата се намесиха и разказаха какво се бе случило.
- Петре, в кабинета ми! - ядосано заповяда директорът.
Момчето стана и докато минаваше покрай учителя, го изгледа заплашително, заканвайки му се само с поглед.
От този ден дисциплината му се влоши още повече. Не внимаваше в часа, редовно закъсняваше и идваше без домашни, заяждаше се със съучениците си. Учителят се опитваше да му помогне, но нещата не се получаваха. Въпреки това той не ощети Петър в оценките, нито промени поведението си към него - напротив, дори се отнасяше с по-голямо разбиране.
Случи се така, че на годишния изпит по литература квестор бе Донев. Децата изпълниха задачите си, тъй като бяха полагали усилия през годината и упражненията им изглеждаха лесни. Остана само Петър. Той предаде работата си навъсено. Навъсено и излезе. „Сега ме остави да повтарям. Няма кога да е!” - помисли си той.
През следващата седмица излязоха резултатите. Всички получиха работите си и по лицата им засияха усмивки на задоволство.
- Петър Василев! - чу името си седмокласникът.
- Аз! - отвърна той и се запъти да вземе листа си.
- Добър? - смаяно погледна учителя той.
- Да, имаш четворка! - отвърна Донев. - Не си доволен ли?
Разговорът приключи.
На следващия ден бе раздаването на свидетелствата. Утрото бе прохладно. Майските облаци ту закриваха срамежливото слънце, ту го изтикваха напред. Училищният двор светеше от чистота и приветливо подканяше своите гости. Детски смях ехтеше от всички страни.
Първи под цветната арка преминаха отличниците, а след това и всички останали. След края на тържеството Петьо беше все така мълчалив. Всички си тръгнаха и дворът запустя отново.
- Аз, такова… - позапъна се той.
- Какво има, Петьо? - попита го Донев.
- Благодаря ви! - отвърна момчето.
След това с поглед, сведен надолу, побегна със сълзи на очите си….
