Христо Лалев

ТРЕТОТО ОКО

Отвори ми се третото око,
онуй, което беше закърняло
и виждах всичко сякаш през стъкло,
и бях далеч от собственото тяло.
Видях човека цял от плът и кръв,
но можех и в душата да надникна,
и аз видях - не беше той такъв,
какъвто да го виждам бях аз свикнал.
Зад благото лице и зад очите
лежеше паст, по вълчи ненаситна.
Не вярвате? Учудено мълчите?
И мислите: Шега е първобитна?
Но аз я виждах зиналата паст,
създадена от алчност нечовешка,
и там, където имаше и власт,
бе образът на зло и на насмешка.
Притворство и лъжи от гени сукал,
изправи се подобно исполин,
сърцето - празно, във главата - скука,
а беше набеден за божи син.
Да. Има технологии могъщи,
смъртта държи, стаена във бутон
и чак до висините има къщи,
но вътре в него дебне гърч и стон.
Смъртта държи, но не държи живота
и сам не знае докога и как,
и дните му изглеждат като тото -
ту светлина, ту много плътен мрак.
Но като тънка паяжина-прежда
аз виждам вместо светъл ореол
отгоре как се спуска лъч надежда,
над оня хълм, над тоя блатен гьол.
И щом страха си мъничко надмогне,
така че да се види отстрани,
ще осъзнае истински, че Бог не,
а той - човека, себе си рани.
Дано тогава майчиното мляко
налее сила в свития юмрук
и каже гръмогласно, каже яко:
С човешката си глупост бях дотук.

ПИСМО ОТ МАМА

Пиша няколкото реда, за да знаеш, сине мил -
на тавана гредореда вече много е прогнил.
Есен идва дъждовита, покривът ще протечe
и душата ми е свита, сякаш огън я пече.
Дворът взе го буренака до пътечката почти.
Мъжка грижа не дочака. Изхабих ги тез очи
все към портата да гледат, да не идваш, сине, ти.
Сякаш взе те пуста Веда, нека Господ ме прости!

Ти, в далечната чужбина, как я караш ден след ден?
Вчера Добра се спомина. Знам, ще стане тъй и с мен.
Пуста наша орисия - да си вечния бедняк!…
То властта не туй краси я, но надеждата е ляк…
Там слугуваш, сине, зная, пак за къшей хляб корав.
Няма, мили, не ридая, важното е да си здрав!
Все при майка ще се върнеш. Даже само за това -
във ковчега да я зърнеш и да наведеш глава.

ЕМИГРАЦИЯ

Момичето, което косите си разпуска,
сякаш че приготвя за богове закуска,
момичето, което когато се засмее
започват плодовете задъхано да зреят,
момичето, което запалва първом клади
преди да ги залее с очите - водопади,
момичето, което не знаеше, че може
по-тежко да ранява от десет остри ножа,
в един неистов петък пое над океана,
тъй както птица прави в инстинкта залюляна.
Изчезна синевата от облаците скрита
и кой ли бог за нея тогава не попита;
дърветата, тревите внезапно пожълтяха,
а толкова зелени и галещи те бяха.
Зиморничав денят с горещи водопади
сравняваше сега есенните вади,
след туй като кора върху дълбокa ранa
дойде и първи сняг, замръзна и остана.
В друг свят един сега момичето, което
докарваше сълза в очите на поета,
живее като в сън - без корен, без надежда -
ругае чужденец, а то глава навежда
за хляб без аромат, без сладост за езика,
а нощем, щом заспи, уплашено все вика.
Каква ли Веда зла натири го от тука?
То роза беше, да, разцъфнала в боклука
на тези тъмни дни, залостени от Звяра…
И ето, чакам аз с ранената си вяра
обратен самолет, дошъл от океана,
и целият съм днес една дълбока рана.

РАВНОСМЕТКАТА

Тъжно ли те обичам,
моя пропусната радост?
Буквар е живота, сричам:
младост, глупава младост!
Знам, че лошо римувам
дните предишни, бъдни,
и на поет се преструвам.
Но нека Бог ми е съдник!
Шеметни, млади, греховни
в светлия грях - да обичаш,
по-бързи от кучета ловни,
ние живяхме на срички.
И през задъхани думи
в шепотите смълчани
губихме памет и ум, и
се превръщахме в рани.
Ала посипа със пясък
мокрото още мастило
времето. Сетен отблясък -
дало, взело, простило.

Тъжно ли те обичам
нявгашна моя премала?
Пясък е всичко… Изтичам
и аз с укротената хала.
Може би в бъдни пътеки,
безпаметни и кръстопътни,
ще се намерим навеки -
с устни, с ръце, плътни.
И ще наваксаме всички
минути, които спестихме.
Бихме могли да сме срички
за новите думи. Бихме.

РАЗДЕЛЕНИ

Ромео беше Румен от Кърнаре,
а Жулиета - Живка от Доспат;
Верона беше нашата България,
а имаше и поп вместо абат.
Така е, и животът се повтаря,
омръзва му да бъде драматург,
съдбата пък отдавна е лотария,
живот ти дава, но живян от друг.
С такава обич дяволът наричал.
Блазе, на който срещнел я веднъж!
Но дяволът нали не е обичал?
Горко ти, жено, точно с този мъж!
От Перперек взел облакът небесен,
от него бяла рокля да крои,
ефирна, но и тежка като песен…
звезди загребал без да ги брои.
Така обичал Румен от Кърнаре,
с душа голяма, сякаш цял аул.
Щом няма за очите катинари,
сърцето как ще пъхнеш в скъсан чул?
А Живка, Боже, сред цветята цвете,
била като един прекрасен сън,
две езера били очите, двете
и с глас като дошъл в среброто звън.
Но дяволът рогат е, не забравил
в най-сладкото да сложи и катран.
Два рода не, религии две сдавил
и гняв им дал, от раклите събран.
Помак от правоверните да вземе,
решили вместо Живка в онзи час.
И сякаш я напъхали в подземие -
пресъхнал ручей и замлъкнал глас.
А Румен сам напуснал родна къща,
в душа понесъл присмех и печал…
Помни ти, мале, как синът прегръща
земята кална, сам да стане кал…
Години много има оттогава,
не знае никой де са днеска те -
дошлите за любов, а не за слава…
Такава рана как да зарасте?…
Остават тези думи без поука,
но чуйте, моя сестро, мой ти брат -
два гласа как се викат в нощ стозвука
и чуват се в Кърнаре и в Доспат.