Георги Балабанов

Автобусът от областния град до най-отдалеченото село пристигна. Шофьорът нощуваше тук в специално отредена за него стаичка. Огледа седалките да не би някой нещо да е забравил и като се увери, че всичко е наред, слезе с малката си чантичка в ръка.

Обърна се и видя, че редовният посрещач Вълчо, селският овчар, който всяка вечер го посрещаше, застана срещу него със зачервено лице и грейнала усмивка.

Този път той не беше спокоен, а тъпчеше на едно място и отдалеко се виждаше, че искаше нещо да каже на своя приятел Петър, когото познаваше много добре.

Той го погледна, видимо нямаше никаква промяна - все същите дрехи, изтъкани от грубоват вълнен плат, кръстът запасан в поизносен пояс, а цървулите, изработени от нещавена свинска кожа, невързани с вървите, все така се влачеха по земята.

Петър долови погледа му и видя, че очите му бяха влажни. От тях струеше особена топлина, която за първи път му направи впечатление. Замисли се, а тишината пръв наруши Вълчо:

- Тъй де, знаех аз, че моят приятел ще дойде тази вечер, не напразно съм чакал.

Лицето на Вълчо грейна и тогава шофьорът видя, че и светлина беше озарила очите му. Сега те излъчваха особен блясък. Разбра, че някаква тайнствена сила идваше от дълбините на душата на този човек, когото всички познаваха в селото като умствено изостанал.

Уважаваха го много заради голямата дружелюбност към тях. Помагаше на всеки, не беше придирчив към това, което му даваха за дребните услуги, които извършваше, за благия му характер и тежката орис, която влачеше и предизвикваше съжаление.

Някога, когато бил малък, паднал от люлката, вързана на дървото. Ударил се и се случило това, което и до днес го съпътстваше. Какво е станало - никой не знаеше.

Засмееше ли се, гласът му един такъв силен, гърлест, несвързан, ехтеше надалеко като тръба. По това съселяните му го отличаваха от другите, защото краят на този първичен смях завършваше с навяваща тъга на всеки, който го слушаше.

Много пъти, особено самотните и възрастни хора, го викаха да им нацепи дърва, да пренесе чували със зърно и друга такава работа, от която имаше нужда всяко домакинство.

Затова му даваха ракия, но той много не я приемаше, храна и други продукти. И ето, сега стоеше пред Петър свит и тъпчеше на едно място. Слюнката му беше потекла от устните надолу на дълга ивица и шофьорът разбра, че нещо дълбоко вълнуваше този човек.

- А бе, Вълчо, гледаш ме, искаш нещо да ми кажеш и се измъчваш. Какво се е случило? Виждам, че си много развълнуван.

- Ами аз, аз имам една голяма молба към тебе, кажи ми, нали ще я изпълниш?

- Щом е за теб, дадено! Нали си приятел, а често пъти си ми помагал и рейса да почистя, и други дребни услуги си ми вършил.

Вълчо протегна дясната си ръка към него, отвори свитите си пръсти и на светлината блеснаха петдесет стотинки.

Петър свали запалената си цигара и остана дълбоко изненадан, а Вълчо със спокоен равен тон прекъсна мислите му:

- Ти като пътуваш утре сутринта нали минаваш през село Сноп, Исетлий му е старото име. Там всеки път, като мен, чака едно момиче, Калица се казва, ама аз й викам Калинка. Такава една, не много висока, малко мургавелка, ама да знаеш какви очи има - големи, черни. Като ме погледне, сякаш с нож ме прерязват.

Въздъхна тежко, все едно бе разтоварил цяла каруца с чували. Изтри с ръкав мокрото си чело и замълча.

- Ех, бат Петре, брат да си ми, само ти можеш да разбереш мъката, която нося вече цял месец в душата си - затресе се от плач като малко дете - давам ти ги тези стотинки да си купи една лимонада, от оная, жълтата. Питах аз в магазина колко струва и ми казаха, че това е цената. Да не забравиш да й кажеш, че Вълчо от Краище ти ги праща.

