Любомир Духлински

СЪРЦЕ НА СКИТНИК

Искам да се скрия
от противния свят.
Да вървя през полето
до свечеряване.
Да се свия на топло
на завет до шипката.
Поне още малко…
Следите ми да останат
върху черната угар.
Да вървя бос по тревата,
да ме драска без милост
разсърдена шипката.
Да тръгна нанякъде -
накъдето ми видят очите.
Накрая да падна -
докато ме намерят чакалите.
Цял живот съм го искал.
И нека чакалите
да изтръгнат сърцето ми -
поне ще скита със тях
и няма да стане
пръст във земята.
Но откъде смелост да взема
да го направя? Нямам я.
Чакалите ще почакат.
Поне още малко…

БАЩА МИ

Баща ми вече го няма.
Когато си тръгваше
толкова малко остана
от предишната сила.
Гледам баща ми с тъга
и се смея безгрижно,
опитвайки се да не
издам колко е тежко.
Той добре ме разбира,
надига се весело -
като късното слънце
на октомври във края.
Годините са като камъни -
тежки, студени и ръбести.
И все пак, дори и сега
бие на баща ми сърцето
и ме води по пътя ми…
Той си идва по познатия път
от лозето или от полето.
Излизам да го посрещна.
Пронизва сърцето ми болка -
той не си идва, а си отива.
И няма никой на познатия път…

СТРЯХА

Стряхата на бащиния дом
от старост ниско е приклекнала.
И жалки капки есенна тъга
през нея се процеждат.
Вдовицата-китара
дреме от години в ъгъла.
На масата бутилка „Столична”.
Изглеждам някак си приличен…
И като цяло животът е страхотен.
А пък душата ме боли…

СЪБОТА ВЕЧЕР

Какво? Искате зрелища?
По дявола дълг или чест.
Щастие, скръб -
не го мислете.
Гражданска съвест -
ненужна е.
Поклон пред Родината -
няма смисъл.
Абстрактни пророци -
че кой ли им вярва?
Ако танцьорката
и бутилката са наблизо,
това е достатъчно.
Пуснете си телевизора,
погледайте как бръщолеви
приятелски кръг от предатели.
Говорят - това е достатъчно.
Ние, другите,
пред телевизора,
да се навикаме -
и после във сенките.

ВРЕМЕ Е ЗА ЕСЕН

Време е за есен, Господи!
Беше дълга лятна жега.
Тя хвърли сянката си
върху изровените брегове
и остави вятъра да си лудува
през гъсталака на тръстиките.
Лозата тръпне във очакване.
Дай и още два дни, Господи,
извън отреденото й време,
за да достигне бавно до зърната
сладостта във тежкото й грозде.
Пусти са вече кейове и лодки,
крачим покрай речни плажове.
Празни са алеите, където само
срамежливо есента пристъпва.
Над смълчаната земя ще завали
и тишината ще обгърне всичко.
Тишината и дъжда ще се прегърнат -
има ли нещо по-нормално от това…

ЕВА

Къде другаде да отидем сега?
След като скитахме дълги години
и плавахме към непознати места.
И все се надявахме далечна страна
да намерим и да хвърлим там котвата.
Хайде, приятелю мой, на земята с тебе
да слезем и да помолим Господа Бога
да намери за нас един нов рай -
писна ми вече в чудесата да вярвам.
Не искам да търся щастливия остров.
Остави другите нека го търсят.
На мене ми стига и малката къщичка,
искам да имам две, защо не три деца.
Не ми трябва вече райска градина.
Мечтая за лазурното синьо небе
стройните бели брези, ябълки, грозде.
Уморена съм вече от дългото скитане.
Раят е толкова обикновен и прозаичен…

ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА

Сланата пак изгаря клоните.
След нея само сухите листа.
Накрая те ще свършат в огъня,
ще се превърнат в пепел!
Додето отново забушува
алчната лудост на пролетта.
Когато лястовици ще се шляят,
докосвайки вълните със коремчета.
Ако се гмурне в най-дълбокото
дали ще я открие във вира?
Дали сега ще му изглежда
като лековерната Евридика -
заслушана в омайващата песен,
обърнала към слънцето
сияйните си езерни очи.
Нежна Евридика, не се опитвай
да скриеш златните къдрици,
макар и вече посребрени.
Розовият пясък пари под краката…
И вместо да направи свирка
от речните тръстики,
той се опитва да танцува,
нагазил в синята вода.
Той не разбира, че е превитият
край хълма с карамфилите
прегърбен, глух и побелял Орфей,
а арфата му само очертава времето
по циферблата на живота.

ОРЕЛЪТ

Дойдох при приятели.
Планини, въздух, река.
Беше частица от рая.
Сутринта намерих орел.
Жестоко ранен бе от някого,
крилото изцапано с кръв.
Дали орелът беше наказан,
защото обича небето си?
Гледаше със зелени очи,
пълни с омраза към нас.
Отнесох орела във къщата.
Подадох му парченце месо,
и паничка речна вода…
Той разбра съжалението
и се дръпна във ъгъла.
Отказа да яде и да пие.
Не можеше да лети във небето,
поне да умре в него да можеше…
Гледайки ме вече без гняв,
той се надигна тежко
и се опита да литне в небето,
повлякъл крилото си.
Ръфаше с острия клюн раната,
искаше да изкълве болката,
защото разбираше, че не може
да я вземе със себе си в облаците.
А само там можеше да оцелее
или да умре в синевата…
Кръвта му бе нарисувала
червена следа по снега.