Мюмюн Тахир

На приятеля и поета Тенко Тенев

Невижданата лятна суша изгори зеленото още на пъпка и корен, а суровата зима докара глада. Малкото събрано сено и връшниците свършиха  бързо и по добитъка тръгна мор. Селцето е застинало в тишина между високите покрити с хвойни и камънаци хълмове Токаджък, откъдето изгряваше слънцето и Бакаджък, където то си отиваше, за да се завърне пак.

Снегът заваля в началото на декември и не спираше да вали, сякаш искаше да затрупа хората и останалия добитък живи - преди да дойде новата година беше стигнал покривите на едноетажните къщи и народът се уплаши. Кошари, хамбари и навеси за дърва останаха под дебелия снежен юрган. Входовете на къщите, чиито врати и прозорци бяха затворени от сняг, се превърнаха в снежни тунели и просеки. Животът замря. Лютият студ пронизваше до кости и вкаменяваше душите.

Дядо Джафар, който отдавна се беше отказал да брои  лазарниците си, в летните привечери обичаше да гледа игрите на децата. Сядаше на големия камък отстрани на Аша пънар, хващаше с две ръце дръжката на бастуна си и току подвикваше на децата, които го наобикаляха и умираха от желание да го слушат:

- Деца, да кажете на вашите, че шумата на габъра е започнала отсега да съхне. Е, на - август е още, а по върховете на клоните листата са опадали. Голяма зима ще е, лоша. Кажете им, че мен не щат да слушат! Добитъкът зян ще иде, хляба през баира напразно ще викаме…

И все така, и все с тоя тревожен глас, но кой да го слуша!

Студът допълзя още с първата ноемврийска мъгла, в края на месеца  ръсна няколко шепи рехав снежец - въздухът бавно се сви в себе си  и щом декември потропа на вратата,  налетя големия сняг. За броени дни изчезнаха пътища и пътеки, уплах и тишина захлупиха селото. Хората се сгушваха около огнищата и само димящите комини издаваха, че селото е още живо. Но с добитъка беше зле - животните ставаха все по-шумни и неспокойни и тяхната тревога постепенно обзе оклюмалите им стопани.

Те бяха наясно, че храната няма да стигне, но се надяваха, че както и друг  път ще докарат сено, слама и ярма от ниските села.

Лете тукашните ливади даваха по две коситби, а в добри години - и три, но сега едва събраха тревите на първата. А светът наоколо беше като истинска снежна пустиня и нямаше надежда пътя  да се отвори скоро.

Коситбата имаше и друга особеност - първо всеки косеше собствената си трева, после всички мъже се събираха и окосяваха големите ливади по склоновете над Дрангос дере. Сплъстяваха сеното на големи купи горе на завета и когато тяхното свършваше, начеваха това от общата мера. Така беше и с тютюна.

Други години отиването към купите сено ставаше чак в края на януари или в началото на втория месец, но сега се налагаше да посегнат на тоя запас доста по-рано.

Подпрял с две ръце дръжката на бастуна, дядо Джафар клатеше снежната си глава:

- Като не чувате никой освен себе си, така ще е… Язък ви и за акъла, и за сербезлъка…

А снегът се сипеше тихо и безкрайно, та скоро нищо освен бяло не се виждаше наоколо. Някакво странно безсилие вцепени и най-сърцатите.

Не послушаха и за другото дядо Джафар и не струпаха букови връшници - не бяха свикнали да хранят добитъка с шума, пък и не беше на уважение мъже да се катерят, да кършат и брулят гората.

- - -

Един ден общото униние беше нарушено от високи гласове - по снежните просеки между къщите запритичваха жени и деца, после излязоха неколцина мъже и задимиха тютюна на едно утъпкано място между къщите. Новината се разнесе бързо и предизвика радостно оживление, а разказът - предаван от уста на уста, обходи селото и предизвика възхищението на селяните.

В селото, където от много време не беше стъпвал външен човешки крак, се беше върнал за зимната си ваканция Философа. Строен, чернокос и пъргав, единствен студент от околията. Днес в този снежен ден  той беше извършил истински подвиг - беше прекосил планината и влязъл в селото откъм Учка, където преспите надвишаваха човешки бой. Съселяните му нищо не искаха от него. Искаха само да го видят - Човекът от селото: Философ.

- - -

Като юноша бях свидетел на всичко това. Вечерта с първите хора на селото се събрахме в малката одая на нашата къща - седяхме един до друг с Философа както, когато бях ученик в първи клас и  първо на него показах свидетелството си за завършено първокласно образование. Тогава Философа ме погали по голата глава и ми пожела късмет.

