Рамела Бохосян

Из „Памет” (2023)

ВИШНАТА

В средата на двора, където съм се родила, имаше вишна. По дебеляновски напролет цъфтеше. Белоцветна надежда в подножието на Стария град. Разкошна принцеса в градината на душата ми. Брошка от рубин на ревера на детството. Върви си времето. Нехае за нас. Но знам, че старата вишна още е там и ме чака. Когато се завръщам, тя ме лекува, а когато тръгвам на път, се моли за мен. Сигурно нощем духът на татко я пази, а мама я гали и й говори. На Задушница сигурно отпиват за незабрава по чаша ароматен вишнев сок. Затова тя така предано ме обича. В средата на двора на надеждата старата белоцветна вишна още е жива.

ИМПРЕСИЯ С КАЛДЪРЪМЧЕТА

На житейския кръстопът всеки ден избираме своя Път… Днес аз избрах една калдъръмена пътечка, която като змия се извива и води в Стария град… Там на една пейка от памтивека стои моето ”Аз” и ме чака.
Пътечката поръсена с калдъръмчета, сякаш разпиляна шепа бонбони ”Детска радост”… Многоцветна сладост, която завинаги под небцето остава… Вървя сред тази цветна балада, омагьосана и млада…
Насреща кацнал бял гълъб - храм. Стои и ме чака. Влизам и паля свещ за мама, за татко, за детството, за … После по калдъръмената пътека се прибирам у Дома… Една къща, дето я има под небцето ми само.
Сладка като спомен, ухаещ на барбарос… на мама, на шарена и безгрижна детска усмивка …
Как слънчево ми се усмихва… онова мое от памтивека “Аз”…

ЗА АРМЕНСКАТА МИ РОДА

В една снимка от преди края на света, както обичам да я наричам, съм с двамата ми братовчеди - Арсен и Ховсеп - софиянци и много отдавна американци. Идваха в Пловдив с “Москвич” - голям лукс за онова време. На снимката сме в махалата на баба ми. Те винаги отсядаха при нея. Обичаха я, а и тя владееше изкуството да прави невероятни сладкиши и да ги посреща царски.
Баба ми беше голяма жена, достойно си носеше прозвището “Капитанката”. Беше го наследила от баща си, капитан на кораб. Сега сигурно е “Капитанка” на някоя звезда горе на небето. След преживяния Геноцид гледаше на живота като на голямо забавление. Тя ме научи от малка да гледам на него с радост, която стига до хедонизъм. Кръстосваше пространството - Пловдив - София - Истанбул, защото там бяха братята, оцелели от турските гонения. С единия - Ховсеп, се обичаха много. След Геноцида са се изгубили и тя смята, че е мъртъв. Работи като слугиня в Халеп и случайно една неделя на пазара съзира закачулен арабин, който краде портокали. Взира се в лицето му. Събира сили и извиква името му - “Ховсеп!”… Той рязко се обръща - хвърлят се един към друг и събират целия пазар… Когато той ? гостуваше в Пловдив, пиеха по цяла нощ кафе и се караха… А се обичаха много… до смърт…
След този спомен винаги се питам: “Живот ли е това или роман…”

В ПАМЕТ НА МОЯТА БАБА

Баба ми беше голяма жена. Минала през ада на Геноцида, тя страстно обичаше живота. Прозвището й беше - Капитан Манник. Арменците я наричаха кратко - Каптанъ. Аз не бях Рамела, а “каптанин торъ” (внучката на Каптанъ).
Имаше двама братя, оцелели от гоненията. Единият - Артин, живееше в Истанбул. Оттам тя донесе чувена - белия корен, с отварата от който се правеше едно вълшебно бяло арменско сладко - буламата. Започнаха да я викат по къщите да я вари. Майсторица беше и обичаше да се раздава. Имахме една голяма калайдисана тава за сладко. В нея правеше това вкусно вълшебство от гроздова шира, която се пресича с бяла пръст, после се прецежда два пъти и се вари наполовина с отварата от чувена до сгъстяване.
Майсторлъкът беше в ширата от русо грозде, на което са му изкарали с мачкане Душата и тайните, и в непрекъснатото бъркане. Когато е готово, се слага в буркани и след една нощ почивка се затваря с тензух. Поднася се във фини стъклени чинийки за сладко, в сребърни лъжички с щемпел и отгоре задължително с орехова ядка. Първо го вкусваш с очите, после ги затваряш, въздишаш и преглъщаш. Ритуално и празнично, задължително с чаша вода. Незабравимо.
Баба имаше тарамбука и умееше на нея да свири. Удряше по кожената ? гръд и пееше. Все ми се струваше, че гласът ? плаче, разказвайки за нещо непрежалимо и така лично… Сладкото и тъжното се смесваха, преливаха, а тя ги “водеше” умело, защото познаваше до болка вкуса им…
Та, такава жена беше Каптанката. Как мога аз - Каптанин торъ, да я забравя.
Светла памет на предците ми.

