СОНЕТ ЗА СЛОВОТО
СОНЕТ ЗА СЛОВОТО
Забавяно и с дни, и със години,
пренасяно със гълъби, в карети,
на кораби, по лед и през пустини
било е словото през вековете.
А днес незастраховано от грешки,
преди да е видяно или чуто -
пространствата световни и човешки
пресича то за части от минута.
С теб, бързо слово, кой ли ще опази
духа щастлив на романтични нрави?
Не знам по-сладка мъка от онази,
разяждан от съмнение греховно,
да виждаш как тя отговора бави
на твойто обяснение любовно.
ОТКРИТИЕ
Толкова неща остават скрити.
Съществуват някъде край нас
и невидими са за очите,
но върху сърцето имат власт.
И живееш, без да подозираш,
че ги има в дума, глас и жест.
Има ги, но ти не ги намираш.
Или пък не ги откриваш днес.
Често прекосяваме пространства
в търсене на нов, далечен свят.
Ала нещо скрито постоянно
в нас остава, връща ни назад.
И във неочаквани моменти
виждаме невидимата цел -
просто сме открили континенти
във едно обичащо сърце.
В МУЗЕЯ
Какво ли да направиш със парите,
когато е далече свободата
и ходят само някакви комити
да заговорничат от дъжд на вятър?
…Ще скокнем - казват - всинца догодина.
Сега събирайте пари за пушки…
Как, хайде холан, да умреш мърцина?!
Да им се чудиш само, като слушаш!
Аз имам още къщата да стегна,
да върна борча от хиляда гроша.
И на какви парици ще посегна,
ако годината се случи лоша?
Не виждам ли децата как порастват
и все по-често гледат към имота,
че аз да слушам приказки опасни
и за незнайна жертва да се готвя?!
Свободни били другите народи,
а тук във робство тънела раята…
Ти, малко, смешно черешово топче,
успя да ни откупиш свободата!
САМОТА
В очите ти спокойно се здрачава.
Утихват бавно стъпки и листа.
И есенният мрак се приютява
до тежката, заключена врата.
Отдавна вече имаш всичко, всичко!
Живота вдишваш като аромат.
Една щастлива мълния разсича
на две живота ти и твоя свят.
Но в тази скъпа и красива къща
сега ти само пушиш и мълчиш.
А като събеседници се връщат -
с големи и учудени очи -
и срещу теб застават без омраза,
съвсем като забравени мечти,
добрите думи, дето ти не каза,
и любовта, която си спести.
ЕНЬОВДЕН
Един ден в твоята любов
като в гора ще се изгубя.
Ще скитам в пущинак суров
и сред поляни - пъстри губери.
Зад тъмни облаци луна
неумолимо ще изгрява
и късна болка и вина
в прозрачен вир ще утаява.
Ти ще постилаш топъл мъх.
Над тайни билки ще наричаш.
И като необгледен връх
душата ми ще те обича.
В нестройни птичи гласове
ще търся истина и вяра,
със страшни диви зверове
за милостта ще разговарям.
Ще ме опива път трънлив…
В мен непоколебимо влюбена,
не позволявай - с край щастлив -
да свърши приказката хубава.
КРАЙПЪТНА СРЕЩА
В кафенето крайпътно те се срещат случайно.
Неочаквана среща след много години.
Ученическа обич, отлетяла нехайно.
Незабравени спомени от вечери сини.
И в минутите кратки трябва те да разкажат
колко дълго различен живот са живели -
за мечтите си сбъднати, за проблемите важни -
между утрини хладни и късни постели.
Във очите догаря небе свечерено.
Изтънява животът и на устните спира.
В тишината припява глас далечен рефрена:
любовта побеждава, любовта не умира.
Профучават във двете посоки колите.
Знакът „Стоп” на пресечката дрезгаво свети.
Неизречени думи… Късни истини скрити…
И в отчаяна ласка се докосват ръцете.
МОНОЛОГ НА БЕГАЧА
Във всичко исках да печеля!
А се научих как да губя.
Видях какво е страх и смелост,
познавам и любов, и грубост.
Туптеше в мойте слепоочия
кръвта ми като рана скрита.
Долавях пулса бърз и точен
на бъдещия победител.
И падах мълком на тревата -
самотен, гневен, изоставен.
Сам срещу болката, тъгата
и непостигнатата слава.
Но издържах. Сега забравям
умората и всяка болка.
Аз съм бегачът, който прави
последната си обиколка.
Когато трябва с всеки мускул
усилието да пресметне
и пред финала не пропусне
решаващите сантиметри…
ВАПЦАРОВ
Ти ме поглеждаш пак усмихнат
под пролетната синева,
но аз долавям твойте тихи,
изстрадани докрай слова:
„Животът стана ли по-мъдър,
по-хубав ли е и по-лек?
Щастлив човекът ли ще бъде
със брат с изкуствен интелект,
не замени ли много лесно
за хляб той свойта свобода,
забрави ли онази песен,
надмогнала дори смъртта?”
И аз мъчително преглъщам
в мен истини от срам и гняв.
Днес пак се боря за насъщния
с живота с безсърдечен нрав.
Отново ми е нужна вяра -
в очите детски отразен
да дойде чист и лъчезарен
щастливият и мирен ден.
Надмогнал бедност и себичност,
да властва по-красив и нов
един почти атавистичен
човешки порив за любов.
СЪВРЕМИЕ
Живял, човекът, неживял,
изхвърли своите идеали.
Събра ги, както в стар чувал
събират скъсани парцали.
И с вълчи апетит сега
бронира слабата си кожа.
Дори за дребен гологан
готов е да извади ножа.
Дали за звяр е той роден,
така безпомощен и малък,
или пък става озверен
в борбата си за власт и залък?
Или пък просто аз греша
и пак доброто ще надвие.
В обърканата му душа
дете уплашено се крие.
***
Живее коренът в пръстта -
без слънце в свойто зрънце вярва.
Отрекъл се от суета,
света във себе си затваря.
И вижда в свойта тъмнина
как в развълнуваните ниви
класът със житните зърна
със млада сила се налива.
И всяко зрънце в този миг
с любов небето ще поглежда,
а коренът ще е щастлив,
че вижда своята надежда.
Докато избуят жита
от този подвиг неуморен
и падне зрънцето в пръстта -
само да се превърне в корен.
