Георги Балабанов

- Огън, голям огън обхвана дома ми, мили братко! - нареждаше Марина, вдовицата в черно.

- Чух, че са изпратили редовна войска, за да потушат бунта на селяните от Дуранкулак. Имало голямо клане, оставили са много сираци.

- Ти знаеш, бедни сме, хлябът никога не стига, как ще ги изхранваме тези три деца?

Преди седмица ги извика кметът, прочете им заповед, че никой няма право да вдига снопите с пшеница от нивата, докато не ги преброи комисия. Вземат на всеки десет един - за данък на държавата.

Събраха се всички. В душите им напираше мъст. Дълго си говориха и решиха: реколтата е слаба и този данък е непосилен. Направиха съобщения по селата, събираха се, обсъждаха и определиха среща на Грековата могила. Там да протестират.

Вдигнаха се, братко, с мотики, коси, брадви, кой каквото има. Очакваха и вярваха, че правдата ще види най-после бял свят. А ония подготвили друго. Изпратиха цял ескадрон кавалерия. Връхлетяха като орли на мърша върху тях, с кръв да потушат негодуванието им, за назидание на всички.

Могилата е близко, накрая на селото, равнина е, всичко се вижда. Извадиха саби и започна клане. Гледахме обезумели. Нямаше къде да се крият. Тогава бързо събрахме крави, телета, волове и ги подгонихме към тях -да могат да се спасят. Телата на животните станаха тяхна защита.

Един комшия се откъсна, с последни сили бягаше към нашата къща. Успях да го попитам: “Какво стана с моя?”- “Съсякоха го”. Само това можах да чуя от него. Усетих гореща вълна, която премина по тялото ми и паднах на земята. Едва си поемах дъх.

Първото нещо, което премина през мен, беше мисълта за децата. Намерих сили и станах. Сложих черна лента на вратичката. Бях сигурна, че ще обикалят селото. В късния следобед, когато всичко утихна, излязох с бакърите да налея вода от кладенеца.

Виждам: един поручик и двама войници. Спряха конете пред нас. Беше един такъв висок, рус, с бенка на лявата страна на лицето, носът му леко подкривен. Погледът му - изпълнен с неистова омраза. Онемях. Помислих, че ще влязат в двора ни и нас да убиват. Тогава чух как офицерът рече:

- Тук са си платили данъка на държавата с кръв. Нека сега да гладуват, нека се бунтуват! Да помнят как са се вдигали на протест срещу държавата.

Децата играеха на двора, уплашиха се и избягаха. Без да се замислям, хвърлих водата от единия бакър върху тях и започнах да вия от мъка:

- Мръсници! Убийци! Не се наситихте на човешка кръв! Какво чакате? Влезте, избивайте ни, поне теглото ни да свърши. Помнете! И вие ще имате деца. Бог да ви прокълне, никога да не видите хубаво на този бял свят!

Офицерът вдигна пистолета към мен, но един от войниците сложи ръка върху неговата и го спря.

- Господин поручик, спрете! Недейте! На нея й стига това наказание, което я очаква - сама да отгледа трите си сирачета. А нали за държавата трябват и войници!

Той свали оръжието, шибнаха конете и заминаха.

* * *
Вечерта спусна дългите си черни коси. Житата вече бяха узрели. Полюшвани от вятъра, те носеха шепота на оная песен, която и друг път издаваха по това време преди жътва.

Този път оттам се дочуваше като екот тих, болезнен стон. Той се смесваше с този от болките на съсечените селяни. А в далечината, примамена от прясната кръв, виеше вълчица, която имаше леговище в тръните.

