Георги Майоров

Книгата „Белези от огън” (Зея-Принт, Смолян, 2022) на Георги Гривнев не ме озадачава със заглавието. Негов похват е и в тези очерци да прониква зад името на своите герои, да разкрива какво се крие зад видимите белези на изгорените калории за въздигане на духовността. Родолюбието е озарявало пътя, че героите да греят в стълкновенията за свобода и човешко достойнство.

Ако днес селата ни заглъхват под лицемерното оневиняване, че са селища със „затихващи функции”, то в миналото именно селата са врящият казан на непримиримостта да се търпи чуждия хомот.

Тук също героите се купчат предимно в хайдушките села Славейно, Павелско, Райково, сега квартал на Смолян; Изгрев, и то стаено в диплите на планината, за да го озарява ясногласата певица Катя Минчева; Могилица с хитростта и Стикъл с овчарската мъдрост.

Има будители от Смолян и Хасовица, селце, което не може да се види на картата, но прогледнало духовното извисяване.

Авторът въздига дори отделни пришелци, които пускат силни корени в топлата планина, като Константин Димитров от село Севар, Разградско, но отседнал в Устово, сега квартал на Смолян.

А какъв е приносът на лицата зад името?

Дори при праволинейният социалистически режим братята Лазар и Михаил Марински основават и издават вестник в Славейно под булото на орган на Държавното горско стопанство. Но след четири броя е спрян от властта, защото изкривявал партийната линия.

А главният му редактор Михаил Марински е изключен от редовете на БКП. Очеркът открехва страници и за израстването им от старо борческо коляно като радетели и творци на правдивото родопско слово.

Актьорите Георги Палагачев, Цветан Алексов и Васил Топузлиев отдават своята дарба на Смолянския драматичен театър с незаглъхващото ехо на техните роли. Със своя страдалчески характер за доброто, Георги Гривнев просветлява делото на финансиста Иван Костов; на възрожденеца Марко Иванов, който отвоювал султански ферман за построяването на черква в Павелско.

Проследява и горчивата съдба на дъщеря му Величка. Никола Вълчев Ракшинин пък спасява Павелско от опожаряване с главнята на башибузука по време на Сенклеровия бунт. Петър Дочев е организатор за построяването на пристройка към училище „Хр. Ботев” в Асеновград и здравен дом в село Молдава. Увековечава и събития и личности от Павелско. А доктора Бай Коста остава само с прякора като фамилно име, така близко на хората.

Разтропаният журналист Славчо Шумаров пък оставя трайни следи като кореспондент на вестник „Земеделско знаме” със своите ярко критични кореспонденции, а впоследствие и учител в родното си село.

Димитър Главчев от Райково служел в турската войска, но когато е обявена Балканската война, той я напуска и се включва в Родопския отряд на славния полковник Владимир Серафимов против турската дивизия на Енвер паша.

После завършва Художествената академия в София. Дълго време е учител и лектор на студенти в Учителския институт в Смолян, а в картините му легендата и реалността са в мъдра симбиоза. Цялото му житейско и творческо дело е подчинено на неговия родолюбив девиз: „Родопа… и никъде извън нея”. Толкова всеотдаен е на своя роден край.

След женитбата доктор Тодор Кумчев от Славейно се премества в близкото до Смолян село Виево. И цялото му родословие след него отдава творчески сили за възхода на родния му край.

Много семпъл е и очеркът за бедняка от Ухловица Кадир Кадиров, който надхитрява воденичаря в Могилица, за да смели чувал жито за гладните си деца.

Най-характерното за очерците е стремежът на Георги Гривнев да прониква в душевния мир на човека и оттам да излезе прославеното име на героя. Иначе най-лесно е да се скицира и след това в рамката да се вкара лицето. Това обаче е безполезен начин за имплантиране и апликация на присадени характери в бледи очерци и разкази.

В раздела „Добре ли живях?” е вместил в богатата си торбица двайсетина стихотворения. В тях вгражда „милосърдие и искреност”, родопския характер, къщата, селския плодоносен труд, любовта, гласът на вълшебните чучури, белобрадите стръмни пътеки и широката душа на планината.

В „Другата мярка - вечност” Георги Гривнев изразява съжалението си към някои писатели за стремежа им за все повече награди и да стават почетни граждани. Добавя още завързани в пакул всекидневни сплетни и мъдрости, гребнати от светия купел на родопската духовност.

Налага се задължително да отбележа, че словото на Георги Гривнев е потопено в лична гальовност към пресъздаваните образи. Заедно с Филип Марински, Светозар Казанджиев и Васил Венински, по примера на Николай Хайтов, възкресяват и овековечават стотици родопски характери, въздигат регионалното до равнището на националната литературна съкровищница.

Книгата на Георги Гривнеев същевременно се явява и като акорд за отбелязване на неговата 80-годишнина. Да му е честит звездният път на словото!