ЖАЛОСТ
- Как си, бабо Стефче? - попита отец Петко над осемдесетгодишната прегърбена старица, която често идваше в храма.
- Много съм грешна, отче! - ококори очи баба Стефка.
- Знам ти аз греховете, сигурно пак си се ядосала на дядо Кольо, че е прегърнал здраво чашката?
- Не, бе, отче! Друг ми е грехът. Гледах си на село кокошчици, снасяха ми яйчица. Него ден ги пуснах на двора да си похапнат малко тревица. Звънна ми дъщерята, че внучето се е разболяло и няма кой да го гледа. Тръгнах бързо за града и съм забравила да затворя кокошките в курника. Съседското куче, пуснато на двора, прескочило дувара и ги издавило. Удушило ги седемте. Девет месеца ги гледах, с такава любов… Ядосах се на комшиите, че пуснали кучето. Туй ми е грехът. После се ядосах пък на себе си. Казах си: „Стефке, земетресения стават по света, войни, хората губят домовете си, живота си, а ти за твоите кокошчици жалиш!” Ама свидни ми бяха, отче.
Незнайно защо отец Петко си спомни как преди години при него в храма, в края на Великия пост, бе дошла жена на средна възраст, добре облечена, с наглед интелигентно лице.
- Спазила съм целия пост, но ми казаха, че преди да се причастя трябвало да мина на изповед. Никога не съм се изповядвала. Какво трябва да направя?
- Да се покаете за греховете си - каза свещеникът. - За това, за което Ви укорява съвестта.
- Бихте ли помогнали? Не знам как да започна. Ако трябва задавайте ми въпроси.
- Изповедта не е разпит. Мога само да Ви подсещам спрямо кои Божии заповеди евентуално сте се провинила.
- Добре - съгласи се госпожата.
Свещеникът започна да изброява по-тежките грехове против десетте Божии заповеди.
- Да, правила съм това - призна дамата.
- А каете ли се за този грях?
- За какво да се кая? Почти всички жени правят така.
- Съжалявам, но след като не се каете, не мога да Ви допусна до причастие.
- Как така? За какво постих тогава? - възмути се жената. - А не мога ли да обжалвам Вашето решение? Аз съм прокурорка!
Отец Петко рядко не допускаше някого до причастие. Само хора, у които не виждаше наличие на покайно самосъзнание. Тези пък, които сваляха пред него ежедневните си маски и го допускаха в душите си, му ставаха особено близки и той изпитваше към тях някаква жалост и състрадание като към малки деца, които са се изгубили и търсят своя родител.
По пътя от храма до дома срещна бай Кольо, съпруга на баба Стефка.
- Как си, бай Кольо?
- От заврян зет съм по-добре! - отвърна бодро старецът.
- Погаждате ли се с баба Стефка или я ядосваш от време на време?
- Аз да я ядосвам? - почуди се бай Кольо. - Тя ме ядосва понякога. Ето, завчера ходихме на гости у мой стар приятел. Той сложи пред мен шишето с ракията, защото на него докторите не му дават да пие, не че на мен ми дават, ама той си ги слуша, и рече: „Сипвай си и не си туряй мера!” Ама мерата ми, баба ти Стефка, де, бе до мен и по едно време сложи ръка на чашата ми. А аз исках да ударя още една глътка за „Бог да прости” кокошчиците ни, дето кучето на съседите ги изяде.
„Всеки с греха си и с оправданието си” - помисли си свещеникът, след като старецът отмина, и почувства жалост към баба Стефка, нейните кокошчици, пък и към нейния съпруг.