Отначало Петър се усмихна на тази наивност, но после човечността на този човек го покърти. Взе стотинките, сложи дружеска ръка на рамото му и го попита:

- Вълчо, ти откъде познаваш Калица?

- Не Калица, а Калинка ти казвам. Има-няма месец, когато минавах със стадото край баба Яна. Видя ме и се развика да мина близко край техния двор. Калинка й мажеше саята. “Чакай, Вълчо, спри!Да знаеш с какво момиче ще те запозная, от твоята черга е”. Тя дойде, стисна ми ръката и тогаз, бат Петре, ми стана едно топло, обля ме гореща вълна през цялото тяло. Държеше я, усмихна се, а аз не исках дума да продумам. Устата ми изведнъж пресъхна, онемях. Гледаше ме особено, мило, като моята водачка на стадото, когато очаква да й дам зърно от ръката си с молещи очи. После пусна ръката ми и каза: “Вълчо, аз пак ще дойда, когато ме повикат за работа. Искам отново да се видим.” Виж - посочи той и показа мястото на ръката си, обградено с химически молив - ето тук ме държа, заградих си го за спомен. Цяла градина изкопах за тези петдесет стотинки.

- Само толкова ли ти платиха?

- Ами толкова, друго нямали хората… Сполай на Бога, че и това получавам - парче хляб, сирене, питки. А оня ден извадих късмет от Йорговите - цяло парче от курбана, който приготвяха, ми дадоха.

- Ела сега да отидем до кръчмата, какво ще правиш тук сам - подкани го Петър.

Трогнат от тази история, той искаше да го почерпи една лимонада и се обърна към него:

- Тези стотинки ще запазя, ще ги дам на твоята Калинка да се почерпи!

Видимо развълнуван от това, което му разказа овчарят, Петър сподели всичко на един дъх с насядалите в кръчмата. Жеко - зевзекът, редовен коментатор на всички събития в селото, който стоеше вече два часа на петдесет грама коняк, се надигна и разтвори ръце:

- Чувате ли бе, хора, май сватба ще има Вълчо, че и булка - ехидно се изсмя той - ще падне голямо черпане, ох, бабачко… - и се потупа по корема.

Тогава Гено - едър и силен мъж стана и го отряза:

- Ти, зевзек със зевзек, да мълчиш! Нямаш право да съдиш другите - присмял се хърбел на щърбел. Не мирясваш с щуротиите си, не си и цвете за мирисане. Оная вечер, като се връщах от работа и минавах покрай вас, видях как гонеше с желязната вила жена си Николина. Цял ден горката работи на нивата, а ти искаше да вземеш и последните й пари от аванса за ракия. Едва се овладях да не скоча през оградата, за да ти покажа как се бие, но ми се досвидяха петте ти деца. Вземи пример, виж Вълчо петдесет стотинки спечелил и ги праща на момичето, с което се запознал. Аз, като те зная колко яйца си обрал от селските курници и сега висиш като съдран чувал тук. Ама още малко и ще ми кипне чайника… Смееш се, обиждаш човека, а ти за какъв се смяташ бе, зевзек. Че той къде-къде с човечността си е по-горе от тебе.

Още преди да довърши последните си думи Жеко беше забравил за недопития коняк и предвидливо офейка.

- Бягаш, а, магаре недно…- разлютено говореше Гено - усети навреме какво щеше да ти се случи…

Една вечер Вълчо пак очакваше автобуса. Още като го видя, Петър слезе и се запъти към него:

- Ха сега да видим, какво ще черпиш? Хабер имаш, Вълчо!

- Аз, хабер?… - започна несвързано да говори той. - Че кой ще се сети в това село за мен?

- Имаш, приятелю, имаш, ама какъв е и аз не зная…

Отвори чантата си , където държеше билетите за пътниците и му подаде малко пакетче, увито грижливо във вестник.