Марина бавно и тромаво вървеше с воловете и каруцата - самотна, като черно дърво сред нивите. Фигурата й ту се показваше, ту се скриваше под светлината на луната. В несвяст се луташе от труп на труп и най-после откри мъжа си. Лежеше на една страна, тежко ранен. Виждаше се, че очите му бавно гаснат. Той я погледна и промълви:

- Маринке, аз си отивам, умирам. Но най ми е мъчно за най-малкото ни момченце Витко. То навсякъде все с мен ходеше. Държеше се за дрехите ми, живо се интересуваше от всичко и ми задаваше все умни въпроси. Кажи му, че съм отишъл на небето и съм се превърнал в звезда, така по-леко ще преодолее мъката. Изпрати го някъде да не вижда, когато ме погребвате, да не се уплаши.

С най-тиха нежност докосна ръката й със здравата си десница, но тя застина. Очите му завинаги угаснаха. Погребаха го бързо заедно с другите, такава беше заповедта.

Щом се прибра, Марина сложи софрата за децата. Те не знаеха нищо. Стояха свити и трепереха като малки птичета, притиснати едно до друго в единия ъгъл на стаята, уплашени от страшните събития на деня.

В техните детски сърчица още отекваха писъците и ревът на умиращите, тежките изживявания от деня.

Витко седна и когато майка му ги прикани да си вземат от яденето, думите му отекнаха болезнено:

- Мамо, да почакаме още малко. Татко и друг път е закъснявал, но винаги по това време се прибира.

Марина набра последни сили в себе си и с тъжен глас взе да нарежда:

- Той няма да си дойде, момчето ми. Днес се превърна в звезда и вече е на небето.

Детето тропна с краче.

- Нали винаги той чупи питката на масата за вечеря! - гледаше с питащи очи майка си, а тя цялата се тресеше в ридания. Едва сдържаше мъката си да не избухне пред тях.

В това време светна първата звезда на небето. Витко скочи и излезе навън. Вдигна малката си ръчичка и започна да маха с нея.

- Татко, слизай от небето, бързо идвай, чакаме те за вечеря, нали ни виждаш! Ние всички сме тук!

Марина го гледаше с премаляло от болка сърце, изпълнено докрай с печал. Но какво можеше да направи!

Няколко дни след това, една вечер луната блесна право през прозореца, където спяха малките сирачета. Витко скочи и с ръчичките си стисна силно майка си. Разбуди я.

- Мамо, ставай, виж, татко си идва! Много е близко до нас, слиза по небесната си пътека, гледа ни, а ти спиш! Мили татко, виждаме те, събудихме се, идвай си!- настойчиво шептяха напуканите му устни.

Майката го погали по главичката, обгърна го с длани, зашептя му успокоително с нежен глас. Държеше малката му топла ръчичка и то заспа.

Веднъж вечерницата заседна в прозореца на децата, където спяха. Витко пръв пак се разбуди и скочи от леглото. Отново събуди всички, излезе по ризка навън, вдигна ръчичка към звездите и все зовеше. Огромна надежда трепкаше в сърчицето му:

- Татко, нали ни виждаш, тук сме, мили татко!…

Така прекарваха дните си.

Започнаха разпити на тези, които са оцелели. Отново побоища, кърви. Нямаха край патилата им. Осемдесетгодишен старец изля мъката си пред тях:

- За хляба, за насъщния вдигнахме този бунт, защо ни биете?

Марина седеше, сключила ръце в нямо мълчание. Мислено благодареше на брат си, че дойде да й помогне за прибирането на реколтата. Виждаше в мислите си как мъжът й работи в нивата такъв, какъвто го знаеше - едър, силен. Как с един замах хващаше ръкойката, връзваше и редеше на кръстци снопите. Стана и тежко въздъхна:

- Ех, само да порастат дребните ми дечица! Знам, че ще отмъстят за тежката мъка, която изживявам всеки ден.

Слънцето преваляше и клонеше към залез. Угасваха последните му лъчи. Този път те се спуснаха ниско над житата. Подухна вятър и разпиля мъката на Марина в безкрая на равнината. Тя вдигна очи към небето. Там за миг припламна огън. Искрите му се потопиха в черните кръгове на облаците, които идваха на кълбета от другата страна.

