ЖИВИ ВЪГЛЕНИ
Надул гайдата в подлеза на Уолстрийт, Деян Бонев вижда през полупритворените си клепачи скупчените хора от неделните тълпи. Той надува гайдата, песента избликва, а хората го слушат като омагьосани - ненадминат майстор, бреййй!!! и… дзън-дзън, падат центове в черното куфарче.
—
Той, този гайдар Деян Бонев, дето свири сега в подлеза на Уолстрийт, преди да вземе зелена карта, свиреше в инструменталния състав на фолклорен ансамбъл в родината си.
Със закриването на ансамбъла участниците трябваше да се преквалифицират в нещо друго, но Деян не го биваше за нищо друго и мъката в душата му покри с пепел живите въглени от млъкналата гайда. Сбогом на ансамбъла, сбогом и на Жана от танцовия състав със скокливите й посестрими и атлетични пъргави момци.
И без това не бяха за него леките Жанени стъпки, скоковете и небрежно втъкнатите в косите й теменужки. Деян се измъчваше, но какъвто беше тромав, все не успяваше да остане насаме с нея.
Причакваше я след репетиции, но не намираше смелост да я спре и Жана всеки път го подминаваше. А как й отиваше носията! - при всяко завъртане, престилката й се вееше и шарките на чорапите й се показваха. Как да не надува гайдата Деян! Пръстите му по ручилото играеха тъй, че зрителите полудяваха.
И сега - ансамбълът закрит!
Почти месец вкъщи Деян гледа през прозореца застоялите води на реката, яде сандвичи, чете вестници. Понякога водеше вечер жени, а на сутринта ги отпращаше разчорлен и зъл.
Не бе доближавал гайдата през това време и тя стоеше прашна и няма в стаята му. И един ден - за чий дявол му е да стои така! Я по-добре… Положи гайдата в черно куфарче, сложи чановете около кръста си над дънките, обу маратонки и… чао на унилото настроение.
Дълго обикаля улиците. Април пак се суетеше да вали ли, да не вали ли, слънцето и то - да се покаже или да остане зад облак и Деян, сякаш напук на несполуката, която тичаше по петите му, спря до един ъгъл и наду гайдата. Звуците на „Девойче, девойче” се разнесоха и дзън… падна жълта стотинка в празното куфарче.
Цяло лято Деян свири като тигър под синьото небе, разклаща чановете - капка по капка вир става, нали така? Какъв ти вир! Свиренето на гайда в техния град се оказа мъка, както и много други неща. И в юлския следобед, вървейки по напечените пресечки към познатия ъгъл - ама, че жега!
Какво чака, да взема влака и хайде на морето. Да, ето го неговото купе. Извинете, може ли да мина… Ако обичате. Ето го мястото, пише го на билета. Там край морето Деян свири, свири, разклаща чановете, бърше почернелия си врат.
Минават пиърсинговани момичета, момчета с татуирани гърбове, спират старчета с найлонови бомбета, лелки с бели шапки с дантелени периферии.
Но Деян не забелязва нищо, той свири, разклаща чановете, звуците се удрят в бетонните стени на хотелите, отекват в паркираните джипове пред тях. Не е ли изумително!
И една привечер, надул гайдата пред казиното, под премрежените си клепачи Деян вижда скупчените хора, откъдето черните Жанени очи изпитателно го гледат, като трънчета се забиват по цялото му тяло.
Тръгнала си в замиращата вече мелодия, Деян едва успя да й каже: Весела вечер! И толкова. Като зашеметен не можеше и не можеше да повярва на щастието си и край на колебанията. Хукна да я гони, да кръстосва, да се притеснява, да се взира в хората. Уви.
На следващата вечер Деян отново застана на същото място пред казиното, с надеждата да мине Жана, но тя не мина. Ама че работа! Откъде да предполага Деян, че Жана танцува в казиното, всяка вечер, но не копаница, а други танци.
Ох, Жана! Деян пъшка, напипва маратонките под леглото. Октомври е, вали, дъждът тропа по стъклата на хотелската стая. Я по-добре да замине за София. Ако посъбере още малко пари, ако кандидатства за зелена карта и го одобрят, може да отиде в Америка да свири и тогава Жана…
В очакване на зелената карта, надул гайдата в подлеза на НДК, цяла зима Деян вади трънчетата едно по едно - Жана млада и доверчива оживяваше вдън душата му, играеше копаница и се усмихваше. Но през балконите нахлу нова пролет и дърветата пак се раззелениха.
В края на пролетта - същинско чудо! - извикаха го на интервю. В океан от желаещи, откликнали на зова да предначертаят велики дела, Деян изплува. Всичко бе уточнено: защо заминава, с какви пари разполага.
Вече на улицата мръкваше, Деян мислено се поздрави за зелената карта в черното куфарче и за награда спря пред примамливо светещо заведение.
Портиерът бди пред разпътното място, а зад вратата бумти музика. Нямаше места. Деян пъхна двадесетолевка в ръката на портиера и нахълта в тътнещия салон. Е, намери се местенце.
С достолепие остави черното куфарче, поръча си питие, пийна и се поотпусна. От подиума в спарения въздух чалга-певица пееше: „…Запали, запали, всички други запали, само токчетата, само тях ми остави…” Деян пийна отново. Хубаво, хубаво е местенцето!
Светлините мигаха. На подиума вече танцуваха полуголи момичета, поклащаха се като разцъфтели орхидеи, като змии виеха тела. Мамка му! И защо, какво лошо има!?
Почакайте! Става въпрос за Жана, която танцуваше между тях. И иска ли питане, Деян не виждаше нищо друго, освен Жана - блестяща като витрина, от която не бе взел нищо.
Тялото му още помнеше самотата на изминалите дни: Ако не бяха закрили ансамбъла… Ако през лятото беше набрал смелост… Ако… Барабаните биеха известяващи - танцьорките снемат дрехите. Обхванати от страст, присъстващите ръкопляскаха…
Поривът заглъхна. Деян допи питието и стана. Вече не искаше да взема нищо от витрината. Какво повече! Зелената карта е в черното куфарче.