След не много раздумки решението беше готово - Животът заедно. От тази стаичка, която Философа не искаше да променя нищо, а винаги да я види такава, каквато е била в неговото детство и юношество, той тръгна към висините на духа. Положи с отличие приемния изпит в университета и започна да учи философия. Като студент не беше в особена тежест на родителите си. Започна да сътрудничи на един софийски вестник като преводач, от където получаваше прилични хонорари. Във втори курс кандидатства в конкурс за стипендия, обявен от Института по философия към Българската академия на науките, с доклад на тема „Силата и величието на човешкия дух”. В него той дава собствена интерпретация на понятие за дух. От гледна точка на философската антропология, пише той, духът е способността на човека да осмисля не само своето съществуване, но и битието като цяло”. Хонорарът от вестника и спечелената стипендия му осигуряваха приличен живот в неговото обучение като студент…

- - -

Философа малко остана на село. Видя се с този и онзи. Каза, че зимата може и да е красива, а не само люта. Сбогува са със съселяните си и тръгна.

На спирката на Уисча не чакахме дълго. Единственият автобус от Златоград за гара Подкова дойда навреме.

Аз се върнах в селото и влязох във все още топлата стая. Понеже нямах почти никаква работа, реших да си полегна и почина. След като си сложих главата на възглавницата усетих нещо твърдо, повдигнах я и видях тетрадка с червена подвързия, чиито страници бях изпълнени с прекрасен почерк. Това бяха записките на Философа. Легнах по гръб на дъсченото легло и зачетох.

- - -

Душата ми е спокойна, мислите ми са открити. Мога да отгатна какво ме очаква. По-скоро разбирам, че в бъдещето ми е в собствените ми ръце. Няма друга сила, която да определя живота ми.

Борбата, като тема за размишление не е привилегия само за велики личности. Животът на всяко живо същество, в крайна сметка, е борба. Борбата е начин на съществуване, на оцеляване, неизбежно условие за победа. Тя предава смисъл на битието. Малки или големи, известни или неизвестни, във всички времена хората се борят. Едни за оцеляване, други за повече богатство, трети за чест, четвърти за власт, пети за свобода, шести за съвършенство. Борят се срещу робството, срещу насилието, несправедливостта, заблужденията, предразсъдъците, фанатизма и т.н.

- - -

Цялата същност на въпроса е, какъв е смисълът на борбата. Моята борба беше индивидуална, макар да засяга живота на много хора. Всъщност тази склонност започна от ранните години на детството ми като израз на недоволство от тежките социални условия, при които съм се родил, срещу глада и мизерията и изтощителното до краен предел безводие, срещу фанатизма и невежеството, срещу овчедушието и примирението, срещу суеверието и предразсъдъците, срещу това едни да имат в изобилие, а други да умират от недоимък.

Тя продължи с борбата срещу консерватизма на човешкото съзнание, неспособността на хората да усещат новото, да отхвърлят от себе си оковите на предразсъдъците. Не можех да проумея как хората не разбират предимството на свободата пред наследения гнет, който ги потиска в политическо, нравствено, естетическо и културно-битово отношение. Бидейки съпричастен към процеса на развитие, за мен остават форма на робство невежеството, заблуждението, предразсъдъците, фанатизмът, примирението с мизерията и униженията, на които мнозина се подлагат всеки ден от живота. Приемах като форма на насилие отказа на някои родители да изпращат децата си на училище, да натрапват на дъщерите си за съпрузи мъже, които не обичат и дори не познават, да ги „омагьосват” с разни муски и други магии, за да пречупят волята им.

- - -

Искам да разбера причините за борбата на Философа. Напрягам си мозъка и си спомням, че когато бях ученик в прогимназията, една вечер баща ми, един от основателите на кооперативното движение в района, дойде малко пийнал и след въпросителния поглед на мама каза, че всички участвали в създаването на кооперативите са освободени от работа. Преживя го много тежко. По-късно ми стана ясно, че на местата на освободените ръководители назначили полуграмотни - бивши хоремакчии, прислужници, пъдари, глашатаи. Изкарали краткотрайни партийни курсове в околийския център Момчилград, или в изключителни случаи в Пловдив, където имало шестмесечни школи за ръководни кадри, те се върнали по родните си места, за да бъдат избрани или назначени за партийни и стопански ръководители. Никога не са получавали интелектуална и теоретическа подготовка, за да бъдат ръководители.  Те се опивали от аромата на своето честолюбие и се засилвал стремежът им да заемат възлови места в държавната ясла - единствената им трудова дейност бил пазарлъкът за по-висока служба и големи заплати.

- - -

Не можех да се примиря с натиска, който се упражняваше върху хората, - продължаваха записките на Философа. -  Винаги съм бил привърженик на търпимостта и човечността във взаимоотношенията между хората. Вярвах във всепобеждаващата сила на Доброто! Бях убеден, че хората са разумни същества и рано или късно, непременно ще проумеят истината. Всяка форма на насилие: телесно, политическо, нравствено, духовно, идеологическо и т.н., ме отвращаваше дълбоко, отблъскваше ме. Колкото и велика да е идеята, в името на която се прави всичко това, не може да се оправдае потъпкването на човешкото достойнство, незачитането на правата на човека, използването на служебното положение. Всяко насилие над другите ми причиняваше неотразима душевна болка.

