Иван Странджев

Из „Лист” (2013)

ЗИМНО ВЛЮБВАНЕ

І.
Вървеше по безкрайна улици.
Над нея се прегръщаха
измръзналите клони на дърветата,
вървеше под небе от ледени прегръдки
и въздишки
в Пловдив,
моя град -
по-възрастен от любовта,
на прага на привличането.

ІІ.
Сама със него беше.
Минутите броеше равномерно
с токчетата от нозе на сиви скакалци,
със пръсти от клавиши
на забравено пияно
/само белите/.
Със него беше,
но не приличаше
на Пловдив,
моя град
и моите измислици за него.

ІІІ.
Опита се да се отдалечи,
но бях и там,
на моста върху гърбицата,
и срещу дъждовната аптека,
пред пощата,
и под стрехите на измръзналия римски град,
под пластовете от култури и от смет,
до скелета от древни запознанства,
във неговата непозната писменост -
на Пловдив,
моят град
разлистен.

СНЯГ

Безшумно минаха слънцата и луните
над короните на смъртните дървета
и бързата вода
не се завърна повече в коритото.
Изтляха есените
и гласът на късен кос
виси пречупен под небето.
Пепелявото сияние на хълма
е потекло към дола.
Идва зима.
Не мога още
митологията на детството
да разгадая,
да сложа по местата
първото си колело
със спици
опнати от изгреви и залези,
белезниците на ръчния часовник,
със който моите родители
ме вързаха за времето,
стройните тела
на буквите и цифрите ,
вятърът в косите на Невена от четвърти „а”…
Какво ли става
с килийките на паметта,
когато
всичко е потънало във бяло,
къде отива онзи сладък сок
със мирис на цветя и на море?

Излита облаче от пара -
дали е моят дъх,
или душата ми
се стяга за небето?

СЪМНЕНИЕ

Трепти самотна, крехка светлина
във края на поляната,
преди да паднат сенките на старите дървета,
преди платнището на планината
да е затиснало тревите.
Дали е бъдещето, или миналото време - знам ли?
Тупти като уплашено зверче,
като очакване на нещо непознато
и непредсказуемо.
Предметите останали без сенки
са еднозначни и по пътя,
оттатък хълма,
се движи непознат човек -
прилича ми на разказвач на минали животи
или пощальон. Какво ми носи
или иска нещичко от мен да вземе.
Бих подарил сърцето си на пътя,
очите - на небето
и бих загубил свободата си
на думите под сводовете светли,
бих разпилял във въздуха сънуваните сънища -
светът ще стане по-измислен и красив…
Човекът отминава…
Чертичката на пътя
е тънка сламка
и няма вест
къде отива
или се завръща.