Вълчо се разтрепери. Пръстите му заиграха и едва отвори хартията. Пред очите му блесна стрък алено цвете. Едри и топли сълзи обляха лицето му. Спряха се до четинестата му брада и тупнаха в прахоляка пред него.

Петър наблюдаваше внимателно всичко. И той се потопи за миг в тази малка, по детински свенлива радост на овчаря. И тръгна с бавни стъпки да заключи автобуса, мърморейки на себе си:

- Всички го мислят за глупав, а виж как само едно цвете каква радост донесе и промени душата му.

До него достигнаха и думите на Вълчо:

- Знаех си аз, че тя няма да ме забрави! Сигурно хабер ми праща, очаквала е нещо?
Щом всяка вечер е посрещала и изпращала автобуса - това ще е… Няма кой да пасе овцете, пеш щях да измина тези двадесет километра до там, само да я видя, пак да ми стисне ръката, а аз да я гледам… Този път сълзите си ще изтрия с тъканото пешкирче, което ми дадоха на смъртта на дядо Митьо. Чист ще застана пред нея.

Оттогава изминаха няколко месеца. Братът на Вълчо, при когото живееше, почина. Вълчо престана да ходи до автобуса. Дълбока и тежка мъка заседна в гърдите му.

Стоеше вечер в малката си стаичка, а от там се носеше нещо тъжно, покъртително, подобно на песен. Тези, които минаваха покрай тях и спираха, дочуваха само думите:

- Ех, Калинке, Калинке, дали ще те видя?

И това, примесено с тъжния вопъл от мъка, ги караше да потреперват. Всички казваха:

- Вълчо пак тъжи!…

Един ден кметът на селото спря жената на брат му.:

- Вече замря звънът на наковалнята и чукът на най-добрия ни железар, твоя Тодор. Тежко и трудно ще ти бъде да се грижиш и за Вълчо. Говорих вчера с Дома за стари хора. Ще го вземат. Аз ще ти дам документите, подготвил съм всичко, заведи го там. Ще се грижат добре за него.

* * *
Покрай новото му място всеки ден преди обед минаваше влак. Вълчо измоли разрешение да излиза, да го посреща и изпраща. Заставаше встрани, вдигаше двете си ръце високо и махаше, махаше…

Машинистите свикнаха с него и надуваха свирката за поздрав. Тогава той все отправяше заръката си:

- Много поздрави на нашите и на Калинка-а-а-а!

Примесена с горчиви сълзи, тази мъка, изстрадана дълбоко в душата му, се плъзваше невидимо по железните релси и търсеше тези близки за него хора.

От това силно преживяване веднъж се залюля и падна. Разтворената му ръка се отпусна и от нея блеснаха петдесет стотинки и стрък алено цвете. Лъчите на слънцето се пречупиха през широко отворените му зеници, жадни за живот. А дежурният, който пръв стигна до него, дочу тихото му мълвене:

- Тя, там далеко, моята Калинка сигурно пак ме чака? Аз идвам, идвам. Като спечеля пари, с влака ще дойда…

Началникът на гарата се замисли, въздъхна и отрони:

- Отиде си с огромна обич в сърцето! Провидението на любовта е било само за миг, по своему е изживял това свято чувство, което е дадено и на нас, по-мъдрите от него. Но как всичко приключи много, много тъжно…

Слънчев лъч обгърна с топлите си ласки лицето му, застинало в усмивка. Навяваше тиха и непоносима тъга. Вятърът залюля житата от близката нива.

От простора бликаше тъга, която се изви и понесе към сърцето на неговата Калинка. Господ плачеше, стенеше с него за любовта, която бе живот.

Началникът на гарата погледна Вълчо и промълви:

- Ех, колко сложна е душата на човека! Откъде идва, накъде върви, много трудно ще я разберем…

28.12.2021 г.
с. Изворово