Това отново разпали незарастващата отворена рана. Към нея идваше Витко. Тя го хвана за ръчичка и потъна в молитвено мълчание. Кръстеше се, а устните й едва шептяха, за да не чуе детето:

- Боже, след тази тежка мъка, която изживях, поне опази децата ми, мили Боже!

До нея малкият й син гледаше тъжно майка си и поде:

- Татко, ние сме тук на нивата с майка, чакаме те! Кой ще ни прибере хармана?

Марина стана, хвана детето за ръка и когато пристигна в дома си, обгърна с ръце децата си. Но този път гласът й, примесен с воя на тъжен вопъл, високо проехтя:

- Запомнете, деца, завинаги запомнете този изверг, който съсече баща ви. Висок, рус, със сини очи, носът му леко пречупен, от лявата страна има голяма бенка. Все някой ден може да го срещнете. Отмъстете за него!

* * *
От тогава минаха много години. Един ден Витко, вече студент, вървеше по коридора на университета към залата за лекции. Ехтеше весел младежки глас. Срещу него идваше невиждана по хубост колежка. Тя държеше в двете си ръце чанта.

Щом го видя, изненадана спря. Сините й очи се впиха като пиявици в неговите. Потрепнаха дългите й руси коси. И неговото сърце припламна. Пред него стоеше най-красивото момиче, за което можеше да си мечтае. Сърцето му пламна в невиждан досега огън. Тя изтърва чантата от дълбоката изненада, а той бързо се наведе, подаде я и нежно я целуна.

От този миг нататък те вече никога не се разделиха.

Един ден, когато се разхождаха по улицата, тя го спря. Взе двете му ръце в своите.

Очите й горяха, запалени от кладата на голямата обич. Погледна го и с най-тих и нежен глас отрони:

- Ти как виждаш нашата дружба? Искам да създадем здраво семейство, защото в моите очи ти си най-прекрасното момче на света! Родителите ми помолиха да те заведа в нашето село да се запознаеш с тях.

- Тръгваме, когато кажеш!

* * *
Влакът изсвири. Острият звук на спирачките му прониза вечерната светлина. Двамата вървяха по пътя прегърнати и щастливи. Той вдигна очи и за миг погледна небето.

Грейна вечерницата. Над нея премина тъмен облак, но после свенливо му се усмихна. Нещо дълбоко се надигна в гърдите и прониза сърцето му. Какво ли щеше да се случи от това знамение, сам не знаеше. Притвори за миг очи и се пренесе в тяхната къща на село, когато излизаше навън, махаше с детската си ръчичка и все очакваше баща си. “Боже, какви са тези глупости, които ме обзеха, нали сега си имам Мила!”.

Вече бяха стигнали нейния дом. Очакваха ги на вратата. Радост изпълни къщата им. Масата беше заредена. Седнаха и баща й наля ракия в малките пръстени чашки.

Чукнаха се с тях и поде разговор:

- Е, Мила, това е момчето, за което ти толкова много ми говореше - това е твоят избраник. Откъде е, с какво се занимават родителите му?

- От добруджанския край съм и като повечето хора…работим си земята.

- От Добруджа, значи. Че аз съм служил по тия места, млади момко!

Баща й стана да поеме чинията със салатата, която му подаваше майка й.

Наблюдателните очи на Витко забелязаха леко повитите му крака. Такива имаха най-често тези, които служеха много години в кавалерията. Бавно седна и видя русата му коса, вече посивяла от времето.

Не убягна от погледа му острия нос и бенката. Тогава като далечно ехо, заглъхнало през годините, си спомни заръката на майка си: “Планина с планина не се срещат, но с хората не е така. Помнете го деца, отмъстете за баща си, щом го срещнете!”.

От унеса го извадиха думите на Мила, която го гледаше с топлите си очи:

- Наздраве! Нека опитаме ракията на татко!

Витко вдигна чашката, отпи глътка, но тя заседна в гърлото му. Пръстите му се разтрепериха и чашката се изплъзна от ръката му. Обхванаха го горещи вълни, а сърцето му заби учестено. Набра кураж и заговори:

- Вие сте участвали в потушаване бунта на селяните от Дуранкулак.

