Янчо Михайлов

Соня Керкелова бе почти постоянно усмихната. Нейната усмивка озаряваше и одухотворяваше лицето й и разпръскваше сякаш светлина. Тази усмивка подлъга и бъдещия й съпруг. Той си помисли, че се усмихва специално на него, а после разбра, че тя се усмихва на всички, с които я среща животът.

Съпругът й бе нейна пълна противоположност - необщителен, мнителен, постоянно нащрек, когато се сблъскваше с непознати хора, като че ли очакваше от тях да му нанесат някаква щета. Отпускаше се само пред близки и приятели.

Празнуваха годишнина от сватбата си в един ресторант. Бяха изучили децата си в престижни университети в чужбина и те бяха поели пътя си по света.

Оставаше им само да се радват на добри дни и да чакат внуци. Соня все така пръскаше около себе си, като неугасващ бенгалски огън, искрите на усмивката си и се опитваше да ободри уморения си съпруг, който бе имал днес тежък и напрегнат ден.

Похвали сервитьорката, която беше на възрастта на тяхната дъщеря за нейната сръчност при сервирането и отсервирането въпреки, че е толкова крехка и млада.

- Знаете ли? - каза сервитьорката на Соня: - Вие сте много мила и чаровна!

- Пак си изпроси комплимент с твоята усмивка - вметна съпругът й, когато си тръгнаха за дома.

- Не, бе… Аз наричам това възстановяване отчасти на справедливостта. Помисли си: това момиче е дошло навярно от провинцията, учи и работи за да се издържа, ще е до сред нощ в ресторанта, като приключи със сервирането, ще чисти и ще мие, а утре, сутринта трябва да е на лекции. Какво ми коства да я ободря малко? По този начин косвено благодаря на Бога, че на нашата Еми не й се е налагало да работи като сервитьорка, за да се издържа.

Ето, например, в кафенето в парка на … - и Соня назова името на курортното градче, в което имаха апартамент и тя обичаше да прекарва там лятото - има една сервитьорка, около четиридесетгодишна, която е почти постоянно намусена. „Ох, пак тази сърдитата е тук! - недоволстват моите приятелки, с които си пия кафето, когато сядаме там - пак няма да ни донесе късметчета, вечно е нацупена”. „Оставете жената - казвам аз - знаете ли какво й е на главата? Може би гледа болен родител, мъжът й обича да си попийва или пък е сама с три деца и се чуди как да върже двата края” и й се усмихна, кажа й някоя блага дума, похваля я и постепенно жената започна да се усмихва, когато ме види да сядам в кафенето.

Аз съм добре, всичко ми е наред, имам добро семейство, нищо не ми струва да поощря някого, който няма това, което имам аз, с една усмивка, с една добра дума. Е, бих желала всички да са така добре като мен, но… Знам, че не мога да възстановя изцяло справедливостта, но поне отчасти… А пък и отвътре ми идва да се усмихвам.