Румяна Раднева

Отново здрача влюбен чака вечерта,
а ти молитвено зовеш звездите с трепет
да водят плахите ми стъпки във нощта
и моите ръце - сребрист бръшлян
да се увият в тебе.
Похлопва порта, лавне сънено кутре,
дъха стаиш, писука птиче в клоните
на старата черница.
Сърцето свито с удари задъхани следи
гонитбата на часовете, изгрева
на светлата Зорница.

Пробягвам в мрака - лека сянка на сърна,
с мъглата тайнствено, незрима в миг се сливам.
По стръмната пътека ляга млечна пелена
и в непристъпни дебри стъпките укрива.
Недей се взира уморено! Затвори очи!
Прокрадват се бленувани, измамни сенки.
Догарят свещите… Бледнеят ярките звезди…
Уви! Ще те погалят само славееви песни…

Сърцето ми, ранено смъртно от любов,
притихнало от горест, в никого
не дири то утеха
и вярна на далечен, скъп за мене зов,
аз следвам неотклонно своята пътека.

Проблясват сетните искри
в небесното огнище,
със звезден прах посипват
въглените живи във душите.
Недей до изнемога да ме чакаш още -
в живота често жертви сме
на блянове недостижими…