- - -

Още нещо е терзаел Философа. За председател на общината издигнали Карата, груб мъж на около 45-50 години. Бил с безизразно лице и нагла усмивка; самохвалко, ограбващ бедните и мамещ простодушните, небрежен и с неприятни навици мъж, който рядко говорел и дори рядко мислел, доколкото неговите мисловни процеси биха могли да се нарекат мислене. През живота си не е прочел нито една книга, дори му се доспивало, само като видел книга някъде на бюрото или на полицата… Досега бе работил като пастир и кръчмар, държал се така сякаш е надзирател, който служи с властта, за да мачка слабите без жалост. Изпитвал ненавист и роптаел срещу успешните, знаещите  и можещите.

- - -

Днес пуснах кравите на паша. Беше краят на юни, когато приключва окопаването на тютюна. Този ден ми се стори толкова безкраен, сякаш слънцето запладняваше на напуканото от жегата небе и забравяше да си тръгне. А аз бързах. Бързах да дочета записките на Философа. Прибрах се най-сетне, вкарах добитъка в обора, хвърлих торбата  на леглото, взех тетрадката и отново зачетох.

- - -

От самото начало у мен предизвикваше съпротива желанието на някои хора да отъждествяват себе си и длъжността, която заемат, с цялата власт - партийна, стопанска, духовна или обществена. Моята реакция срещу разбирането им, че служебното положение е достатъчен аргумент за насилие срещу хората, беше особено остра. Те прибягваха към насилие винаги, когато усетеха, че някой не приема или не одобрява техните действия, пороците им, разкрива прегрешенията им или злоупотребите с предоставената им власт и гласуваното им доверие. Хора с такова съзнание възприемат или се правят, че възприемат по този начин, и представят всяка критична бележка по техен адрес като демонстрация на несъгласие с властта. От тези позиции те обявяваха всеки несъгласен с тях за вечен и отявлен враг на народа. Дори ако не можеха да отговорят на даден въпрос, те представяха това като провокация или открито предизвикателство срещу държавата. Като начин на мислене, като стил на работа, като управленски принцип, това е груба форма на насилие над законите, справедливостта и съвестта на цялото общество. Още тогава бях убеден, че това неизбежно ще роди своите отровни плодове и непоправими последици.

- - -

По-късно баща ми разказваше, че служители в тези институции станали деца на мухтари или лумпенизирани хора от бедните среди. Обединени от фалшив ентусиазъм, чиито смисъл не разбирали, поели управлението в свои ръце. На съвременен език тези хора се наричат калинки и парашутисти, които не разбират от дадената материя. След приключване на работа, тръгвали в две посоки: пълнели кръчмата или джамията. Хората негодували от действията им, определяли ги като лицемери и двуличници, но нищо не можели да направят. Целият им живот и дейност на новоназначените би могло да се определи като невежество, непросветеност, ограниченост…

- - -

За мен идеята за социалната справедливост си остава чист идеал, който не трябва да се замърсява с порочността на отделни хора или някоя група. И всеки, който живее с претенциите, че въплъщава в себе си този идеал, няма право на порочност в най-широкия смисъл на тази дума.  Това убеждение ме караше да изпитвам недоверие, дори неприязън към онези, които смятат своето привилегировано положение за достатъчно основание да пилеят обществени средства за собствени удоволствия, за създаване на личен авторитет и респект, за облагодетелстване на свои близки и роднини, за пиянство и непристойно поведение, за разврат и престъпление, за посегателство над свободата и правата на другите, за несправедливост и грубост спрямо тях.

- - -

В очите на новоназначените ръководители начело с Карата учените изглеждали глупави, честните - безчестни, коварните - смели и предприемчиви, а достойните - обречени на унижение. В неговите среди никой не се свенял да лъже, да клевети; не се колебаел да върши безчестие и беззаконие, да се гаври с достойнството на другите и унизи способните, за да подхранват ненаситното си себелюбие. Хората около тях превръщали всяко другомислие в основание за лични нападки, в ругатни и клевети. С една дума - живеели в света на собственото си духовна нищета.

- - -

Още като ученик в основното училище написах фейлетона „Сънищата на пуяка”, който ме направи популярен и издигна авторитета ми не само в родното ми село. Обаче ми и създаде огромни неприятности - обявиха ме  за опасен за властта и неблагонадежден… А фейлетонът критикуваше не властта, а извращенията и некадърността на един ръководител и хората, с които се е заобиколил. Завист, злоба, омраза към успели, враждебност към хората, бях написал и вече бях тръгнал да търся огнището на истинската светлина…

Написаното от Философа продължаваше. Днес доста търчах след добитъка и така, четейки съм заспал…

Утрото влезе през залепените с амбалажна хартия прозорци. Навън духаше хладен ветрец и слънцето озаряваше със златици отблясъци отсрещните върхове. Снегът като най-чист планински китеник бе покрил къщите, които  заедно с облечените с бели, тежки и дебели ямурлуци дървета, спяха зимен сън. Снежни одеяла са завили с чистотата си плевници и обори.

Зимата със своите бели бои бе докоснала живота.