СЛЕД ДВЕТЕ РОЖДЕСТВА

Понеже мама беше българка, а татко арменец и празникът все двоен, винаги имахме мантъ. Още едно арменско ястие, което баба правеше винаги за празниците. Мама и тя се беше научила. Все се чудех как на 27 години е научила перфектно арменския език и гозбите на Каптанката.
Сигурно много е обичала баща ми - този рус арменец с небесносини очи, донесен на две годинки от Малгара в Пловдив. Та мантъто беше малгаралийско. Гозбите на всички райони си имаха особености. Месец преди да го прави, баба купуваше мисирка от пазара и я хранеше добре до деня, в който тя пускаше в бульон от невероятно ухание и оранжеви кръгове - Душата си.
От бяло пресято брашно Каптанката точеше големи и тънки кори, режеше ги с геометрична точност, после ги пълнеше с плънка от пилешки дробчета, ориз и чер пипер и прецизно стискаше бохчичката, която се получаваше под сръчните ? пръсти. Нареждаше ги плътно в голяма тава и ги слагаше във фурната, додето станат златисти и хрупкави. Почиваха си в голяма тенджера и преди ядене се топваха в ароматния и гъст мисирчен бульон.
Отгоре се слагаше едно парче месо от охранената мисирка, поръсено с чер пипер и задължително изцеден лимон…
Вкусотия голяма си беше и ароматотерапия за Душата и Дома. Роднините от българска страна също много я ценяха и все питаха: “Мантъ ще има ли ?!”
Още един топъл и ароматен спомен от едно друго време, в миналия век, когато всичко бе по-истинско и толкова естествено. Като хората тогава.

В ПАМЕТ

Късно преоткрих родителите си. Късно осъзнах, че освен изключително честни, трудолюбиви и почтени хора, те са имали доста “вятър в главите”. Все се питах как мама на 28 години е научила този труден и “завъртян” арменски език. И гозбите и сладкишите на Капитанката. Беше добра и любима нейна снаха, въпреки че първите години не я е искала и приемала, защото не е арменка. Моето раждане е стопило ледовете между тях.
Татко имаше златни ръце. Под тях ламарината се виеше като змия и приемаше всякакви форми. С тях той изкова кубето на пловдивската църква “Св. Петка”. Тогава и във вестника го писаха, и владиката го поздрави лично.
Татко обичаше колите и моторите. Един от първите беше, които купиха мотопеди марка “Симсон”. Купи на себе си и на майка ми. И на това много съм се чудила като поотраснах. Как с тях тримата ходихме три пъти на море в Обзор. Аз на седалката зад татко, зад мама чантата с багажа. По пътя постоянно ни спираха катаджии и глобяваха татко. Той обаче не се отказваше, а правеше рационализации. Сложи педали да не ми отичат краката, колан за връзване…
А бе, голямо шоу е било. По-късно се замислих. Последният път катаджиите ме качиха на един камион с дини и така пристигнах в Пловдив преди майка ми и баща ми. След мотопедите татко купи един “Мерцедес бенц”, втора ръка. Беше черен и лъскав, с два големи фара, а вътре тапициран с червено кадифе. Аз бях тогава в пубертета и малко се срамувах да се качвам в нея. А татко казваше: “Гледай я нашата, цар Борис се е возил в такава кола, тя се срамува…” Е, и с нея отидохме до Обзор…
После татко взе “Трабант”. Беше много доволен и щастлив: “Трабанцедес… Германска работа, цена няма”- казваше той и много дълго си я кара с кеф. И до любимия Обзор ходихме с нея, разбира се…
Както и да го мисля това бяха най-точните и незаменими родители, които Бог е избрал за мен. Винаги му благодаря за този безценен подарък .
Литературата съм наследила от мама. Много й е вървяла.
Писала е всички любовни писма на приятелките си. Като се събираха, все си спомняха това и умираха да се смеят. Леля ми не пропускаше да каже, че на задължителната матура, преди 9 септември, при г-жа Гълъбова, мама единствена е имала пълна шестица по литература.
Та така стоят нещата с гените и наследствеността при мен.
Благодаря, че прочетохте и така съживихте паметта за родителите ми - Ана и Бохос.
Светлина за Душите им!