- Какво да ти кажа…- изненадан заговори бащата на мила, - военен ред, служба, заповеди. Ако не бях ги изпълнил, чакаше ме тежка съдба - куршум. Вдигнаха ни цялата кавалерия срещу тях, а после… ти другото вече си го научил.

Млъкна, забил поглед в масата и тъжно продължи:

- Тогава не знаех срещу кого и защо ни изпращат. Обяснения не ни даваха.

Ръката му трепереше. Вечерята бързо приключи. Той хвана Мила за ръка и излезе навън.

Обърна се към баща й, когато останаха за миг сами му каза:

- Значи Вие сте убиецът на баща ми?

Силна мъка разтърси стария офицер. Той търсеше брод да я излее, но тя си остана дълбоко заключена в него. Настъпилата тягостна тишина мъчително ги изпрати.

По пътя Витко продължи:

- Бях много малък, когато се е случило всичко това. Казваха ми, че баща ми се е превърнал в звезда и е отлетял на небето.

Целият гореше в огън. Тя го прегърна и целуна нежно.

- Това е тежко минало, нека го забравим. Ние си имаме наш нов път. Семейството ни да не е обременено с кървите на баща ти. Ще си имаме и детенце.

Той вървеше бавно. Пот изби по челото му. Отвън едва долови думите на баща й:

- Прости ми, сине! Заповеди изпълнявах.

Думите му отекнаха глухо и и се стопиха в нощната тишина.

В един слънчев ден, когато му се раждаше детенцето, той стоеше отвън в трепетно очакване на новината. Стенанията от болката при раждането на детето се смесваха с тези, които напираха в сърцето му. Най-после вратата се отвори и на нея се показа майка му, която държеше обвито в пелени малкото телце. Със сияещ поглед, изпълнен с безкрайна радост, посрещна сина си:

- Сине, момченце имаш! - ехтеше от радост гласът на майка му. - Сигурна съм, че ще носи името на баща ти. Той толкова много те обичаше!

Витко пое детето, целуна го нежно по челото. После целуна майка си и тежко въздъхна:

- Мамо, това е най-щастливият ден за нас, но и най-тъжният.

- Какво има, пак ли мъка? Няма ли най-после да свърши това наше черно тегло? Кажи ми… голямо е майчиното сърце. То е като голямата река на живота, може всичко да побира. Тече и се променя. От това, което преживяхме, по-лошо няма! - отново го разтърси тя.

- Открих убиеца на татко.

- Кой е той? Кажи ми!

Погледна я, за миг прецени, че тежката мъка ще я повали. Но тя не го остави на мира.

- Това е бащата на Мила.

Гръм удари Марина. Ако беше небесен, щеше за миг да приключи, но този бавно и мъчително се забиваше като нож в сърцето й. Падна. Поляха я със студена вода.

Изправи се, сложи двете си ръце на раменете му и едва промълви:

- Трудно започва пътят на внучето ми, но в името и щастието на тази малка душица трябва да потушим омразата.

Душата й гореше за мъст, но после бавно угасна. А сърцето й само промълви: “Прости, прости, прости…”.

- Детето трябва да върви по нова светла диря на живота, а ние да му дадем друга сила и упование. Тежка е съдбата на майката, синко. Тя ражда, храни, отглежда. Понася ударите на живота, а те са много тежки, когато е сама. Това е решението ми след всичко, което преживях.

Навън, над Грекова могила, слънчев лъч упорито се прокрадваше над бухналите клони на големите акации. Марина се загледа натам. Сълзите й още блестяха в очите.

Прекръсти се и прошепна:

- На добро е, на добро!

Думите й потънаха в широкото пространство но жълтите ниви. На лицето й, изтерзано от мъка и неволи, за първи път се появи усмивка, която освети лицето на малкия ангел.

Кървавата спирала отдавна беше изчезнала. Звънна гласчето на детенцето и потъна в безкрая на равнината.