НЕЩО НАПЪЛНО СБЪДНАТО И ЗАБАВНО, СЪВСЕМ ИСТИНСКО ВСЕ ПАК…

Завършвах 11 клас, когато за първи път ходих да ми гледат на карти. Известно беше, че всичко познава - Соня с кривия врат. Преследваше я тогава милицията и затова се криеше в една лимонададжийница на Понеделник пазара. Хората знаеха и я търсиха там. Тя уж картите редеше, но си затваряше очите и съобщаваше неща, които сякаш някой ? казваше.
Още като ми нареди картите, каза: „За любови и женитби не ти е на акъла. Черноок ти лежи на венчило, ама е далеч това. Сега единствено те интересува ще те приемат ли в университета. От мен запомни - голям, ама много голям зор ще видиш, но турско да стане в тая България, ти септември си студентка…” Това каза и толкова…
Започнаха изпитите. Много кандидати имаше тогава за БФ. Държаха се два изпита - писмен и устен. Справих се добре: много добър 5,25 и отличен 6.00… Бях сигурна, че в Софийския ще ме приемат.
Заминахме с родителите ми на море. 20 дни в Обзор. Тогава почивките бяха дълги. Татко караше “Трабант”… Ох, какво преживя той, но слава богу, че го имахме. На четиринадесетия ден леля ми се обади, че на първо класиране във Великотърновския университет съм приета, но бяхме ? поръчали да се обади само ако съм приета в София.
Сега тя съобщи, че десети не ми стигат и няма да я бъде за там. “Отивате в Търново и се молете да я запишат, че там класирането свърши…” - каза.
Отиваме още на другия ден - почернели и обветрени, но няма как… Комисията там е категорична: “О, тези номера на пловдивчани ги знаем. Чакате София и после… идвате да се молите. Няма да стане”.
Подадохме молба, добавихме документ, че съм била 10 дни в болница… Ходене, връщане…
Пак и пак. Татко намрази маршрута Пловдив- Велико Търново. Но комисията все по- категорична. Научиха ме всички: „Русата арменка…” казваха, но шанс никакъв.
На последното ходене влизаме с мама, председателят на комисията се усмихва и казва: “Като дъщеря ви е била в болница вие защо не дойдохте да я запишете?!”. Мама, горката, се свива, държи съобщението и тихо се “отбранява”. “Ами другарю, ние за първи път имаме студентка, а в писмото няма срок за записване…”
Съобщението тръгва от ръка на ръка… Гледат го и се споглеждат. Не вярват. Носиха на експертиза, ама доказа се, че срок няма попълнен.
На последното ходене, катерица мина пътя на Трабантцедеса. Тогава пак си спомних думите на Соня с кривия врат: “Голям зор ще видиш, ама…”
Комисията реши, че имаме грешка, ама и те имат. Да ходя да се записвам. Чиновничката ме гледа и вика: „Ела бе, Рамела, ела да те видя. Стотици писма попълних, как на твоето пропуснах срока?!”
Ех, тази Соня как провидя тези случки на йота…
Баща ми само ме закара септември и накрая на 4 курс дойде да ме вземе. Беше се “пренаситил” на този път.
Ама аз си попаднах на мястото във Велико Търново. Господ знае кого къде да прати.
Та такива ми ти работи с неведомите човешки пътища и случки…